Великите авантюристи: Симон Боливар – освободителят на Южна Америка
Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.
Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.
Много са националните герои по света – хора, преобърнали съдбата на даден народ или дори регион. Малцина обаче са онези, за които може да се каже, че пренаписват историята на цял един континент. В началото на XIX век животът и делото на един човек се превръщат в пътеводна светлина за свободата и независимостта на милиони. Векове на власт, упражнявана от презокеанската метрополия, обричат Южна Америка на незавидната съдба да е донор на пари и ресурси, без да има надежда за някакво самостоятелно, свободно развитие.
Любопитното е, че този човек, живял преди два века, изрича тогава слова, които и до днес остават болезнено актуални не само за латиноамериканците, но и за нас, българите „Развитието на една нация ще върви със същата скорост, с която и развитието на образованието й. Ако образованието е във възход и нацията ще е във възход. Ако образованието тъпче на едно място, то нацията също ще е в застой. Ако образованието започне да се проваля, нацията също ще бъде провалена. Ако образованието рухне, нацията ще пропадне в най-мрачната бездна!“ Словата му се оказват пророчески, а каузата на която посвещава живота си – независимо, свободно и демократично общество, все още не е достигната от потомците му, за които той – Симон Боливар, остава символ на прогреса, свободата и просперитета.
Симон Хосе Антонио де ла Сантисима Тринидад Боливар Паласиос Понте и Бланко се ражда на 24 юли 1783 г. в град Каракас, тогава столица на капитан-генералството Венецуела, част от Испанската колониална империя в Новия свят. Рода Боливар произхожда от дребен кралски служител от Навара, който се мести в Южна Америка в края на XVI век. Използвайки позициите си в държавната администрация, този предтеча, който също се нарича Симон, успява да се сроди с местно заможно семейство, а наследниците му повтарят практиката, трупайки пари и влияние поколение след поколение.
Баща му Хуан Висенте Боливар и Понте е собственик на няколко плантации и големи имоти в редица градове на Венецуела. Успешната икономическа дейност се съчетава с военна кариера в рамките на няколкото войни, водени от Испания в средата на XVIII век. По майчина линия Симон е наследник на рода Паласиос, които по бащина линия на майката на Боливар – Мария Консепсион, произлизат от един от синовете на крал Фернандо III Кастилски, а по майчина – от конкистадора Франсиско де Инфанте – един от основателите на Каракас.
Симон израства като част от едно от най-богатите креолски семейства в Новия свят. Детството му обаче съвсем не е безпроблемно. Макар да живее в охолство, момчето остава без баща когато е на 3, а още не навършил и 10 години, губи и майка си. Най-малък от четирите деца на Хуан и Мария, Симон се превръща в последна грижа на своите вуйчовци, които поемат опеката над децата и се захващат да уредят браковете им така, щото семейното имане на рода Боливар да премине в техни ръце. Момчето изкарва няколко тягостни години под опеката на вуйчовците си и дори се опитва да избяга от дома.
В крайна сметка завършва основно училище в Каракас, след което през 1799 г. е изпратен в Испания, където единия от вуйчовците му поддържа тесни връзки с хора от кралския двор. Будно, но непокорно, момчето се оказва проблемен казус за всеки от неколцината учители и наставници, които са му назначавани през годините. Покрай бунтарщината, Симон усвоява класически езици, испанска литература, както и всички социални дисциплини, смятани за задължителни за един тогавашен аристократ – музика, етикет, езда, фехтовка и краснопис.
Успоредно с обучението и участието в дворцовите интриги, младият Боливар се среща и с любовта в лицето на по-голямата с три години Мария Тереза Родригес дел Торо и Алайса. След кратка раздяла през 1801 г. и едно пътуване на Боливар до Париж, двойката се жени официално на 26 май 1802 г. След церемонията двойката заминава за Каракас, където се установява. Семейното щастие уви трае кратко – Мария Тереза се разболява от жълта треска и умира в началото на 1803 г. Симон е съкрушен и се заклева, че никога повече няма да се жени. Зарязва всичките си дела и имоти във Венецуела и заминава отново за Европа.
След кратък престой в Мадрид, където посещава своя тъст и споделя мъката му, Симон решава отново да замине за Франция и през ноември 1804 г. пристига в Париж. Оказва се че идването му е точно на време, за да стане свидетел на коронацията на Наполеон за император на 2 декември 1804 г. През следващата половин година Боливар, заедно с още неколцина креоли, поема на пътешествие из Италия, където първо присъства на коронацията на Наполеон за крал на Италия в Милано, а след това посещава Флоренция, Венеция и накрая Рим, където успява да се срещне с папа Пий VII.
Смята се, че именно по време на престоя си в Италия, Боливар окончателно прегръща идеята за Независима Америка и слагане край на испанското владичество. Убежденията му се затвърждават през 1806 г., когато пътува до САЩ. Причината да не може да се прибере директно във Венецуела е, че след битката при Трафалгар британския флот налага блокада на френските и испански кораби в Атлантика и Боливар е принуден да се качи на американски кораб от Хамбург за Филаделфия. Около половин година в САЩ му дават възможност да посети основните градове в младата република и да се убеди, че американското население не се нуждае от контрола на метрополиите, за да просперира.
През 1807 г. Наполеон напада Испания и окупира Мадрид, детронирайки крал Фернандо VII. Този момент е използван от политическите елити в Южна Америка, за да започнат да се обявяват против новия крал – Жозеф Бонапарт, но същевременно да негодуват и срещу краля в изгнание Фернандо. Симон Боливар е сред най-активните дейци на борбата за местна еманципация в Каракас и на няколко пъти е на косъм от ареста от колониалните власти, които все по-трудно контролират ситуацията във Венецуела и другите провинции.
През 1810 г. политическия елит в Каракас сваля губернатора и обявява ново правителство – т. нар. „хунта“, която отхвърля кралската власт, но все още не се отрича от верността си към Фернандо VII. Боливар предлага услугите си на дипломат и заминава за Лондон, където провежда важни политически срещи. Това, което научава обаче не е по вкуса му – Великобритания е решена да спечели роялистка Испания на своя страна и няма намерение да подкрепя сепаратистки движения в Южна Америка. Разочарован от този развой, Боливар се завръща в Каракас през 1811 г.
В онези съдбоносни дни, хунтата на Каракас решава на 5 юли 1811 г. да обяви независимост, провъзгласявайки Първата венецуелска република. За съжаление на местните революционери, голяма част от населението на провинцията се обявява против бунта, а скоро след това град Каракас е поразен от тежко земетресение, което суеверния народ определя като божие наказание заради бунта.
Боливар, който поема командването на част от републиканските войски, прави опити да закрепи положението и лично участва в спасителните операции в Каракас, но скоро усилията му са провалени от поредица от предателства в републиканските редици и пристигането на силни про-роялистки войски от Куба и Пуерто Рико. В крайна сметка, през 1812 г. Първата република е ликвидирана, а Боливар е принуден да бяга от властите.
Провалът в родната Венецуела кара Боливар и група негови съмишленици да избягат към днешна Колумбия, където през 1811 г. местното население е обявило създаване на Република Нова Гранада, отхвърляйки властта на роялистите. Симон и приятелите му пристигат в Картахена, където предлагат услугите си на републиканците. Симон е назначен за командир на малък граничен гарнизон на р. Магдалена, в близост до границата между Нова Гранада и Венецуела. Скоро, пренебрегвайки заповедите на висшестоящите си, Боливар разширява силите си и води поредица от успешни атаки срещу позициите на Роялистите, изтласквайки ги към Венецуела.
Уверен в силите си и подкрепата на венецуелското население, Боливар настоява да поведе войски към Каракас. В крайна сметка получава разрешение да нахлуе във Венецуела и през пролетта на 1813 г. започва т. нар. „Похвален поход“ (Campaña Admirable), в резултат от който войските на Симон Боливар влизат триумфално в Каракас на 6 август 1813 г., а той самия получава прозвището „Освободителя“. Ден по-късно, Симон обявява създаването на Втора венецуелска република.
За съжаление на републиканците този успех не трае дълго. През следващата една година младата република става жертва на поредица от робски въстания, нашествия на роялистки войски и бунтове на местното население. В крайна сметка през юли 1815 г. кралската власт е възстановена, а Боливар отново бяга в Колумбия, където за кратко е назначен за главнокомандващ на войските на Нова Гранада. Няколко успешни похода позволяват временно стабилизиране на републиканските позиции, но в крайна сметка Боливар е изправен пред борба на няколко фронта срещу местни фракции, политическата опозиция на голяма част от креолите и подновените действия на роялистките сили. В последна сметка революционерът се отказва от всички заемани постове и сам избира да замине в изгнание за Ямайка.
Изгнанието му се оказва кратко. Няколко месеца след идването си в Ямайка, Боливар е повикан от венецуелските републиканци в Хаити, където те се установяват като правителство в изгнание. След като успява да оцелее след опит за убийството му, организиран от испанците, Боливар пристига в Хаити и бързо се сприятелява с президента Александър Петион – първият държавен глава на саморовъгласилата се островна република, която отхвърля френската власт с британска подкрепа. Петион се съгласява да помогне на Боливар и другарите му с оръжие, пари и припаси и венецуелците скоро организират нова експедиция за прогонване на роялистите от родината им.
През следващите две години, Боливар води дълга и упорита борба с роялистките сили във Венецуела и Нова Гранада. Победи и поражения се редуват едно след друго, а политическите борби не отстъпват по свирепост на военните действия. Боливар трябва да се бори постоянно с личните интереси на различните републикански генерали, както и разнородните интереси на отделните провинции. Роялистите, опирайки се на възстановения политически ред в Испания след поражението на Наполеон и свикването на Виенския конгрес, разполагат с повече легитимност и по-сериозни войски и ресурси от републиканците.
Въпреки това, Боливар е наясно че все по-голяма част от местното население жадува независимост. От полза са и законите, които налага в контролираните от него територии, най-вече декрета за премахване на робството и налагането на расова толерантност. Усилията на републиканците се увенчават с успех през 1821 г., когато Боливар окончателно завзема цялото карибско крайбрежие на Колумбия и Венецуела, а общия конгрес на провинциите обявява създаването на т. нар. Голяма Колумбия. Приета е републиканска конституция а в началото на октомври Боливар полага клетва като първи президент на Колумбия – пост, който ще заема до 1830 г.
През следващите пет години се разгаря борба за испанското наследство в Латинска Америка докато една след друга отделните части на колониалната империя обявяват своята независимост. Страхувайки се от разширението на република Ла Плата (днес Аржентина), Боливар повежда своите войски към Еквадор и Перу с ясната идея или да ги присъедини към Колумбия, или да постигне за тях независимост, но в политическото влияние на Голяма Колумбия. Същевременно остава проблема и с все още действащите роялистки войски, които отказват да приемат краха на испанската власт и продължават да оказват съпротива в отделни части на Южна Америка.
През 1825 г. Боливар печели две големи политически победи – обявяването на независимата република Боливия – кръстена в негова чест, след изгонването на армията на Ла Плата, както и окончателното консолидиране на Перу като единна държава. По този начин, заедно с присъединяването на Панама към Голяма Колумбия през 1821 г., Боливар се превръща в освободител и обединител на около 1/3 от Латинска Америка с което прякорът му „Освободителя“ вече придобива континентално значение.
Между 1826 и 1830 г. Симон Боливар постепенно губи вярата си в латиноамериканската политика. Президентът става свидетел на постоянно разрастващите се борби за власт и влияние сред генералите и политическия елит. В повечето случаи креолския елит се стреми към възстановяване на старата колониална система, с тази разлика, че вече я няма кралската администрация, която да ограничава богатите да репресират местното население.
Боливар води отчаяна борба срещу създаването на тези режими в неговата Голяма Колумбия, но през 1830 г., вече сериозно болен, е принуден да признае поражението си и подава оставка, официално приета от Конгреса на Голяма Колумбия на 27 април 1830 г. Решен да замине в изгнание за Великобритания, Боливар продава цялото си имущество и заминава за Картахена за да чака кораб, с който да отплава. Здравето му се влошава драстично през есента на 1830 г. и тъй като кораб така и не идва, приближените на Боливар го отнасят в една провинциална хасиенда, където той в крайна сметка умира на 19 декември 1830 г.
Смъртта на Боливар бележи началото на края на идеята за обединена и демократична Латинска Америка. Година след смъртта му Голяма Колумбия се разпада окончателно на Еквадор, Колумбия и Венецуела. В последствие Панама също ще се отдели от Голяма Колумбия, а друга част от териториите й са завзети от Перу. Въпреки разпада и последвалите войни за преразпределение на границите в Латинска Америка, Симон Боливар си остава фигура, почитана из целия континент, символ на свободата, прогреса и стремежа към демократично управление.
