Великите авантюристи: Ксенофонт
Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.
Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.
Ако перифразираме известната притча, в един бар влезли трима души – пълководец, философ и историк и това бил едва първия. Античността е онзи вълшебен период в човешката история, в който когато попитали децата какви искат да станат и те посочат няколко професии, това не било проблем. Пример за такава личност без съмнение е атинянинът Ксенофонт или Ксенофон, както елините произнасяли името. Причината един човек да може да е така мултифункционален се корени в същността на тогавашните общества и по-специално на средиземноморските.
Римската концепция res publica най-добре обобщава този феномен. Днес превеждаме термина като „република“, но това значение е по-късна придобивка за този израз. „Рес публика“ буквално означава съвкупността от „обществени дела“ – т.е. всички процеси, които се извързват от и в полза на дадено общество. Израснали с идеята за „гражданство“ и „принадлежност“ към общността, за древните да вършиш „рес публика“ е най-висшето и достойно признание. Войната, науката, политиката и икономиката не са се разглеждали като отделни направления , феномени или дисциплини, а са представлявали различните лица на едно и също явление, своего рода четириединство. В този смисъл, човек, който е искал да бъде вещ в „рес публика“ е трябвало да отбира от всички тези различни лица на цялото.
За нас днес подобна концепция се струва шантава. Причината за това е, че обществото, в което живеем е невъобразимо по-сложно поради вековете културни, социални и политически натрупвания, както и заради изключително по-високото технологично ниво, което предполага тясна специализация в огромно множество дисциплини. В Античността, философията е спойката, която обединява тези различни направления – способността да разсъждаваш критично, прилагайки едни и същи норми на оценка спрямо проблеми от различно естество. В главите на елини и римляни нещата са стояли съвсем подредено, ясно и логично. За тях, днешното роене в науката, политиката, войната и икономиката на безкрайно множество дисциплини би изглеждало налудничаво. Всичко в историята е въпрос на това, да гледаш събитията от правилната перспектива.
Но да се върнем обратно в Елада. През 430 г., в дома на благородника Грилос проплаква здраво момче, чиято поява на белия свят съвпада с началото на един от най-тежките и разрушителни конфликти в историята на Елада – Пелопонеската война (431-404 г.), няколко поколения елини израстват в сянката на този конфликт, оставил неизлечим отпечатък в съзнанието на тяхната цивилизация. Един от тези младежи е Кесенофон. Неговата родна Атина се бори да се утвърди като хегемон в елинския свят – позиция, за която града претендира още от времето на Гръко-персийските войни.
И как иначе – представете си един полис, изправен на малък хълм край Егейско море, който заедно със шепа съюзници предизвиква грамадната Персийска империя, простряла се от Егейско море до Индия и при това печели. Самочувствието на атиняните се подхранва от търговското им могъщество, постоянното развитие на културата и изкуствата и майсторството им в строене на бойни и търговски съдове, които кръстосват цялото Средиземноморие. Тази сила и величие е предизвикана от единствения друг град в Елада, носещ сходна на атинската слава – Спарта. Гордите и непреклонни лакадемонци са доста различни от атиняните. Тоталитарно, военизирано общество, което подозрително напомня на крайно ляв, авторитарен режим от XX век, спартанците не приемат нито ценностите, нито претенциите на атиняните. През целия V в. пр. Хр., между тях прехвърчат искри. Накрая, очаквано, пожарът лумва.
Не знаем почти нищо за първите 29 години от живота на Ксенофонт. По всичко личи, че е участник във всички ключови събития, разиграли се в Атина след неговото пълнолетие – Изгнанието и завръщането на Алкибиад, крахът на Сицилийската експедиция, битката при Егоспотамай, обсадата на Атина, разрушаването на Дългите стени и налагането, и свалянето на промотираните от Спарта Тридесет тирани. Ксенофонт несъмнено е взел участие във военните действия срещу Спарта и е натрупал значителен военен опит – това е явно от действията, които предприема в познатите епизоди от живота му. Друго нещо, което знаем за живота му, е че някъде в младежките си години се запознава прочутия философ Сократ, който става негов учител.
Според Диоген Лаерций, в неговия труд „Живота на философите“, Сократ срещнал Ксенофонт в една малка уличка и я преградил с пръчката, която носел, така че младежът да не може да мине. Сократ попитал Ксенофонт дали знае от къде човек може да си купи всичко необходимо за добър живот. Младежът му обяснил за местоположението на пазарите. После Сократ го попитал дали знае къде може да научи всички неща, които са му необходими за да води достоен и смислен живот. Ксенофонт отвърнал че не знае. Сократ се усмихнал, снел пръчката си и казал „Ела с мен и ще научиш“. Така, Ксенофонт станал ученик на Сократ.
Политическите събития, които се разиграват в родната му Атина в края на Пелопонеската война, явно не са по вкуса на Ксенофонт. Разочарован от случващото се в родината му, той започва да се оглежда за варианти за заминаване зад граница. Случаят се отдава през 401 г. пр. Хр., когато в Персия започва гражданска война. Претендентът за трона – Кир Младия, започва да набира наемническа армия от Елада. „Материал“ има в изобилие – след Пелопонеската война цяло поколение ветерани, което не познава друго освен да воюва, остават без препитание. Десет хиляди от тях се отзовават на призива на персийския принц и сформират елитен боен отряд, с който Кир смята да свали своя брат Артаксеркс II от трона. Сред Десетте хиляди е и Ксенофонт, при това заемащ офицерски пост – ясно свидетелство за неговия боен опит и репутация.
Наемническата армия на гърците първоначално не е известена за плановете на Кир Младия. Те напредват смело през Мала Азия, очаквайки да се бият с местни бунтовници и сатрапът на Лидия Тисаферн – човек с доста съмнителна репутация. Когато най-сетне разбират истината, елините отказват да продължат. Едно е да се биеш срещу шепа бунтовници, друго е да предизвикаш мощта на цялата Персийска империя. След много преговори и увещания, спартанският генерал Клеарх, който е сред командирите на елинската войска, склонява своите подчинени да продължат. Походът навътре в Азия става известен като „Анабасис“ (Изкачването) – заглавието, с което Ксенофонт ще кръсти своята книга, описваща спомените му от преживяното. След множество премеждия и изтощителни походи, силите на Кир Млади достигат до долината на р. Ефрат, застрашавайки директно Вавилония – сърцето на Персийската империя. Артаксеркс събира наличните си войски и пресреща брат си не далеч от Вавилон.
На 3-ти септември, 401 г. пр. Хр., двете войски се срещат в равнината край селището Кунакса. Последвалата битка и предшестващият я поход ще вдъхновят Александър Македонски, който седемдесет години по-късно ще марширува с войските си през същата равнина. Елините, облечени в своите стоманени доспехи и натрупали десетилетия боен опит зад гърба си, помитат стоящите пред тях вражески войски, които бягат панически. Междувременно, на срещуположния фланг, Кир Младия е пронизан от копие докато атакува личната охрана на брат си. Целият фланг се разпада, а персийската конница нахлува в елинския лагер и унищожава техните припаси. Междувременно, на бойното поле, обкръжени от врагове, Десетте хиляди все още не са известени за смъртта на своя наемодател. Те разбиват остатъците от персийския десен фланг, след което отхвърлят почти без жертви две мащабни атаки на останалата персийска войска. В края на деня, елините стоят на бойното поле като непревземаема крепост. Въпреки това, те нямат припаси, а човекът, заради който бият целия този път, лежи мъртъв на бойното поле.
Хитрият лидийски сатрап Тисаферн, който преди това е заемал страната на Кир Младия, а сега служи на Артаксеркс, е наясно че не може да спечели в директен сблъсък, примамва елинските командири и успява да избие цялото висше командване. Ситуацията изглежда обречена. Елините, следвайки своите демократични традиции, се събират на общ военен съвет и избират помежду си нови командири, сред които начело е поставен нашият главен герой – Ксенофонт. Елините събират каквито припаси успеят (Тисаферн им дава известно количество, в замяна на идването на елинските генерали в лагера му). Начело с Ксенофонт, Десетте хиляди си пробиват път на север през Мала Азия. Побеждават поредица от местни войски и племена, които застават на пътя им и достигат до Черно море, от където следвайки крайбрежието успяват да се доберат до Византион (дн. Истанбул). Тук, легендарната наемническа войска е потърсена от одриският цар Севт II, който ги наема, за да му помогнат да си върне престола. Елините смазват всякаква съпротива и Одриското царство е положено в краката на Севт II. Приключението обаче не е свършило.
През 399 г., докато все още отпочиват след похода в Тракия и обмислят бъдещите си възможности, Десетте хиляди са потърсени от спартанския пълководец Тимброн, който е изпратен в Мала Азия, за да окупира западните й части от Персия. Жадни да отмъстят за предателствата след Кунакса, Десетте хиляди влизат на спартанска служба. Между 398 и 394 г. пр. Хр., Десетте хиляди се сражават първо под командването на Тимброн, а след отзоваването му и при Деркилид, а накрая и под личното предводителство на спартанския цар Агезилай II – вероятно най-прочутият от владетелите на Спарта след Леонид.
След края на победоносните кампании, Ксенофонт така и не се завръща в Атина, понеже Народното събрание го прокужда, заради това че служи при спартанците – смъртните врагове на низвергнатата му родина. Ксенофонт получава почести и богатство от Агезилай, който му дарява имение в Беотия, където Ксенофонт живее до 371 г. пр. Хр. Вероятно именно там, сред охолство и спокойствие, той написва своите спомени за походите в Мала Азия, побрани в двете поредици от книги „Анабазис“ и „Хеленика“. След битката при Левктра (371 г. пр. Хр.), жителите на Елида конфискуват именията му след отхвърлянето на спартанската хегемония и Ксенофонт е принуден да прекара остатъка от дните си в изгнание. Подслон намира в град Коринт, който остава сред съюзниците на Спарта. Умира, най-вероятно там, през 354 г. пр. Хр. Както рождението му съвпада с началото на Пелопонеската война, така смъртта му съвпада с възшествието на Филип II Македонски – човекът, който ще обедини цяла Елада под скиптъра си.
