Великите авантюристи: Иларион Макариополски – будителят-бунтар
Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.
Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.
На първият ден от месец ноември, българите по традиция отбелязват празника на Народните будители. Празникът е въведен за първи път през 1922 г. Датата не е избрана случайно. По православния календар, 19-ти октомври е празникът на Св. Иван Рилски. Български интелектуалци предлагат още от 1909 г. именно този ден да бъде обявен за празник на народните будители. Войните за национално обединение забавят процеса, а в последствие Първата световна война поставя културните въпроси на заден план.
През 1916 г. България приема Григорианския календар, в резултат на което предложената дата 19-ти октомври се измества на 1-ви ноември. През 1922 г., министърът на образованието Стоян Омарчевски издава официалното разрешение за честване на празника като общонационален. През следващите 23 години, 1-ви ноември ще обединява просветителите в цялата страна. През 1945 г., празникът е отменен с решение на БКП.
Причината е прозаична – голяма част от хората, чиято памет трябва да почитаме, са духовни лица. През следващите 47 години, будителите остават без празник – твърде резонно с оглед културният мрак, спуснал се над народа ни. През 1992 г., седемдесет години след създаването си, Денят на будителите е възстановен като общонационален празник.
Денят на народните будители е повод да си припомним не само делото на великите възрожденски интелектуалци, но и да оценим техните личности. Животът на хората в онази епоха е бил пъстър, противоречив и изпълнен с превратности. Именно това, което първите възрожденци наричат „житие-битие“, изиграва огромна роля за това даденият българин да се превърне от обикновен търговец, даскал или земеделец, във водач на културно-просветната борба, довела до еманципацията на българския народ.
Следейки биографиите на такива личности, ние трябва да помним преди всичко, че си имаме работа с хора от плът и кръв, с всичките им съвършенства и несъвършенства. В историята на българското Възраждане има фигури, които обединяват в себе си всички качества на истинския будител. Малцина от тях заслужават да бъдат поставени на най-високия пиедестал в паметта на нашия народ. Сред тях несъмнено изпъква името на Иларион Макариополски.
Стоян Стоянов Михайлов (в последствие фамилията остава в историята като Михайловски), е роден през септември, 1812 г. в град Елена. Преди да разкажем за живота му, е редно да споменем кои са корените му, защото именно произходът е един от най-важните фактори за развитието на великите личности. Семейство Михайловски произхожда от интересно родословие. През 1670-те години, в град Кесарея (Кайсери) в Мала Азия живее мъж на име Андроник.
Той е грузинец по произход, идващ от малкото кралство Имерети, тогава васал на Османската империя. Андроник е търговец, който използва Кайсери като база за своите операции, действайки в съдружие със своя брат и други роднини. През 1682 г., Османската империя започва мащабна подготовка за война с Хабсбургите. Част от тази подготовка е свикването на обоз, което обикновено се случва през октомври-ноември.
Именно тогава, Андроник и брат му решават, че имат възможност да спечелят добри пари, ако си осигурят еквивалента на съвременните обществени поръчки към османската армия. Двамата братя продават стоката и дюкяна си и със събраните пари организират керван от коне и мулета, с който да превозват стоки за османската полева армия, която се събира в покрайнините на Цариград през март, 1683 г.
Кампанията завършва с пълен погром за османските войски под стените на Виена. Търговците като Андроник, са принудени да се спасяват с каквото могат, следвайки дезорганизираната османска армия, преследвана от победоносните християнски сили. През късната есен или началото на зимата на 1683 г., Андроник достига до гр. Балчик, от където, вероятно възнамерява да се върне в Кайсери. Вероятно тук той взема съдбоносното решение да не търси препитание в старата си родина, а да остане на западния бряг на Черно море. След известно време напуснал Балчик и се заселил в Горна Оряховица, където се захванал отново с търговия.
Потръгнало му, задомил се и му се родили двама сина – Иван и Христо (имената им подсказват, че съпругата му е българка). Иван пораснал и заминал за Арбанаси, където захванал собствен занаят. Христо останал в Горна Оряховица и наследил бизнеса на баща си. На Христо също му се родили двама сина – Михаил и Димитър. След смъртта на Христо и Димитър, Михаил поел семейния бизнес и се преселил в град Елена, където се оженил за Дойна – това се случило в средата на XVIII в. Михаил бързо се издига до върховете на местното общество – избиран е неколкократно за кмет, покровителства и килийните училища в района.
Родили му се пет деца. Най-големият – Андон станал свещеник, а вторият – Стоян, наследил поминъка на баща си. Стоян Михалюв, както го наричат тогава, също станал многократно кмет на Елена, а в последствие и настоятел на местното училище. Стоян се оженил за Юрдана – дъщеря на хаджи Стоян Топала (т.е. Куция) – местен чорбаджия и влиятелна личност в Елена. От щастливия им брак се родили седем деца – петима синове и две дъщери. Именно в това заможно и успешно семейство през септември, 1812 г. се ражда Стоян Стоянов Михайловски.
Едва навършил 4 години, Стоян е поведен на дълго и вълнуващо за онази епоха пътуване до Йерусалим, където родителите му придобиват почетната титла хаджии. Това е и първия досег на невръстния младеж с бъдещото му духовно поприще. Както е обичайно за онези времена, Стоян получава възможно най-доброто образование, което е достъпно на чорбаджийския му род. За късмет на Стоян, който всички наричат Цончо, в Елена през 1818 или 1819 г. се завръща даскал Андрей Робовски.
Самият Андрей не е много възрастен – роден през 1801 г. в семейството на поп Дойно Граматик – един от първите преписвачи на Паисиевата история. Дойно обучава сина си в местното килийно училище в Елена, след което Андрей обикаля различни други училища в Мизия и накрая се връща в родната си елена тъкмо навреме за да възпита Стоян Михайловски – тогава осем годишен. Младият даскал е първата личност, която изиграва ключова роля в превръщането на Стоян в Иларион. Възпитан в най-здравите православни традиции на тогавашното общество, Стоян остава от дете свързан с християнската вяра.
След като завършва училището в Eлена, хаджи Стоян праща сина си в Арбанаси, където завършва местното елинско училище, получавайки по-широки познания по естествени науки и се научава да владее свободно гръцки език.
След като завършва обучението си, Иларион е изпратен през 1825 г. в Търново, където баща му го урежда да чиракува при известният кожухар Цаню Трявналията. Младият Стоян бързо се издига в дюкяна на майстора и в рамките на две-три години преминава през ранговете чирак и калфа, след което успешно издържа изпита за майстор и получава правото да отвори собствен дюкян.
Баща му хаджи Стоян му осигурява стартовия капитал и младият мъж, още ненавършил 20, вече има собствен магазин на чаршията в Търново, където умението му в производството на вълнения плат чоха, му носи добра печалба и уважението на местните.
Оказва се обаче, че не занаятът е нещото, което вълнува най-много младият Стоян. За да разберете ситуацията, поставете се на мястото на баща му хаджи Стоян. Той е отделил много време, средства и търпение, за да даде на сина си достойна и богата професия, която да подсигури младежа за цял живот.
Вместо това, младият бунтар продава дюкяна си, връща се в Елена и предава на баща си парите, с които разполага. Вместо да е влиятелен занаятчия, Иларион решава, че иска да стане монах и да се посвети на Бога, оставяйки светската слава зад гърба си. Подобно решение от позицията на тогавашните чорбаджии е до някъде хипарско по стандартите на XX век. Във всеки случай, през 1832 г., Стоян заминава за Хилендарския манастир и се замонашва под името Иларион.
Оказва се обаче, че Хилендарската обител не е така спокойна и откъсната от света, както се смята в онази епоха. Освен че е средище на активна книжовна дейност, манастирът се оказва затвор за една изключително интересна личност, която ще се окаже вторият важен човек в живота на Иларион след даскал Андрей.
Именно през 1832 г. в Хилендар се намира най-големият бунтар в българското духовенство през 1830-те – Неофит Бозвели (самият прякор Бозвели означава Бунтар). Привлечен от славата на заточеника, Иларион влиза във връзка с Неофит. Беседите им променят завинаги перспективата на Иларион за живота и предопределят издигането на българската кауза в първостепенна задача пред младия, 20-годишен монах.
Още същата година, Иралион решава да продължи обучението си, като за две години завършва главното атонско училище в Карея, а след това постъпва в школата на гръцкия философ Теофил Каири на о. Андрос, където се среща с мнозина други млади българи, предопределени на се покрият със славата на будители – сред тях Сава, когото Иларион нарича за пръв път Доброплодни и Съби Стойков Попович, запомнен от народа ни като Георги Раковски.
Българите, подразнени от отношението на гръцките студенти, създават свое тайно общество, което през 1838 г. пренасят в Атина – столицата на свободна Гърция. Именно в Атина т.нар. „Славянобългарско ученолюбиво дружество“ развива своята най-важна дейност. Събирайки пари от членски внос, младите мъже – повечето на ок. 20-25 години, осигуряват средства за създаване и надграждане на различни училища по българските земи.
През 1844 г., отново в съдружие със воя стар познайник Съби Ст. Попович, Иларион макариополски се оказва в Цариград, отново на време , за да се включи в един от най-важните етапи от българското църковно-просветно движение. Тук съдбата го събира с Неофит Бозвели и двамата се превръщат в естествените духовни водачи на българската цариградска община.
Посредничеството на Попович и баща му Стойко, изиграват ключова роля за обявяването на Неофит и Иларион за официални представители на българските абаджии пред Високата порта по въпросите на вярата. От тази позиция, двамата изготвят две прошения до Султана, които фактически полагат основите на българската борба за църковна еманципация. Важна роля в изготвянето на тези прошения изиграват и дейците на полската интелигенция в Цариград, с които Неофит и Иларион са в близки отношения.
Прошенията на Неофит и Иларион предизвикват същински скандал в Цариград. Срещу опита за самостоятелност на българите застава както Цариградската патриаршия, така и руската дипломация. Портата е притисната от двете страни да се отърве от необузданите български монаси. По настояване на руския посланик и на вселенския патриарх, Неофит и Иларион са пратени в изгнание в Атон, без право да контактуват с външния свят и обречени на живот в тежки условия.
Именно в следствие от това заточение, Неофит Бозвели умира през 1848 г. Иларион надживява своя другар и запазва жив стремежа за постигане на българска църковна независимост. През 1848 г. заточението му е частично отменено и в опит да бъде приобщен обратно в лоното на Вселенската патриаршия с добро, Иларион е ръкоположен за йеромонах и привлечен като писар за Патриаршията в Цариград. Отказа да му се позволи да продължи църковното си обучение в Русия го кара да скъса последните си връзки с Патриаршията и да напусне новата си служба. Заточението му е възстановено, но през 1850 г. е помилван чрез посредничеството на княз Стефан Богориди – тогава заемащ влиятелна позиция в османската администрация.
През 1850-те, Иларион продължава да ръководи духовните дела на българската общност в Цариград. През 1858 г., след десетгодишна пауза, причинена от българската съпротива срещу Патриаршията, вселенският патриарх номинира грък – Григорий Катрис, за митрополит на Търново. Следвайки заветите на своя приятел Неофит Бозвели, Иларион се включва активно в подкрепа на търновската община срещу новото назначение. Отново в опит да укроти българина, гръцката патриаршия решава да му даде църковен сан в земи, в които българите не са доминираща част от обществото. Така, през 1859 г., Иларион е ръкоположен за епископ на Макариопол (епархията обхваща земите на юг от Димотика, близо до устието на р. Марица).
През 1860 г., в качеството си на епископ, Иларион е поканен да отслужи Великденската служба в църквата Св. Стефан – средището на българската православна общност в Цариград. Сред тържествената церемония, на която е събран елита на българското цариградско общество, Иларион извършва най-важният бунтарски акт в целия си живот.
В сюблимния момент, в който богослужението трябва да включи името на действащия патриарх Кирил VII и така да го зачете като духовен глава на българите, Иларион изчита името на султан Абдул Меджид I. Ходът е брилянтен. Българите потвърждават своето подчинение на султана и по този начин няма как да бъдат обвинени в противодържавни действия. От друга страна, фразите, използвани от Иларион са запазени по право само за представител на автокефална църква – нещо, за което българите се борят вече шестнадесет години.
Макар да няма преки последици, които да подпомагат българската църковна борба, Великденската акция, наричана и Български Великден, дава ясен сигнал и на османските власти, и на Патриаршията, че възстановяване на статуквото по българския въпрос е невъзможно. За Иларион последиците са лесно предвидими – по искане на Патриаршията, той, заедно с двама свои видни сподвижници – Авксений Велешки и Паисий Пловдивски, са изпратени на поредното заточение в Света гора. През същата 1861 г., Иларион е отстранен от позицията си на макариополски митрополит. До 1864 г., монахът-бунтар остава заточен в Атон.
Поредното заточение с нищо не сломява волята на Иларион и след напускането на Света гора, той отново се посвещава със всички сили на църковната борба. След още шест години на премеждия, през 1871 г. българският църковен въпрос най-сетне намира своя благоприятен изход – със султански ферман е обявено учредяването на Българската екзархия.
Иларион Макариополски е естественият кандидат за първи български екзарх, но последната дума не е нито негова, нито на българския народ. Османските власти дават ясно да се разбере, че не биха допуснали толкова влиятелен и престижен духовник, какъвто е Иларион, да оглави цялата българска църква. Да наречем екзарх Антим I компромисна личност, би било погрешно принизяване на собствените му достойнства и заслуги. Факт е обаче, че кариерата на Антим е далеч по-спокойна и праволинейна от жизнения път на Иларион.
Връзките му с Русия (където се обучава), както и познанствата му с гръцкия църковен елит (от времето когато е доцент в семинарията на о. Халки), го правят по-подходящ кандидат в онзи преломен момент. На Иларион е отредена немалка чест – той заема поста на търновски митрополит, сбъдвайки мечтата на своя приятел Неофит Бозвели българин да застане начело на търновската епархия. Верен на своя борбен дух, 60-годишният митрополит се впуска без да пести сили в изграждането на новата българска църковна администрация в своя диоцез. Иларион обикаля търновска епархия на длъж и шир и постоянно се бори за утвърждаване на новата екзархийска структура. Редица свидетелства от онази епоха, показват че османските власти се боят от владиката, а репутацията му го предхожда на всякъде, където иде.
Иларион Макариополски, митрополит Търновски, умира на 4-ти юни, 1875 г. в Търново и е погребан тържествено в двора на църквата Св. Стефан в Цариград, където извършва най-великият си подвиг в служба на българския народ. За личността му д-р Михаил Аранудов, пръв от големите изследователи на делото на Иларион посочва: „Безукорното му минало и чистото му чело вдъхват уважение навред, където страстите не са убили чувството за почит към един величав образ на новата ни история.
Ето защо, когато той потегля на 8 септември 1872 г. от Ортакьой, за да иде в новото си седалище, в старо-патриаршеския град Търново, нему биват устроени по пътя във Варна, Шумен, Русе и селата на Търновска епархия, както и в самото Търново, най-тържествени срещи. У всички българи е живо съзнанието, че откак отечеството е паднало под чуждо владичество сега за първи път стъпя в древната българска столица един народен архиерей, достоен потомък на Евтимий; и ликуването за това възстановяване на миналото, с всички надежди за още по-светли дни, няма край.“
