Великите авантюристи: Гоце Делчев – борецът за свобода на Македония

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

През последните тридесет години, българската история стана обект на яростна атака, чиято цел е да обезличи нашето минало и идентичността на нашите предци. В опит да оправдаят мнимото дълголетие на своята нация, македонците без свян посегнаха на множество български национални светини. Създадена като антипод на всичко българско, македонската национална идентичност е изкована в огньовете на Коминтернския Мордор в хода на Втората световна война и също като Единствения пръстен на Саурон има за цел да пороби и подчини всички онези, изложени на вредното й влияние.

Сред свидните имена, на които крадливата македонска ръка посяга без срам и елементарно усещане за историческа справедливост, на преден план изпъква един от най-свидните синове на изстрадалата македонска земя (в чисто географския смисъл на термина) – Георги Делчев, наричан по-често с югозападно-българския псевдоним Гоце.

Бъдещият герой на българската революционна борба в Македония се ражда на 23-ти януари, 1872 г. в град Кукуш. Баща му – Никола Делчев е местен предприемач и скотовъдец. Известен е със своя суров нрав и непреклонен дух. Описват о като снажен мъж, винаги облечен в носия, с фес, чийто пискюл е дълъг цял аршин. И на младини, че и на стари години бил трън в очите на османските власти.

Възпитавал синът си със строгост и не търпял момчето да бъде глезено излишно. Като антипод на Никола била майката на Гоце – Султана. Богобоязлива, блага и нежна жена, която винаги се грижела за сина си, който наричала „цар на царете“. Гоце израснал в техния дом, а характерът му бил съчетание от суровостта и непреклонността на баща му и състраданието на майка му – винаги готов да се жертва и да защитава своите.

За развитието на Гоце Делчев ключова роля изиграва и родното му място – Кукуш. Градът е един от най-изявените сред българските селища в Македония. С население от над 2000 български къщи срещу по-малко от 300 турски, Кукуш е място, в което българската идентичност е силна и крепка и където няма място за съмнения към коя общност принадлежи болшинството от местното население.

Гоце Делчев израства по улиците на града, вечно счепкан в улични схватки между различните банди или шляещ се из околностите. Както е записал в биографията на воеводата неговият приятел и сподвижник Пейо Яворов, Делчев е човек, който води другарите си следвайки примера на баща си, но същевременно състрадателен като майка си е склонен да даде връхната си дреха на някое зъзнещо цигане от катуна, живеещ недалеч от родната къща на Делчеви.

В навечерието на Освобождението, с цел да се спасят от влиянието на Цариградската патриаршия, жителите на Кукуш приемат уния с Католическата църква посредством френски мисионери. Това се налага, след като на проведения през 1874 г. плебисцит, Патриаршията не допуска Кукуш и района да преминат към българската Екзархия. Приемането на унията успокоява религиозните страсти, които бушуват в селището и осигурява едно по-безметежно съществуване за поколението, израснало в началото на 1880-те.

Гоце постъпва в изграденото с френски пари униатско училище. През 1884 г. в Кукуш е проведено допитване, в резултат от което енорията преминава под юрисдикцията на българската Екзархия. През същата година, Гоце Делчев влиза в трикласната екзархийска прогимназия, сформирана в града. От там е една от паметните случки в детството му. Негови съученици са наклеветени от друго момче в класа, че говорят срещу учителите. Делчев изважда джобния си нож и пробожда доносника, заявявайки, че е готов да иде на бесилото, но не и да търпи предатели.

През 1887 г. Гоце завършва трикласната прогимназия. Баща му Никола е категоричен, че е учил достатъчно и е време да се захване със семейния занаят. Гоце настоява на своето. Година по-късно, Никола е победен – изважда от спестяванията си и записва Гоце в Солунската мъжка гимназия „Св. Св. Кирил и Методий“, основана осем години по-рано от Кузман Шапкарев .

Тук Гоце Делчев за първи път излиза от по-тесния свят на своя роден край и се потапя в мултиетническата атмосфера на едно от най-космополитните средища в Османската империя. По същото време, по улиците на Солун обикалят редица забележителни личности от балканската история, в това число и бъдещия Мустафа Кемал Ататюрк, тогава все още малко момче.

Гоце Делчев е прилежен ученик и отличник. Чете много – учи естествената история на Дарвин редом с достиженията на античната култура и творчеството на Писарев. Успоредно с учението обаче ясно се проявява характера на Гоце и неговата страстна любов към българското минало и национални символи. Яворов разказва следните две истории:

Веднъж, в пансиона, някой от учениците пуща една нецензурна острота за божествената святост на славянските първоучители. Гоце, “безбож­ник” вече, хваща тогова ученика за врата, блъска главата му о стената, на която виси Кирил и Методиевото изображение, и вика побеснял: “Овча главо, помни, че пред ония, на които дължиш възможността да напишеш името си човек, трябва да стоиш без шапка и когато ги псуваш!” И взима от главата му нахлупения фес и го хвърля през прозореца вън. Други път, в гимназията, друг някой ученик преповтаря за Левски твърде извест­ните стари клеветничества. Гоце, който вся­кога се отличаваше с извънредна търпимост към чуждите приказки, в случая, засегнат, види се, право в сърцето, изправя се настръхнал и крещи с протегнати ръце: “Аз бих желал да изтръгна гръцмула на една маймуна като тебе; аз бих желал да направя на сина това, което досега би трябвало сто пъти да бъде на­правено и на бащата; само баща, свирка на турците, ражда син, пищялка на калугерите!...”

Решен да преследва мечтата си за освобождение на македонската земя от османското владичество, Гоце Делчев прави следващата стъпка в живота си, следвайки примера на мнозина други български младежи от Македония. След завършването на шести клас в Солунската мъжка гимназия, той се прибира в Кукуш и взема разрешение от баща си да замине за София, където през 1891 г. постъпва в Военното на Негово Княжество Височество училище (днес НВУ „Васил Левски“).

От постъпването му, в държавния архив е запазена бележка, в която Гоце Делчев се отбелязва като „православен българин екзархист“ – още едно доказателство за собствената му идея за национална идентичност. Юнкерското училище съвсем не се оказва това, което Делчев е очаквал. Свободолюбив и непокорен по дух, на него се оказват чужди дисциплината и безпрекословното подчинение. По това време се запалва по социалистическа литература. Важно е да отбележим тук, че под „социализъм“ в онази епоха се разбират съвсем други неща от комунизма през XX век.

Става дума за идеи, свързани с равенство на социалните категории, равни възможности за труд, забогатяване и образование и често обвързване с републикански стремежи. Тази комбинация е в разрез с монархизма и консерватизма и Делчев бързо е нарочен като черна овца. Прекарва в училището три години, изпълнени с чести пререкания с командирите, арести и наказания. Въпреки това, Гоце учи и се старае, макар често д аго порязват на изпитите.

Кариерата му на юнкер завършва по един банален за епохата начин – уволнен е месец преди дипломирането си за дето се застъпва за свои състуденти, които написали гневно писмо до военния министър, за дето Военното училище решило да забави произвеждането им в чин за да се спестят пари от офицерски заплати. Успоредно със заповедта за тяхното уволнение, Делчев също е отлъчен по официално обвинение че е социалист.

Без да губи време, Гоце Делчев заминава обратно за Македония, където се среща с Дамян Груев и други луди глави, от чийто съвместни кроежи ще се роди ВМОРО. Тогава положението в Македония е сложно. През 1880-те и 1890-те се засилва сръбската и гръцката пропаганда. Междувременно, османските власти се стремят да наложат върховенството на мюсюлманската общност над всички местни, в опит да бъдат претопени местните в една „османска нация“ за която мечтаят Младотурците.

България, ръководена от Стамболов, води една приятелска политика с Портата и се стреми да насърчава българската екзархия, която да действа като център и обединител на българите в Османската империя. Срещу това надигат глави македонските комити, които не искат да чакат мирно решаване на османския проблем. Засегнати са и българските общини в Македония, които искат да запазят своята културна и църковна автономия от екзархията и сами да ръководят своите църкви и училища. В тази взривоопасна обстановка, през 1894 г., Гоце Делчев постъпва като учител в предградието на Щип – Ново село. Редом с учебния материал, той преподава на възпитаниците си родолюбие и ги учи да се бият и да не предават никога своите другари.

Още през 1894 г. след Ресенския конгрес, Делчев се обвързва с ВМОРО и в хода на своето учителстване се занимава и с проблемите на организацията. През 1895 г. пътува до България за да търси финансова и идейна подкрепа за революционното дело в Македония. Присъства на конгреса, на който се учредява Върховния македоно-одрински комитет и влиза в тясно сътрудничество с Трайко Китанчев, който се заема да намери средства за разгръщане на комитетска мрежа в македонските земи.

По същото време в Армения се разгаря Сасунскияя бунт, който отново привлича вниманието на европейските медии към Османската империя, Македонските комити смятат че моментът е назрял за въстание, но върховистите в София са на друго мнение. През 1895-96 г., ВМОК се опитва да наложи пълен контрол над дейността на ВМОРО, поставяйки условия за подчинение в замяна на пари и оръжие. Делчев, който води преговорите с ген. Данаил Николаев, отказва да постави своите в подчинение. Ситуацията трагично напомня на спомените между Левски и Каравелов през 1869-1870г.

Също както Левски, Гоце Делчев настоява, че революцията в Македония не може да бъде дело само на българите, а за тая важна задача трябва да бъдат привлечени и „…гърци и всеки друг, който иска да отхвърли властта на султана“. През есента на 1896 г., след като е неколкократно арестуван по подозрения от османските власти, Делчев е принуден да замине за Банско, където отново работи като учител няколко месеца, докато междувременно изгражда мрежа от комитети в района на Горна Джумая.

Наклеветен от банските чорбаджии пред екзархийския владика в Неврокоп, Гоце Делчев заплашва владиката да не се меси в делата на революцията, но напуска Банско и в началото на 1897 г. се озовава в София, където заедно с Гьорче Петров създават т. нар. Задгранично представителство на ВМОРО в София, чиято цел е да стикова действията на организацията с върховистите и българското правителство и да осигурява материална подкрепа за македонските комити.  Делчев оставя Петров като по-дипломатичен да движи интригите и преговорите, докато сам той се заема с подсигуряването на материалната база.

Липсата на решителна подкрепа от българска страна, кара Делчев да смени тактиката и да започне организиране на набези в Македония срещу османски чорбаджии и богаташи, които да бъдат ограбвани или вземани за откуп. Макар да води до някои анекдотични приключения, този тип акции няма как да постигнат ефект в мащаб, който да удовлетвори значителните нужди на македоно-одринската организация.

Същевременно, Делчев действа и като надзорник на четите по поречието на р. Струма и в Родопите и извършва поредица от обиколки, в хода на които заздравява революционната мрежа и изгражда нови звена, например в Мелник. Някои от продължаващите през 1897 г. четнически акции се оказват провал. В такива случаи османските власти залавят комити и успяват да изтръгнат от тях признания, които нанасят сериозен удар върху структурите на ВМОРО.

Делчев продължава своята революционна дейност без прекъсване – казват за него че се сеща за себе си само когато заспи. Надеждите му за по-плодотворна работа с ВМОК, оглавен наскоро от Борис Сарафов не се оправдават. През 1900 г., Делчев заминава за Одринско, където се опитва да приобщи местната комитетска мрежа към дейността на ВМОРО, но се сблъсква с противодействие от страна на ВМОК, които се опитват да оставят Тракия под свой контрол. Бягайки постоянно от османски потери, Делчев се завръща обратно в Македония и начева нови обиколки по поречието на р. Струма в опит да подсили и консолидира комитетската мрежа, особено с оглед на множеството акции, проведени от османските власти през 1899 г.

Ситуацията не се подобрява особено през новия век. Властите в България са обект на все по-сериозен дипломатически натиск да се разграничат от македонските комити, а до сближаване между ВМОК и ВМОРО така и не се стига и дори напротив – има свидетелства са сблъсъци между техните чети. В тази обстановка, Делчев споделя с приятели че е все по-отчаян от изолацията, в която македонското движение изпада, но въпреки това отказва да се предаде. Понякога сам, понякога с малки дружини, той продължава да обикаля и да насърчава.

По това време окончателно се оформя и тезата му, споделяна от редица негови съмишленици, че Македония трябва да потърси на първо време автономно освобождение по подобие на Източна Румелия, а едва след това да се мисли, както посочва Христо Татарчев, за съединение с България или формиране на федерация. Все в този дух през 1903 г. устава на организацията е променен за да допускат в редиците й представители на всички етноси, потискани от Портата.

Освен борбите с външни врагове и политически опоненти, Делчев е изправен пред опозиция в собствената си организация. Големият спор е кога да избухне атака чаканото въстание. Докато отсъства на поредна проция обиколки, други дейци определят че въстанието трябва да се вдигне през пролетта на 1903 г. Известен за тези намерения, Делчев, заедно с Дамян Груев успяват да изместят датата за лятото на 1903 г. Междувременно, обръча на османските потери се затяга все повече. На 20-ти срещу 21-ви април, 1903 г., (4-ти май по нов стил), турски аскер, известен за присъствието на голяма група комити в с. Баница (с Делчев има още няколко десетки души), обгражда селището.

Призори, начело на своите, Делчев се опитва да пробие османската блокада. В завързалото се сражение, четниците са притиснати от многочисления враг. Ето как Яворов описва последните мигове на войводата:

Гоце повежда мал­ката си дружина срещу неприятеля. Обаче подир минута обсадителите изсипват с викове върху тях градушка от няколкостотин кур­шума.

– Лягайте! – командува Гоце, като прави същото край една малка пресъхнала речица.

– Раниха ме – обажда се глас измежду момчетата. – Майко, умирам – чуе се по-нататък. – Убиха Димитра – вика трети…

– Кучета! – псува Гоце и гръмва срещу турците. Но преди да затвори, един куршум го шибва в гърдите – и бликва струя гореща кръв...

Смъртта на Гоце Делчев е тежък удар за ВМОРО. Невъзможността на България и върховистите да организират подкрепа за Илинденското въстание го обрича на провал. Този провал създава горчивина, която дава нов глас и визия на идеята за македонска самостоятелност, която Делчев проповядва след 1902 г. Именно на база тези първи стръкове, в последствие ще се развие, вещо обгрижвана от югославската пропаганда, македонската национална идентичност.

Предателството в историята ще стигне до там, че след 1948 г. югославската историография ще търси сред българите отговорниците за смъртта на Делчев, уж уредена от върховистите посредством връзките им с Портата. Разбира се за подобно безумие няма как да се търси реален довод. Истината е, че османските власти вдигат мерника на Делчев още от 1896 г. и го преследват непрекъснато от тогава на сетне, добивайки все повече информация за него и следейки изкосо всеки негов ход. Залавянето на Делчев е един трагичен, но и логичен завършек на неговата отчаяна борба срещу целия свят за извоюване на свобода за българите в Македония.