Тежестта на короната: Мурад I – Архитектът на Османската Империя
Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.
В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.
В началото на XIV в. Мала Азия е земя, раздирана от конфликти. Местните турски държави воюват помежду си за надмощие. Рухващата Византийска империя губи последните си крепости по западните брегове на полуострова. От Азия непрекъснато прииждат нови вълни изселници и нашественици, които пречат да се установи политически ред. В тази динамична обстановка, в равнините около гр. Бурса започва оформянето на една на първо време малка и незначителна държава, управлявана от дребен род на погранични бейове.
По нищо не личи, че тази държава ще има по-различна съдба от своите съседи, някои от които значително по-могъщи. Това, което отличава малката турска държава, са нейните забележителни владетели – Османовия род. Рядко в историята на света една династия успява да даде на своя народ такава поредица от опитни воини, добри администратори и умели дипломати. Първите десет владетеля на Османската империя остават в историята със своите разнообразни качества, таланти и чудатости.
Има един от тях обаче, който съчетава в себе си всички качества, които тогавашните мъдреци приписват на идеалния владетел. Той е храбър воин, просветен монарх, добър администратор и отличен дипломат. Потомците му отреждат прякора Худавендигяр – „Приближеният до Бога“, съвременниците му го познават като Мурад Гази.
Мурад I се ражда на 29.VI.1326 г. в Бурса. Появата му на бял свят идва само няколко седмици, след като здравата крепост е превзета от баща му Орхан и обявена за столица на Османския бейлик. Орхан е третият пореден владетел, застанал начело на племето кайъ и свързаната с него държава. Основателят на династията – Ертогрул, пристига като бежанец в Мала Азия ок. 1250 г. и се заселва на границата между Византия и държавата на Селджушките турци. Синът на Ертогрул – Осман, привлича около себе си бойци от други турски кланове и племена и създава една по-силна и по-голяма войска, с която доминира северозападните предели на Анадола.
През 1302 г. османците разгромяват последната голяма византийска войска, пратена в Мала Азия, с което циментират позициите си в региона. Двадесет и четири години по-късно, повечето византийски владения вече са в ръцете на Осман. Основоположникът на новата династия умира малко преди превземането на Бурса и непосредствено преди раждането на неговия внук Мурад.
Според османските придворни хроники, майката на Мурад е гръцка благородница, дъщеря на управителя на Агрилион (дн. Биледжик) на име Елена. Преданието гласи, че Орхан дошъл на сватбата й предрешен, заедно със скрити в свитата му войници. По време на церемонията войниците се разкрили и пленили присъстващите. Като престолонаследник, на Орхан се паднала булката. Той я отвел със себе си и след като я заставил да приеме исляма, се оженил за нея. Вече с новото си име Нилюфер („Водна лилия“), тя остава в историята като съпруга на втория османски владетел и майка на неговия престолонаследник.
Мурад I израства в Бурса, където баща му наема най-добрите възможни учители, които да го образоват по стандартите на епохата. Принцът (шахзаде) изучава четене и писане, религиозно-правната система на Шариата, както и военно дело. В изкуството на войната го въвежда млад войн от византийски произход, останал в историята с името Шахин и почетната титла „Лала“ – учител. Между двамата мъже се формира близко приятелство, което ще има огромно значение за бъдещото царуване на Мурад.
Както всеки османски престолонаследник, Мурад също получава част от бащините си владения, които да управлява като наместник на бея, за да усвои тънкостите на управлението. След като става пълнолетен, Мурад е назначен за управител на родната си Бурса с ранга на санджак бей. Тук Мурад изгражда свой собствен двор от приближени воини и учени, които да го съветват по различните казуси, с които се сблъсква.
Освен военните задачи, свързани с отбраната на границите от съседните бейове и Византия, Мурад посвещава доста време на административни въпроси, свързани с раздаването на правосъдие, събирането на данъци и грижите за основната инфраструктура на Бурса. Всички тези умения се оказват ценна основа за бъдещите му отговорности като владетел.
През 1344 г. Орхан завладява владенията на Кареси – съседно бейство, контролиращо подстъпите към Балканите. След богатата плячка е и една млада византийска девойка – Мария, която била обещана за жена на владетеля на Кареси. Тя била отведена в харема, където Орхан планирал да я омъжи за някой от висшите велможи.
В продължение на няколко години, Мария, която приема исляма под името Гюлчичек („Розов цвят“) отказва да се венчае за предложените й женихи. Накрая самият принц Мурад застава пред нея да я иска за съпруга – предложение, на което византийската красавица се съгласява. Точната дата на венчавката им е неизвестна, като различните изследователи я обвързват с предполагаемата година на раждане на първородния син на Мурад – Баязид.
Макар и втори в линията за унаследяване след по-големия си брат Сюлейман, Мурад не пести сили в управленските дела и служи вярно като ключов командир на кавалерията по бойните полета на Мала Азия. През 1357 г. Сюлейман умира по време на лов и Мурад остава единствен претендент за престола. Смъртта на по-големия му брат поставя Мурад начело на войските, които Орхан праща на Балканите. През 1354 г. османците завладяват крепостта Цимпе в Дарданелите, а две години по-късно Сюлейман завзема Галиполи.
Мурад е твърдо решен да надмине постиженията на своя брат и след 1358 г. се впуска в завоевателни походи, редом със своята свита от верни съветници – Лала Шахин, съдията-администратор Карахалил Хайредин Чандарлъ и византийският ренегат Евренос бей. До възкачването си на престола през 1362 г., Мурад успява да удвои размера на османските владения на Балканите, завземайки Димотика, Гюмюрджина и редица по-малки крепости по долното течение на р. Марица. Венецът на османските завоевания е превземането на Адрианопол (дн. Одрин), който османците прекръщават на Едирне.
Насред тази поредица от победи Мурад трябва да се завърне обратно в Мала Азия, получавайки вести за смъртта на своя баща. С цел да си подсигури наследството и да блокира всякакви претенции на по-малките си братя, Мурад бързо влиза в столицата Бурса. Султанската му титла е потвърдена от духовенството, а според някои източници церемонията е извършена от неговия довереник Карахалил Чандарлъ.
Вестта за смъртта на Орхан предизвиква раздвижване на съседните бейлици, които организират набези на османска територия с цел да изпитат до колко силен владетел е Мурад. Тази провокация им струва скъпо. Както отбелязват хронистите Мехмед Нешри и Ашъкпашазаде, Мурад тъкмо се готвел за поход на Балканите, когато научава, че съседите му в Мала Азия атакуват земите му. Османският владетел не губи време и повежда войските си в поредица от походи срещу тях. Най-упорита и сериозна се оказва враждата с емирата Караман. След разпадането на Селджушкия султанат, Караман се издига като най-силната сред турските държави в Мала Азия. Засилването на османците провокира владетелите на Караман към действие.
Последвалата война е кратка, но кървава. Османците разгромяват войските на емира Аллаеддин, който се затваря в столицата си Коня. Мурад застава под стените на крепостта и я обкръжава напълно, очаквайки капитулацията на врага. Според свидетелството на Мехмед Нешри, Аллаеддин изпратил в османския лагер своята съпруга Султан Хатън, тъй като тя била дъщеря на Мурад. Принцесата измолва от баща си да се смили над съпруга й. Мурад приема при условие, че караманците му се закълнат във вярност и го признаят за техен сюзерен. Останал без друг избор, Аллаеддин се съгласява. Победата на Мурад го издига като най-могъщият владетел в Мала Азия.
През 1366 г. успехите на Мурад са помрачени от свикания срещу държавата му Кръстоносен поход. От Италия пристига силен флот начело с графа на Савоя Амадео VI – братовчед на Йоан V Палеолог. Савойските войски превземат Галиполи и Цимпе и блокират връзката между османските владения в Тракия и Мала Азия. Мурад не може да прехвърля нови сили на Балканите и затова оставя командването там на най-опитните си пълководци – Лала Шахин и Евренос. Те успяват да оправдаят доверието му и през 1371 г. нанасят решително поражение над балканските християни в битката при Черномен.
Междувременно, Мурад проявява и своите качества на дипломат. Той се намесва в гражданската война, която раздира Византия през 70-те години на XIV в. и в замяна на подкрепата си за Йоан V Палеолог, османският владетел си връща контрола над Дарданелите. След тази победа Мурад окончателно мести своята столица от Бурса в Одрин и съсредоточава усилията си за завладяване на Балканите.
Османските победи принуждават редица местни владетели да се закълнат във вярност на Мурад като негови васали. Сред тях е и българският цар Иван Шишман, който дава на султана своята сестра Кера Тамара за съпруга. Под името Тамара Хатън, тя бързо се превръща в любима съпруга на Мурад, който я обсипва с почести. Българската принцеса се посвещава на благотворителна дейност и печели симпатиите на мнозина в османския двор. По-късно, след смъртта й, тя ще бъде положена редом с Мурад в семейната гробница на Османлиите в Бурса.
Победите на Мурад водят до значително увеличение на османската държава. В рамките на двадесет години, територията, наследена от Орхан, е удвоена. Значителният размер на владението изисква поредица от реформи, с които Мурад на практика поставя основите на османската държавност. Мурад е първият османски владетел, който използва титлата „султан“ – еквивалента на цар сред балканските народи. Именно „цар“ го наричат българските и сръбските извори.
По негово време се утвърждава тимарската система – основа както за събирането на данъци, така и за осигуряването на голяма част от османската конница – спахиите. Отново при управлението на Мурад е въведена и практиката за събиране на християнски младежи и военнопленници, които да бъдат обучени и подготвени за личен владетелски корпус. По идея на Карахалил Чандарлъ паша, това подразделение е наречено „нова армия“ – йеничери. В българската история те остават с наименованието еничари, а способът за тяхното събиране – т.нар. девширме е по-популярно с названието „кръвен данък“.
Последната кампания на Мурад се води през 1389 г. След като Лала Шахин е победен от сърби и босненци при Плочник (1387 г.), султанът решава лично да поведе наказателна експедиция срещу „неверниците“. Двете войски се срещат на Косово поле, а в редиците им се сражават представители от всички етноси на Балканите и Мала Азия. Преди сражението сърбите изпращат легация до Мурад под предлог, че ще преговарят.
В действителност един от пратениците – аристократът Милош Обилич, изважда меч и посича Мурад, с надеждата, че смъртта на султана ще доведе до край на османското завоевание. Убиецът е насечен на парчета от стражите на султана, а командването на войските е поето от престолонаследника Баязид, който разгромява сърбите и техните съюзници.
Смъртта на Мурад слага край на най-ранния период в османската история. Неговото политическо наследство се превръща в основа на държавността на Османската империя. Административните промени, реорганизацията на армията и централизирането на властта, които Мурад реализира, превръщат държавата му в една от най-силните и ефективни страни в Европа и Близкия Изток.
Поредицата победни походи и стабилността във вътрешната политика на Мурад, водят до финансова стабилност и голям финансов излишък. Благодарение на тях Баязид I успява да продължи завоевателната политика на Балканите и удвоява размера на Османската държава.
