Тежестта на короната: Иван III Велики – обединителят на Русия
Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.
В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.
Римската империя е олицетворение на „универсалната империя“. Тя е майката, която обединява различни народи и възцарява вечен мир в света. Тази свръх романтична представа за Pax Romana може да не е историческата действителност, но е идеологията, която римляните са създали и в която са вярвали. След Рим идва Константинопол и Византия се възприема като наследник на Вечния град, не само в политически, но и в религиозно-доктринален план. Идеята за „свещената империя“ се прехвърля от Апенинския на Балканския полуостров, старият Рим е паднал, но от пепелта му е възкръснал като феникс един нов и по-силен наследник.
Това важи в по-голяма или по-малка степен до XV в., когато Османската империя заплашва да разруши този страж на християнската вяра. Идеята за изключително могъща, ярка и непреходна империя обаче намира своя нов наследник в лицето на Москва. Московска Рус се възприема като закрилник на християнската вяра, но при нея убеждението прераства в идея за обединение на всички славянски народи. В продължение на векове, Русия използва тази доктрина като резонна причина за намесата си в делата на Източна Европа. Човекът, който вижда потенциала на тази идея и решава да я използва не само за издигане на статута на обединената си държава, но и за създаване на национално самосъзнание у своите поданици е един руски владетел, който впоследствие получава прозвището Велики.
Започнал управлението си като Велик княз на Москва, след десетилетия военни конфликти той успява да обедини руските земи в една държава и получава титлата Велик Княз на Русия. Благодарение на него татарската власт е отхвърлена, Великата орда на монголите е победена след 240 години на кървави конфликти, а бракът му с византийска принцеса от рода на Палеолозите, му дава основание да обяви своята страна за Трети Рим. По негово време е въведен нов законник, а Кремъл е реновиран в ренесансов стил, благодарение на работата на именити италиански архитекти.
Иван III Василиевич се ражда в Москва на 22 януари 1440 г. Той е най-големият син на Великия московски княз Василий II Тъмни и на Мария, дъщеря на княз Ярослав Боровски. Раждането на малкия Иван съвпада с много бурни времена. В онези години е в разгара си една от най-тежките граждански войни в руската история – тази между Василий II и братовчедите му – Дмитрий и Василий Косой. Когато е едва петгодишен, баща му е заловен и ослепен от своите опоненти. През това време доверени хора успяват да скрият Иван в манастир, където той чака едни по-добри времена.
Такива настъпват, тъй като баща му не се предава, а побеждава своите опоненти. Взимайки обратно властта, Василий II решава да укрепи въпроса за престолонаследието и прави своя вече десетгодишен син – съвладетел на Московското княжество. Две години по-късно, Иван се жени за Мария от Твер. Двамата са сгодени още откакто той е седемгодишен, тъй като баща й – Борис е съюзник на Василий II по време на гражданската война. През последвалите брака десет години, Иван усвоява тънкостите на управлението и воденето на военни действия, бидейки постоянно до баща си.
През 1462 г. Василий II умира и оставя властта в ръцете на първородния си син, който се възкачва на престола под името Иван III. Макар първите години от управлението му да са белязани от мир, много скоро си проличават амбициите на новия владетел. Докато той е на власт, земите на Московското княжество се увеличават близо четири пъти. Териториалното разширение започва още през 60-те години, когато Иван III анексира Ярославското княжество.
През 1467 г. той обявява война на Казанското ханство. Същата година съпругата му Мария умира внезапно. Според разпространените слухове, причина за това най-вероятно е отравяне. Тя оставя един невръстен син – Иван Млади и баща му е подложен на натиск да намери майка на сина си и да се ожени повторно. Папа Павел II вижда прекрасна възможност да обвърже Московското княжество с католическата църква. Той предлага Иван III да сключи брак с принцеса Зоя Палеолог, племенница на византийския император Константин XI. Тя е изпратена в Рим, след като султан Мехмед II превзема Морея.
След известни преговори, на 12 ноември 1472 г., Зоя се венчава за Иван в църквата Успенски събор. Веднага след сватбата тя отново приема православната вяра и името – София. Бракът между Иван III и София, издига статута на Московското княжество и постепенно се прокарва идеята, че то е наследник на Византийската империя. В Княжеството се приема герба на империята – двуглавия орел и се въвеждат някои от церемониите на Константинополския двор. Иван III също така настоява към него да се обръщат с титлата „цар“.
Още през 60-те години, виждайки засилването на влиянието на Москва, Новгород решава да изиграе интересен ход. Те искат от Литва да минат под тяхна власт и по този начин да премахнат правата и привилегиите на Московското княжество, тъй като в рамките на новата държава ще се радват на пълен феодален неутралитет. Князете на Новгород играят това „танго“ между Литва и Москва близо десетилетие, докато през 1471 г. Иван III не решава на потегли на поход срещу тях.
Походът се увенчава с успех за Москва след битките при река Шелон и река Северна Двина и Новгород признава своята зависимост. Иван III обаче не забравя как са го разигравали в продължение на години и се разправя жестоко с новгородската аристокрация. Последва отпор и втори поход през 1478 г., който вече завършва с окончателното ликвидиране на самостоятелната власт в Новгород и пълното анексиране на териториите й от страна на Московското княжество. Съдбата на Ярослав и на Новгород е последвана от княжествата Ростов (1474), Твер (1485) и Вятка (1489), с което територията и силата на Москва нараства.
70-те години са успешни за Иван III и в друг аспект на външната политика. Москва спира да плаща ежегодния си данък на татарите. Великата орда се съюзява заедно с полско-литовския крал Казимир IV, а Иван III сключва съюз с Кримското ханство, начело на което е хан Менгли Гирей. През есента на 1480 г. войските на Златната орда и тези на Московското княжество застават една срещу друга на противоположните брегове на р. Угра. Този епизод остава известен в историята като „Стоенето на р. Угра“.
В продължение на близо месец те се наблюдават, докато на 11 ноември хан Ахмед не нарежда на войските си да си тръгнат, решавайки да не предприема открит сблъсък с руснаците. Смята се, че с това той признава силата на Иван III и от този момент нататък Московското княжество спира да е васално на Златната орда. Подкрепата на Литва не е забравена и през 1503 г. руският владетел успява да присъедини част от литовските земи към границите на своето княжество, макар че тогавашния владетел – Александър е женен за дъщерята на Иван III – Елена.
В сферата на дипломацията, Иван III успява да изгради мирни и добри отношения със султаните от Османската империя. Това дори кара някои християнски владетели като князът на Кавказ – да изпратят пратеници до Москва и да търсят подкрепа от него срещу мюсюлманите. По това време този регион не е в обхвата на идеите за териториално разширение на Московското княжество и Иван III не предприема конкретни стъпки да създаде съюз с Кавказ.
По време на управлението му Москва успява също така да изгради приятелски отношения с датските принцове и с императора на Свещенната Римска империя – Максимилиан I, когото Иван III нарича в кореспонденцията си „брат“. Това, което не успява да направи този Велик московски княз е да разшири териториите на северозапад, към Швеция. Войната от 1495–1497 е неуспешна за руснаците, които са спрени от шведските войски под командването на лорд Кнут Посе.
Иван III не е с лек характер. Съвременниците му го величаят и го представят в бляскава светлина, наричайки го Велики заради огромното териториално разширение на държавата и заради нейното обединение. В по-късни хроники вече се добавят и по-тъмни краски към образа му. Според някои източници той е имал тираничен характер. Негова слабост е била чашката, но не и жените, към които той изпитва до известна степен презрение. Това е възможно да е вярно, тъй като няма сведения да е в добри отношения, с която и да е от двете си съпруги, нито да е имал множество извънбрачни връзки.
Иван III има трима братя, но не е близък с тях. Даже обратното, възползва се от всяка отворена възможност, за да завладее земите им. Пръв умира Юрий, който е бездетен и през 1472 г. земите му стават част от владенията на Москва. В началото на 90-те години на XV в. по-малкият брат Андрей не се подчинява на заповедите на Иван III и не изпраща подкрепление на Кримското ханство и затова е арестуван, а земите му са анексирани. Последният брат – Борис успява да опази земите си докато е жив и дори да ги завещае на синовете си, но след тяхната ранна смърт, те отново се присъединяват към териториите на Московското княжество.
Във вътрешнополитически план, Иван III приема някои нововъведения във военната и законодателната система. Той създава поместната система, съгласно която той, в качеството си на Велик княз, раздава държавни земи на хора, при условие, че те приемат да бъдат на военна служба при него. Тези хора започват да се наричат помешчици, а техните владения – поместия. Тъй като контролът върху администрацията на все по-разрастващата се държава е труден, през 1497 г. Иван III приема велик княжески „Съдебник“ – кодекс от съдебни норми и правила. Благодарение на него се унифицира съдебно-административната система в цялото княжество. Той предвижда тежки наказания за корупция или хазарт и с него се въвежда официално смъртното наказание.
Макар по време на управлението на Иван III да са построени три църкви в Кремъл, отношенията между владетеля и Църквата не са топли през цялото време. Нуждата от това да раздава земи срещу военна служба, кара Иван III да гледа с апетит към църковните земи. На църковен събор през 1503 г. князът настоява църквата да се откаже от своите земи, което получава жесток отпор от страна на духовниците. Те биват наказани за това. Иван III има и много главоболия с нововъзникналите ереси в земите си, към които той подхожда безкомпромисно. Известно е, че в този период върху леда в Москва са се палили клади, на които са се горели въпросните еретици.
В личен план обаче Иван III губи своя първороден син и престолонаследник – Иван Младия. Смята се, че той е бил отровен от втората му съпруга – София Палеологина, която е искала да постави на трона своя син – Василий. Князът пази в тайна цели 8 години кой ще го наследи, докато не става ясно, че изборът му се пада върху внука му от Иван Млади – Дмитрий. Това води до конфликт за унаследяването на трона. Макар Иван III да коронова Димитрий за свой наследник през 1498 г., той е принуден да оттегли решението си само две години по-късно и да връчи титлата на Василий, тъй като по онова време външнополитическата ситуация се усложнява и той не може да води битки на няколко фронта. Дмитрий, заедно с майка си е арестуван и умира в затвора.
На 27 октомври 1505 г. Иван III затваря завинаги очи. По време на своето 40-годишно управление той успява да обедини руските земи и да разшири многократно територията на Московското княжество. Олицетворение на неговите успехи е напълно обновеният Кремъл. Издигната е каменната снага на храма Успенски събор, изградена е Грановитата палата, а над Москва, както и над цялото княжество, извисява снага най-високата постройка по тези земи – Камбанарията на Иван Велики. Тя може да се види и днес, извисяващата се със своята белота и златен купол, символ на успехите на един владетел, който превръща своята държава в Трети Рим.
