Стефан Щиглер и „неговият“ закон за епонимията

През 1968 един от бащите на модерната социология и носител на Националния медал на науките Робърт К. Мъртън изследва феномен, който той сам нарича „Ефектът на Матей“. Изследването му е заради труд, който пише, за това как възрастта или видимият престиж са решаващ фактор при определянето автора на едно научно откритие, без значение кой реално го открива или кой върши най-много работа около откриването му.

Трудът на Мъртън също така се съсредоточава върху възможните обяснения на случаи на „едновременно откриване“, в които двама или повече учени правят едно и също откритие по едно и също време независимо един от друг. В него той пише, че в почти всички случаи, които намира, по-известният учен е смятан за автор на откритието, без значение кой реално е първи и кой какъв принос има.

Робърт решава да нарече този феномен „Ефектът на Матей“ по цитат от Библията:

Матей 24:29

…защото всекиму, който има, ще се даде и преумножи, а от оногова, който няма, ще се отнеме и това, що има

Той разглежда този ефект в труда си „Ефектът на Матей в Науката“, на който попада друг статистик, Стефан Щиглер. Така двамата започват кореспонденция.

Робърт К. Мъртън

През 1979 Щиглер е помолен да напише есе за книга, посветено на Мъртън по случай пенсионирането му (в академичните среди такива книга са известни под името „Festschrift“ или „Юбилеен сборник“). Въпреки че първоначално се колебае, защото никога не е срещал Мъртън на живо, а комуникацията им е протичала предимно с писма и рядко по телефона, Щиглер преглежда някои от записките си и му хрумва чудесна идея.

Знаейки, че работата на колегата му е предимно върху случаи на грешна акредитацията в научния свят и че самият той създава израза „самоизпълняващо се пророчество“ през 1948, в труд със същото заглавие, Щиглер решава да напише материал, които съчетава тези два елемента.

Стефан Щиглер

Резултатът е „Законът на Щиглер за епонимията“ – есе от 10 страници, което копира работата на Мъртън за епонимичните грешки в историята (епоним е личност, която дава името си на определено понятие). В този труд Щиглер дефинира „неговия“ закон така: „Никое научно откритие не е кръстено на истинския си откривател“.

В случай, че някой не схване шегата, в текстът са сложени и следните думи: „Избрах за заглавие на труда си, както и за негова теза, „Законът на Щиглер за епонимията“. На пръв поглед това може да изглежда като грубо нарушение на нормите, но понеже статистиците са много по-запознати с нормите от представителите на редица други дисциплини, бързам да поясня следното: Ако тук е изложена идея, която не фигурира в „Социология на Науката“ на Мъртън, това е или щастлива случайност или вероятна грешка.“

За щастие на Щиглер, шегата му се оценява подобаващо. Тя не само е приета като искрен и трогателен жест към един мъж, който има забележителен принос в своя бранш, но „законът“ му има и практично приложение като е цитиран в над хиляда академични труда.

Но това не е края на историята! Без Щиглер да знае, преди да обобщи част от изследванията на Мъртън в едно изречение, почти същото твърдение се прави от математика Хуберт Кенеди през 1972, иронично точно когато Мъртън прави своите изследвания в тази посока и година преди „Социология на Науката“ да излезе. Кенеди казва: „Математичните формули и теореми обикновено не са кръстени на истинските им автори“.

Хуберт Кенеди кръщава откритието си „Законът на Байер“ в своя труд „Кой Открива Закона на Байер“, публикуван през януари 1972 в The American Mathematical Monthly. Въпросният Байер е Карл Байер – математически историк, който също забелязва такава зависимост и я отбелязва в своята книга от 1968 „История на Математиката“. По-конкретно Кенеди пише: „Байер в „История на Математиката“ забелязва: „Клио, музата на историята, често е капризна по отношение на свързването на теореми и хора!“… Наблюдението, че теоремите не са кръстени на хората, които ги откриват първи, се поддържа силно в книгата му, в която са описани около 30 подобни случая между Глава 18 и 24… Примери са Редът на Маклорин, Редът на Тейлър, Методът на Пикард и Законите на Де Морган“

В заключение Кенеди пише: „Най-вероятно е интересно да отбележим, че това е един от редките случаи, в които един закон потвърждава сам себе си.“

…

Да обобщим: Законът на Щиглер, който казва, че едно откритие никога не е кръстено на истинския му откривател, феномен който вече е изследван от Мъртън, е кръстен на грешния човек (Щиглер) нарочно, което го кара да доказва сам себе си. По същото време, когато Мъртън изследва този феномен, около 10 години преди Законът на Щиглер да се появи, един математик (Кенеди), независимо от Мъртън формулира горе-долу същия закон и също иронично го кръщава на оригиналния му автор (Байер).

Така че не веднъж а цели два пъти Законът на Щиглер потвърждава сам себе си като единият от тези два пъти е още преди да бъде назован така.

„Principia Mathematica“

Много преди всички тях обаче известният математик и философ Алфред Норт Уайтхед, съавтор на изключително влиятелната „Principia Mathematica“, отбелязва в лекция пред Британската асоциация за научен напредък през септември 1916: „Всичко важно вече е казано от някой, който не го е открил“…