Силата на перото: Албер Камю – „Чужденец“ сред своите
„Перото е по-силно от сабята, само ако сабята е много къса, а перото – много остро.“ Нима Тери Пратчет не е прав? Докато някои завладяват земи с мощта на своите оръжия и физическа сила, други създават и прекрояват светове само със силата на думите си. Понякога надмощие взима насилието и дори най-смислените и красиви думи се оказват безсилни. Те обаче само чакат точния момент, за да възкръснат отново, като феникс от пепелта, по-силни и по-необходими от всякога. Някои творци са разбрани още приживе от съвременниците си, докато други, изпреварили времето си, в последствие биват преоткрити. Едни живеят охолен живот, а други – тънат в нищета, някои остро критикуват политиката на държавата си, докато други кротко следват нейния ритъм.
Настоящата поредица от статии ще ви запознае с писатели и поети, отдали живота си на литературата, излели най-съкровените си вярвания и страхове на своите страници и останали в историята с мощта на своето „перо“.
Ухание на риба, кус кус и портокали, примесени със соления вкус на морето и пясъчния вятър от пустинята. Бреговете на Алжир приветстват, както вълните на Средиземно море, така и множество посетители на година, дошли да видят красотата на градове като Константин и Оран или да се полюбуват на двореца на Ахмед Бей и на базиликата „Нотр Дам на Африка“.
Макар цивилизацията по тези земи да датира още от времето на неолита, невинаги алжирците са се е радвали на пълна свобода. През вековете османци, испанци и французи са си оспорвали тези земи, чието име буквално означава „Островите“. Последните колониалисти в Алжир са именно французите. По време на тяхното управление мюсюлманите и берберите са били лишени от граждански права.
В годините по време и след Втората световна война (1939-1945) се разгръщат събитията, които в крайна сметка водят до така жадуваната независимост на Алжир. Хората, които са били за по-умерено решаване на конфликта или само за автономия в рамките на френската държава са се смятали за предатели. Именно такива са били възгледите на един писател, защитник на „новата средиземноморска култура“, когото постколониалните критици като професора по литература Едуард Саид, обвиняват в разпространение но колониални идеи.
Днес някои алжирци го смятат за велик човек и публицист, докато други не считат, че той е част от алжирската култура, тъй като има френски произход и не е бил отявлен привърженик на свободата на държавата. В своите есета „Лято в Алжир“, творецът сякаш предвижда своето неопределено място в родината си, обяснявайки как „Човек се ражда в тази държава, където всичко му се предоставя, само за да може след това да му бъде отнето.“
Той не е нито французин, нито алжирец, нито социалист, нито радикал, нито моралист, нито анархист, а по малко от всичко. За своите постижения в сферата на литературата той е отличен с Нобелова награда, а заради своите политически възгледи влиза в черния списък на КГБ. Това е Албер Камю.
Камю се ражда на 7 ноември 1913 в гр. Мондови (дн. Дреан), Алжир. Майка му – Катрин Хелен има френско-испански произход и работи като прислужница, а баща му – Лусиен, работи във винарна. Албер не познава баща си, тъй като той загива година след раждането на сина си, в битката при Марна, по време на Първата световна война (1914-1918). След смъртта му Катрин взима синовете си и заживява в крайна нищета в квартал Белкор, в гр. Алжир.
Също така малкият Албер е „черен крак“, прякор, който се използва за европейци, родени в Алжир. Въпреки че семейството няма електричество и течаща вода и че живеят в три малки стаи, до известна степен детството на Камю е щастливо. Той обича игрите на улицата, особено да плува и да играе футбол. Привързан е към майка си, която има проблеми със зрението и слуха, което затруднява общуването й с околните. След години бедният произход на Камю намира отражение в неговото творчество и се отразява на неговите философски възгледи.
Животът на Албер претърпява неочакван обрат, когато един от учителите му в общинското училище – Луи Жермен, вижда потенциала на своя ученик. Той решава да му обърне допълнително внимание и му дава частни уроци, за да го подготви за изпита за местната френска гимназия, известна като лицей „Бюжо“. Благодарение на съвместните им работа, Албер получава стипендия и продължава образованието си.
Все пак той не разполага с достатъчно средства и учи полудневно, а през останалото време работи като частен учител, асистент в метеорологичния институт и продавач на авточасти. В гимназията друг учител оказва влияние върху бъдещия писател и му помага да открие философията – Жан Грениер. Албер е впечатлен от книгата му „Острови“, която засяга теми като религията и вярата. Футболът започва да става все по-осезаема част от ежедневието на Камю. Амбициите му обаче са прекършени, когато през 1930 г. той се разболява от туберкулоза– заболяването, с което трябва да живее занапред.
След като успява да преодолее здравословните проблеми, Албер записва да следва философия в Алжирския университет. През 1936 г. той защитава своята теза, съпоставяща идеите за единното, ума и душата при античния философ Плотин и християнските ценности, описвани от св. Августин. През тези години, Камю все повече започва да се увлича от левите идеи и става член на Френската комунистическа партия. За него тя е отговора на противопоставянето между европейците и местното алжирско население.
Основната роля, която изпълнява в партията е като ръководител на „Театъра на труда“. По същото време Албер работи като дребен чиновник и пише есета като „Ирония“, „Да бъдеш – да и не“, „Смърт в душата“ и др. През свободното си време той дори играе роли на театралната сцена. Кметът на Алжир не е впечатлен от проявите на младия мъж и забранява пиесата му „Бунт сред артистите“. Здравето на Албер отново се влошава. Той не успява да кандидатства за докторантура, а и самото правителство не му помага, защото не иска да издържа някой, който не само има тежки здравословни проблеми, но и леви убеждения.
През 1938 г. Камю започва работа като журналист във вестник „Алже републикен“, където споделя своите тревоги от разрастващото се влияние на профашистките партии в Европа. Само две години по-късно вестникът е забранен, както и неговият приемник „Соар републикен“. Втората световна война е в разгара си, а на Албер е отказано участието като доброволец, заради всичките му здравословни проблеми. Макар и да не успява да изпъни дълга си, военният период се оказва плодотворен за младия писател. Той заминава за Париж, където става журналист във в. „Пари соар“.
Именно в началото на 40-те години, Камю завърша първия си цикъл от творби, състоящ се от роман, есе и пиеса, а именно завършва работата си по „Чужденецът“ (1942), „Митът за Сизиф“ (1942) и „Калигула“ (1938). Още с тези творби, Албер започва своя дълъг път в търсене на обяснение на абсурда и неговите измерения или както той самият казва: „Аз извличам от абсурда три заключения – моя бунт, моята свобода и моята страст“.
Творбата, която обаче оказва най-силно влияние сред съвременниците му и до ден днешен се смята за едно от най-значимите му произведения е „Чужденецът“: „[Прокурорът] Заяви, че аз съм чужд на едно общество, най-съществените правила, на което не зачитам, и че не мога да се позовавам на човешкото сърце, чиито елементарни реакции не познавам.“ По време на войната Албер също така сътрудничи в нелегалния вестник „Комбат“ и работи като редактор в издателство „Галимар“.
В края на Втората световна война, Камю е вече добре разпознаваемо лице в литературните среди и става част от кръга около Жан-Пол Сартр, Симон Боливар и Андре Бретон. Той също така написва и публикува два сборника с есета: „Писма до един приятел германец“ (1945) и „Нито жертви, нито екзекутори“ (1946). Въпреки своята слава на парижката сцена, родината го тегли и научавайки за размириците в Алжир, той се завръща там, но остава разочарован. Бунтовете продължават, невинни животи биват погубени и въпреки усилията си той не успява да обърне достатъчно вниманието на френското общество към случващото се в колонията.
Камю остава настрана този конфликт и продължава да гради литературната си кариера. Подобно на Сартр той предприема пътуване в Северна и Южна Америка, чиято цел е да популяризира творбите и идеите си. Албер дори изнася лекция в Колумбийския университет, в която обяснява настоящето на Франция като „криза на човечността“. През 1946 г. Камю завършва работата по романа си „Чумата“, чийто успех е незабавен.
Историята за опустошителна и разрушителна чума във Френската част на Алжир му носи и Наградата на критиката. На върха на своите успехи, в началото на 50-те години Албер написва есето „Разбунтуваният човек“, в което споделя идеята, че марксизмът на СССР е по-голямо зло от капитализма. Отзвукът е незабавен и предизвиква бурни полемики. Това произведение води дори да прекратяване на приятелството му със Сартр.
През 50-те години, Камю става все по-ангажиран със случващото се в Алжир. Конфликтът между колонията и Франция е в разгара си, когато писателят публикува своя носталгичен сборник с есета „Лято“. През следващите месеци Националния либерален фронт на Алжир започва да убива „черни крака“, а отговора на французите е измъчването и избиването на членовете на този фронт. Тези крайни расистки и насилствени политики се различават напълно от идеите на Камю.
През този период той пътува до Алжир, за да предложи своето виждане за разрешение на конфликта – превръщането на територията в автономна на френската държава, но нито една от страните не подкрепя такъв развой на събитията. Реално конфликтът намира своето решение през 1962 г. с обявяването на независимостта на Алжир.
През 1957 г. Камю получава най-голямото признание за един творец – Нобелова награда за литература. Той смята, че причината да му бъде връчена точно на него, именно в разгара на френско-алжирския конфликт, е политическа. По това време той не е в добри отношения нито с интелектуалците в Париж, нито с бунтовниците в Алжир.
По онова време той е вторият най-млад носител на Нобелова награда в историята на отличието, въпреки това той споделя в своето интервю, че „Нобеловата награда“ е оставила у него внезапното усещане, че вече е твърде стар. След като му е връчен приза, той купува къща в покрайнините на Париж и започва работа върху автобиографичния си роман – „Първият човек“.
Ако на литературната сцена той постига значими отличия, то в личния си живот, Камю не е щастлив. Едва 21 годишен, през 1934 г., той се жени за своята приятелка Симон Ие, срещу чийто съюз са всичките му роднини. Съжителството им не просъществува дълго тъй като тя се оказва наркозависима от морфина, с който я снабдява личния й лекар и неин любовник.
Шест години по-късно Камю открива отново любовта в очите на пианистката и математичка Франсин Фор. Двамата скрепяват съюза си на 3 декември 1940 г., а пет години по-късно се раждат близнаците им Катрин и Жан. Но Албер не остава верен на втората си съпруга, реално голямата любов на писателя е актрисата Мария Казарес. Двамата се обикват на 6 юни 1944 г. и отношенията им продължават до смъртта на писателя. Години по-късно дъщеря му открива пламенната кореспонденция между баща си и неговата тайна любима и я публикува.
Камю не се развежда със съпругата си, но и не се знае дали това е щяло да остане така, ако не беше преждевременната му смърт. Семейство Камю посреща Новата 1960 г. в къщата си в Лумарин. На 3 януари съпругата на Албер се връща в Париж заедно с близнаците. Камю решава да пътува с кола до града, заедно със семейството на своя приятел Мишел Галимар.
На 4 януари колата се отклонява от пътя и се блъска в чинар. Камю загива на място, докато редакторът му – няколко дни по-късно в болницата. В багажника на колата е отрит последния, недовършен автобиографичен роман на писателя – „Първият човек“, който е издаден едва през 1994 г. Албер посвещава тази книга на майка си – „ти, която никога няма да можеш да прочетеш тази книга“. След смъртта на Камю, Сартр го описва като „вероятно последният ми добър приятел“.
От тесните улици на Алжир, през интелектуалните салони на Париж до подиума на нобеловите лауреати, Албер Камю изминава дълъг път. Той има предначертан план за своето творчество от пет цикъла – абсурд, бунт, присъда, любов и сътворение. Животът му е прекъснат по време на работата му по третия цикъл, когато пише своя автобиографичен роман. Според думите му това е именно началото на най-добрите му творби. За съжаление, никога няма да разберем дали е бил прав.
