Констант II: Забравеният император
Император Констант II (641-668) управлява Източната Римска империя в сложно политическо време, но самото му идване на власт е съпътствано с отстраняване на претенденти за трона. Внукът на великият император Ираклий спасил империята от окончателен край, първоначално не е сигурен кандидат и не е ясно, дали изобщо ще управлява. Бащата на Констант – Константин III не води напълно самостоятелна политика, защото с него управлява доведеният му брат Ираклеон, син на втората жена на Ираклий, Мартина.
Такова е последната воля на Ираклий – Константин и Ираклеон управляват заедно въпреки разликите в годините, по-възрастният Константин е на 28, а Ираклеон на 15. Управлението на двамата братя е един от най-ярките примери за двувластие в Източната Римска империя. Мартина майката императрица е изхвърлена лесно от властта, защото столичната аристокрация не иска да чуе за нейно участие в управление. Но възрастният Константин III няма късмет, защото той е болен от болест, която не се лекува през Античността – туберколоза.
Скоро умира и Ираклеон се превръща в пълновластен господар на империята, само на хартия, защото майката му Мартина всъщност управлява от негово име. Разбира се това настройва столичната аристокрация и част от клира срещу нея. Фаворитите на Констант като Валентинос Арсакидос вдигат бунт в Мала Азия, който може да означава край на Ираклеонското управления. Въпреки отстъпките, които е съгласен да направи, Мартина и Ираклеон, техните противници ги обвиняват в отравяне на покойният император Константин III.
След, което са заловени и осакатени по възможно най-жестокият начин, отрязани са им езиците. Това ориенталско наказание се счита за първото записано при, което пострадва ромейски император и член на императорското семейство. Двамата са изпратени в изгнание на остров Родос, където следите им се губят. Сенатът на Константинопол решава да подкрепи и даде властта в ръцете на младият Констант II, син на покойният Константин III. Той успява да се пребори с конкуренцията в лицето на Мартина и Иралеклеон.
Началото на неговото управление през 641 се характеризира с войни срещу все по-засилващият се Рашидунски халифат. Арабските войски са основният проблем на външната му политика, заради постоянните им нападения. Въпреки младата си възраст Рашудинския халифат разполага с отлична армия, която създава огромни главоболия на ромеите. През 30-те години арабите успяват да отнемат от империята Сирия, Палестина, но Египет все още се държи. Нейният час настъпва през 641 година, когато пада Александрия.
През 645 година ромеите организират поход с, който си връщат загубената столица на Египет, но ромейската радост е за кратко, защото Александрия пада окончателно през 646 година. Александрия е предадена доброволно на арабите поръка на монофизитският патриарх Вениамин Въпреки това вътрешността на Египет не е превзета, но чрез различни договори и мирни договори населението предпочита да стане част от халифата, отколкото да остане част от омразната Източна Римска империя. Империята за винаги губи една от най-богатите си територии.
Териториалната експанзия на Рашудинският халифат продължава като пада Триполи (643), но Картагенският екзархат остава. Той устоява до края на VII (698), превръщайки се в бастион на християнските ереси и императорската институции, разчитайки на своята отдалеченост. След Египет арабите насочват апетитите си към Армения и Мала Азия. Ромеите са принудени да се свият в географските граници на Мала Азия, създавайки нова границата по протежение на планинските масиви на Мала Азия. Арабите успяват да превземат Кесария.
Въпреки сухопътните арабски акции, те до 649 година воюва само по суша, Морските територии на империята не са застрашени, но ситуацията коренно се променя от 649 година, когато арабският халиф Моавия осъзнава, че няма как победи ромеите без флот. Същата година е и първо морско сражение между ромеи и араби, когато мюсюлманите акостират на брега на Кипър. Ромейския флот продължава да бъде най-мощният в Средиземноморието, но появата на арабският е пряко предизвикателство за тяхното морско господство. По този начин и най-далечните територии на империята се оказват цел на халифата.
Халифата копира ромейският флот и по този начин се изправят един срещу друг ромейският и арабският дромон. Дромонът е вид галера, но доста по-модерна и маневрена от старите римски кораби. Които се оказват изключително удобни и се използват поне до XII век. Арабо-ромейската войни се проточват няколко века с различен интензитет като основна част от тях играе флота. Неочаквано избухва гражданска война, която се разразява в халифата позната в историографията като Първа Фитна (656-661) заплашва целостта на младата мюсюлманска държава.
Тази война помага на ромеите и Констант II да стабилизират източните граници на империята. Муавия, победителят от гражданската война подписва мирен договор с империята, което позволява на амбициозният ромейски император да се разправи със славянските племена на Балканите. Наказателните му походи през 658 на Балканите са първите големи походи срещу славяните, още от времето на Маврикий. Изворите са пестеливи, относно детайлите на похода, но крайният резултат е ясен, заради споменаването на славяни в Мала Азия. Това подсказва, че славяните трябва да са претърпели поражение, след което са разселени.
Ако във външната политика Констант II е сравнително успешен, то вътрешната му политика е пълна катастрофа. Дълги години монофизите от Египет и Сирия са против водената от империята църковна политика, въпреки опитите за помирение и решаване на казуса, не се стига го дълготрайно решение на проблема. Както видяхме вече омразата на населението от тези провинции създава предпоставки да лесното им арабско превземане. Император Констант II продължава да бъде привърженик на монотелисткото движение, чиито център е столицата Констатинопол, характеризиращо се с опитите за обединение на никейското официално християнството и еретичното монофизистко.
Но как си представя това обединение през призмата на ромейският император? Констант II решава да използва изпитаната тактика, която се използва в духа на Късна античност – той издава декрет с името „Типос“. Документът гласи, че споровете около природата на Христос трябва да приключат и повече да не се водят, защото казуза е решен още при предишният Вселенски събори. За да е сигурно, че декретът ще се спазва има част, която гласи, че при неспазване провинилите се служители – чиновници или духовници ги грозни наказание.
Наказанието за духовници или монаси е отлъчване, а докато служителите от имперската администрация ги грози загуба на длъжността, сенаторите могат да загубят имуществото си. Но най-сериозното наказание е при споменаване на темата за Христологическият спор, виновният да бъде изправен пред изпратен в изгнание.
С този документ вместо да подобри религиозната обстановка, император Констант II влошава нещата. Появяват се много противници на „Типос-а“, най-вече духовници като Максим Изповедник и Папството в лицето на папа Теодор, което традиционно следи религиозните решения на Константинопол, които биха били в ущърб на Главният Понтифекс. Заради своята отдалеченост от столицата, Картагенският екзархат се превръща в бастион на антимонотелисткото движение. Като противовес на „Типос-а“ противниците му организират през 649 година т.нар Латерански събор, на който главно действащо лице е Максим Изповедник, който междувременно се премества в Италия.
Научавайки за съпротивата в Италия срещу имперската политика, Констант II изпращам нов екзарх начело в Равена, Олимпий, Неговата цел е да наказва и разпространява „Типос-а“, но изправяйки се пред действителността в Италия, Олимпий се превръща от верен служител във враг на Констант II. Умира от неизвестна болест, която покосява армията му по време на поход срещу арабите в Сицилия през 652. По това време той служи на папата, който има самочувствието (Олимпий) на управляващ цяла Италия.
Император Констант II решава да действа и да навести лидера на антимонолисткото движение – папа Мартин I, човекът организирал Латеранският събор. Новият екзарх на Равена, Теодор заедно с войска арестува папа Мартин I и го отвежда в Месина, Сицилия, а от там за остров Нексос. Прекарва цяла година на острова като затворник, след, което отпътува за столицата (654). Изправен е пред съд в Константинопол като е обвинен в държавна измяна, накрая е заточен в Херсон на Кримският полуостров, там умира през 655 година.
Следващият, който е наказан е самият Максим, който д докаран с кораб от Италия в Константинопол. За разлика от папа Мартин, обвиненията към Максим не са религиозни, но и политически. Това го обрича на затвор до края на дните му. Максим е обвинен в подкрепа на африканският екзарх Григорий и неговият бунт. След процеса Максим е принуден да сменя няколко пъти местата, където е заточен, умира през 662 година.
Подобно на екзарсите в Равена и Картагенският проявяват неподчинение не само в религиозната политика. Констант II сменя през 642 г. екзарха Георги, заради неподчинение, заменен е с Григорий, който дори вдига бунт срещу централната власт през 647. Императорът познат със своят суров характер изпраща бързо войски за потушаване на бунта, те завладяват Картаген, но Григорий премества резиденцията си в друг град, откъде управлява, Сбейтла. В крайна сметка край на неговото кратко „управление“ слагат арабите, които окупират Триполитация.
В последните години от своето управление, агресивната политика на император Констант II настройва много от близките му съюзници срещу него. Констант II губи позиции и довери, дори сред роднините си, заради водената от него политика, която не се харесва на мнозина. Ромейският император започва да вижда навсякъде и във всички врагове, противници и конкуренция за неговият трон.
Такъв се явява и собственият му по-млад брат Теодор, който насилствено е ръкоположен за свещеник, отдалечавайки го от държавните дела. По-късно през 660 г е убит по заповед на Констант II, обвинен в опити за заговор. Практиката от времето на Ираклий показва, че е напълно възможно да управляват двама братя. Теодор трябва да е проявил известни претенции към трона, а властолюбивият и тираничен Констант II не допуска конкуренция и разделяне на трона.
Убийството на собственият си брат вдига максимално градуса на напрежение в столицата и опозицията срещу император нараства много. Населението започва да го назовава с позорното име Каин. Отрицателното отношение на столичното население убеждава силно Констант II, че трябва да напусне столицата и да отиде в някой по-спокоен град. Старият император отпътува в западна посока, първоначално към Солун, после Атина и Тарент (Южна Италия) през 663 година. От там повежда война срещу лангобардите, но с променлив успех. В началото ромейската армия на Констант II има бързи успехи, заради, което той решава да обсади Беневент.
Проблемите започват с да проличават, защото ромейските войски нямат ресурси за продължителни военни действия. Средствата за тези кампании идват от италийските градове, които започват да недоволстват. Констант II е принуден да потегли към Неапол, а от там към Рим, където е приет от папа Виталиан. В средата на лятото на 663 година напуска Рим и потегля отново към Неапол, а от там към Сиракуза, Сицилия. Той се установява там, новата си резиденция за, която има големи планове, защото е далеч от арабските нашествия. За нещастие на Констант II, той проявява навсякъде където отиде тираничният си характер.
В комбинация със скъпата издръжка на имперският двор, създава предпоставки за фатални събития. Тираничният император Констант II успява да настрои срещу себе си, дори хората от най-близкото си обкръжение – през 668 година е убит в собствената си баня от обикновен служител. Зад това убийство със сигурност стоят знатните ромейски фамилии, които виждат в лицето на Констант II пречка за своето влияние. Метежниците правят опит за узурпиране на властта, но намесата на Равенският екзарх потушава бунта. Властта отива в ръцете на по-младият син на Констант II, Константин IV.
Краят на Констант II е жалък и безславен, не отговарящ на ромейски император. Започнал управлението си достойно с надежди, подобаващо на член от династията на Ираклий, Констант II се вплита в религиозни спорове, които довеждат до смъртта на няколко ключови религиозно фигури. Неговите бойни постижения на бойното поле срещу арабите са спорни, защото гражданската война в халифата отваря пътя към мирен договор.
Намесите на Констант II в политиката на Папството са част от дълъг период на зависимост, който приключва към края на VII век. Управлението на Констант проправя пътя на неговият бележит наследник Константин IV, който успява да се справи със всичките ромейски противници до 680 година.
