shareit

Когато генералите на Сталин трябваше да избират – дезертьорство или сигурна смърт

| от |

На 17 септември 1942 г. съветските генерали са поканени на една специална среща със Сталин. Ситуацията на фронта е тежка, последните месеци не носят нито една победа на руснаците. Втората битка на при Харков е довела до още по-сериозни загуби. Германското оръжие е успяло да премине защитите на Сталинград и е готов да започне една от най-кървавите битки в историята на човечеството.

Сред всички проблеми, Сталин е разтревожен от огромното количество високопоставени офицери, които предпочитат да напуснат фронта, отколкото да се сражават за Червената армия.

Генерал Андрей Власов е предал своята дистанцирана армия в Ленинград и след това е преминал на страната на германците. Точно това е една голяма победа за немската пропаганда. Някогашният съветник на Чианг Кай Шек е обърнал гръб на съветската идея. Линиите на руската армия са оголени до смърт, а другите генерали не виждат никакъв смисъл да продължават тази война.

Alexander Lizyukov.jpg
Александър Илич Лизюков

Нацистите ще назначат Власов за командир на Руската Освободителна армия – група руски дезертьори, които са решили да се сражават срещу съветските войници. Власов ще успее да види края на войната. През 1945 г. е заловен от Червената армия, а след това е обесен. Един от най-големите подчинени на Власов е майор-генерал Александър Илич Лизюков – командващ на 2-танков батальон. Никой не знае каква е съдбата му, след като изчезва през юли 1942 г. по време на тежките сражения във Воронеж в Югозападна Русия.

На въпросната среща ще открием, че е и генерал Катуков. Сталин продължава да се чуди дали Лизюков също не е дезертирал, а след това  ще нареди на Катуков да предостави отговор. При искането на отговор, той ще инвестира малко време, за да отговори и го прави:

„Той беше верен син на народа, лоялен на партията и лично на вас.“

Военните журналисти ще запишат точно това в архивите, но какво наистина се случва с Александър Илич? По време на сражение, той е правил много сериозни опити да освободи обградените бригади и лично ще поведе силите си срещу немците. Бронираният танк „Климент Ворошилов“ е първият, който е тръгнал в рискови маневри, за да спре изтреблението на руснаците. Последните спомени на Катуков са:

„Мисля, че германците са успели да предскажат движението на атаката му, а след това са стоварили тежката си артилерия върху региона. Нашите танкове избухваха в огъня, един след друг. Танкът на Александър Илич беше открит счупен в най-предните позиции. Той беше успял да стигне до окопите на германците, но сякаш беше спрял в невидима стена. Снаряди са избухвали навсякъде около него,  а линиите на трасиращите куршуми могат да покажат, че е обстрелван от всички страни.“

Твърди се, че след удари с анти-танкови снаряди, Александър е освобождава танка си, докато останалите се връщат назад. Радио операторът се е опитал да излезе първи, но картечния обстрел е успял да откъсне горната половина. Генералът също успява да излезе от танка, но не успява да стъпи на земята, картечният огън успява да го убие на място.

До днес Катуков ще потвърждава тази версия. Съветската контра-атака по това време ще успее да прибере тялото на генерала. Главата му е смазана, докато друг танк ще тегли унищожения обратно в приятелските части. Александър Илич е погребан в близко село до фронта с пълни военни почести. Най-вероятно ще останете впечатлени от геройството на танковия генерал, но въпросът е: колко точно истинска е?

Катуков дава тези показания и поддържа честа на Александър Илич и храбрия 2-ри танков батальон. Единственият свидетел за кончината ще сподели точно това, за да не се наложи да изпита гнева на Сталин. Военните историци имат една малко по-различна история и има какво да споделят по казуса.

Катуков няма никаква представа за случилото се с бившия генерал. Руснаците никога не успяват да намерят неговия танк, нито пък да го върнат обратно. Истинската локация на генерала не е известна, а тялото никога не е открито. Отгоре на всичко, Катуков ще даде и грешна дата за смъртта на своя колега – Александър Илич умира на 23 юли,  а не на 25-ти юли.

Дали този кадър е дезертирал, дали е убит в битка?

Неговата история остава мистерия до 2016 г. Игор Юриевчи Живков ще разкаже историята с нова информация от руски и немски архиви. Отново я има версията на Катуков, но този път с малко повече данни. Истината е малко по-различна. Лизюков командва 2-ри танков батальон, защото е бил чудовищно понижен от представените резултати на фронта. Той е един от най-добрите танкови генерали и стратег на бронираните сили на СССР. Минава през ранговете по време на Руската гражданска война и след това получава 5-та танкова армия – най-високата в командването. Награден е като боен ветеран, а след това успява да избегне чистките на Сталин. Успява да получи награда „Герой на СССР“ и орден на Ленин – две от най-големите награди на СССР по това време.

През 1942 г. е командвал 5-та танкова армия в битката за Воронеж. Немската атака прави лъжливи маневри и успява да изтегли руските танкове точно там, където е необходимо – на юг към Сталинград и петролните полета на Баку. Немските атаки във Воронеж успяват да прегазят Александър Илич, който ще изгуби повече от 70% от своите танкове. Две от неговите бригади ще бъдат избити пред очите му. Съветското командване ще го освободи от поста и ще го изпрати във 2-ра танкова бригада за назидание, макар и някои от оцелелите танкисти изобщо да не желаят да са под неговото командване. Александър Илич дори не е бил толкова храбър, за да поведе своите войни в освобождение на обградените бойни бригади – получил е такова нареждане от командването и е тръгнал да изпълнява заповеди.

По думите на генерал Никандр Чибисов, Аленсакдър Илич е бил истински страхливец. По мнението на историците, проваленият генерал е бил достатъчно наплашен и унижен, за да реши да избяга при германците. Освен това е знаел, че е в подозрението на Сталин, което също засилва огромното желание да бъде на страната на силните на деня.

Генералът тръгва на бой, може би с идеята, че ще се докаже и ще запише една победа, но отново прави всичко по най-грешния начин. Командването е искало да се извърши невъзможен подвиг, но с малко повече късмет, историята най-вероятно можеше да е по-различна. От унищоженият танк на Александър Илич ще има един оцелял – вторият шофьор, който ще се появи в болницата след няколко дни. Той ще разкаже за директния снаряд, който успява да пробие бронята на танка и ще убие Александър Илич на място, както и първият шофьор. Операторът се опитва да скочи и да избяга, но е прерязан от картечен огън. Катуков очевидно разказва до някъде историята и фактите.

Оцелелият е успял да се спаси, но за целта се е криел в полетата. Разузнавателен полет ще заснеме безжизненото тяло на генерала, провисено на дулото на оръдието. Съветските войници по-късно ще го приберат, главата ще бъде открита на около 100 метра от танка. Германците най-вероятно са се опитали да влачат тялото, но после са го оставили и са го закачили на танка.

След посочването на локацията на тялото, руснаците наистина го намират и погребват, но не поставят маркер на гроба, за да не дават храна на немската пропаганда. Мемурандума от 70-те години на миналия век ще посочи точното място на тялото.

Дезертьорството е последната стъпка, особено след като германците щяха да заринат радио предаването с още една специална плячка. Прецизните и точни данни за генерал не са предадени на командването, поне не и в чистата му форма. Възможно е командирите да са били прекалено заети и да не са обърнали изобщо внимание на изчезналия руски генерал. Трябва да приеме, че той е един от 290 хиляди души, изгубили  живота си в битката за Воронеж, логично е да има и пропуски.

Вдовицата на Алексадър Илич не е разбрала никога какво точно се е случило с нейния съпруг. Пише на Сталин три пъти,  но никога не получава отговор. През 1943 г. именно тя ще отиде да търси своя съпруг, но така и не намира гроба. Получава писмо едва през 1947 г. и се пише, че нейният съпруг е починал, но няма никакви детайли. През 2008 г. тялото е открито и погребано в региона. Получава място в монумента на славата.

До днес няма руски историк, който да е категоричен дали изобщо тялото е намерено, дали е на генерала или е на някого друг. По онова време няма глава, няма отличителни знаци и ДНК проверки. Никой не знае каква е истинската съдба и къде точно е загинал този генерал. Забавното е, че той многократно ще се превръща във велик герой, макар и да се оказва не толкова могъщ пълководец.

 
 
Коментарите са изключени за Когато генералите на Сталин трябваше да избират – дезертьорство или сигурна смърт

Повече информация Виж всички