Капитан Иван Златев – предводителят на Приморския полк и единственият паднал в бой
Сръбско-българската война може да се смята за особено сражение по много причини. На първо място забелязваме, че армията е насочена на юг, очаквайки удар от Османската империя, а вместо това, за изненада на мнозина, Сърбия решава да се възползва от тази възможност, за да се разправи със значително засилващия се противник – България.
В историята на света има много малко случаи, в които нападението изведнъж се превръща в защита и както можем да забележим, именно в този конфликт, България бързо променя посоката на сражението. В архивите от тази война, ставаме свидетели на много сериозното желание на българската армия да покаже своите способности, а след като е предизвикана неочаквано, не можем да очакваме нищо друго от огромен патриотизъм.
Според архивните документи, единствената офицерска жертва на Приморският полк е Иван Атанасов Златев. Той се ражда през 1854 г. в Русе и от най-ранна възраст се представял като особено будна личност, която има огромното желание да се отдава на науката. В родният си град е един от най-обичаните ученици, а освен това може да се похвали със завидни успехи. На 20-годишна възраст взима всички изпити за учител и започва да преподава. И тази професия му се отдава, прекарва четири години, но освен с обучаване на следващото поколение, Златев обръщал особено внимание на политическата атмосфера в страната.
Много скоро е привлечен в един от клоновете на Българския революционен комитет. С избухването на Руско-турската война, същият се включва веднага като доброволец, а след него тръгват и редица приятели, които имат огромното желание да участват в конфликта за освобождение. Участието му в тази война не било особено приказно. Златев преживява атаките на града, артилерийският обстрел и други особено тежки моменти. Подписаният мирен Сан-Стефански договор се смятал за лъч светлина, която трябвало да позволи на мнозина да отдъхнат поне за кратко време от войните.
Златев обаче е призован като един от първите наборни войници и очаквано отива да отбива военна служба. Впрочем, когато се обявява първото свикване на наборна служба, русенецът дори не чака да получи призовка, а се явява като доброволец, убеден, че като войник трябва да направи всичко възможно в името на страната си. На 8 август 1878 г. е приет и зачислен в 23 русенска дружина. Когато приключва неговата военна служба, Иван Златев вече не иска да бъде учител и заминава във Военното училище в София.
На 10 май 1879 г. го завършва и получава своя първи военен чин – подпоручик. Зачислен е във варненската 20 дружина, а след това е призован в Приморския полк. Необходимо е известно време, но в последствие именно русенецът ще бъде избран за командир, след като демонстрира особено внимание към битката. Младият учител бързо започнал да се проявява в най-различни задачи. Понякога командвал вакантни роти, друг път се занимавал с учения, същевременно демонстрирал качества в щаба на армията.
Там получава задачи като завеждащ оръжието и също така административна дейност. Изпратен е в Балчик, където работи като охрана и да се бори с престъпността. Забележете, че през 1879 г. се използва именно армията за въдворяване на ред. През 1885 г. е произведен в чин капитан. Понеже има значително по-сериозен опит и чин, Златев се ползва с особено уважение сред своите подчинени. Описват го като мълчалив и особено анализиращ човек.
Снимка: By Регионална библиотека ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ – Варна / Public Library – Varna – https://www.europeana.eu/portal/bg/record/2058631/object_PSRL_17022339.html, CC0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=51157024
Готов е да помага, но в голяма степен се опитва да насърчава с пример. Никога не се задомява, макар и майка му постоянно да е напомняла точно това. През същата година успява да сключи брак, но малко след това е обявено съединението и отново е мобилизиран. Северните полкове бързо са изпратени към южната граница, където да очаквам настъпление от Османската империя. Приморският полк е разположен близо до Ямбол, където след няколко дена получават информация, че трябва да се оттеглят, защото Сърбия официално е обявила война. Следва един особено сериозен маратон.
Полкът можел да се извози с влакове до Сливница, но след това остават 112 километра за преминаване. Според официалните данни, бойците имали възможност да направят този преход за скромните 36 часа. Този прецедент и до днес се разглежда като някаква непосилна задача, а не трябва да забравяме, че с кратки почивки, тъни часове и преминаване през планински пътеки, твърде малко хора биха могли да се справят с подобно предизвикателство.
Разбира се, в този момент можем да бъдем сигурни, че каузата и мотивите им, са повече от оправдани. Мнозина от бойците ще признаят, че високият дух на Иван Златев ги е накарал да забравят за умора и несгоди. Нещо повече, когато анадалоският алай – така се наричали членовете на Приморския полк, защото голяма част от тях говорили турски – войниците били доволни, че ще могат да си починат, но от друга страна не били особено очаровани, че най-вероятно няма да успеят да влязат в битка, защото сърбите вече отстъпвали.
На 8 ноември позицията им е била подготвена за нападение, мнозина очаквали своето първо бойно кръщене с мириса на барут, но врагът така и не идвал. Едва привечер са мобилизирани две дружини, които да асистират при завземането на Драгоманските висоти. Докато подкрепленията пристигнат, висотите били вече превзети. На 10 ноември идва заповед за прегрупиране и оформяне на нападателни отряди. Плановете на сърбите да стигнат до София са не само попарени, но и напълно зачеркнати. Врагът вече отстъпва.
Приморският полк попада в отряда на Радко Димитров, който по-късно ще се прочуе в Балканската война. На 11 ноември започва маневра към Царибродските височини. Отрядът не среща никакви съпротива по пътя си и чак вечерта върху тях се изсипва артилерийски огън. Златев отново остава в резерв. Приморският полк започвал да изпитва жажда за бой, а още по-забавното е, че мнозина изпитвали огромно желание да участват смело в сражението.
На 12 ноември идва времето за подготовка за общо настъпление. В този ден капитан Иван Златев многократно споделял, че има предчувствие за себе си. Спокойният му характер и трезвата мисъл, които на фронта се обагряли от усмивка, в този ден сякаш били изчезнали. В този ден е замислен и накрая извикал свой приближен, за да направи завещанието си. На никой друг в полка не минавала такава идея.
През нощта мнозина си спомнят, че капитанът не мигнал, разказвал на будните, че постоянно сънува семейството си и не се чувства добре, но на сутринта вече бил друг човек, сякаш любимият капитан станал по-черен от катран. Когато го питали какво му е, той отговарял, че днес най-вероятно ще бъде убит. По план сраженията за деня били отменени и никой не трябвало да влиза в сражение.
Единствено Търновския полк не получава заповедите в точното време и се увелича в сражение. Битката се водила на висотата близо до Цариброд. Княз Александър заповядал тази висота да бъде превзета на вълни. Капитан Златев се качва на кон и повежда своите подчинени напред. Поради голямото числено превъзходство, капитана отново бил на задни позиции. Докато армията настъпва, един от така наречените заблудени изстрели го пронизва в гърдите.
При изстрела мнозина разказват, че капитанът не трепнал. Прибрал сабята си в ножницата, конят прави още няколко крачки и той самият паднал от него. Падащият капитан посякъл целия Приморски полк, мнозина не можели да повярват какво се случва, особено след като Златев е най-опитният. Следващите сцени били комбинация от гняв, ярост и желание за мъст. В историята на Сръбско-българската война има точно два батальона, които нарушават заповедите за нападение.
Този на капитан Златев и още един на капитан Катанича. Прикритието вече не било търсено, полкът поставил щиковете на пушките си. войниците размествали останалите, за да излязат на първа линия на сражението и да продължи боя. Полкът, който за 36 часа успял да покори планинските 112 километра в планински пътеки, сега препускал като бесен по-скалите нагоре. Скоро от висотата започнали да летят телата на неприятеля. Съпротивата била изключително слаба. Противникът отстъпвал, доколкото е възможно. Царибродската височина е завзета.
На 13 ноември, тялото на Иван Златев е погребано на същата висота, неговите войници го заравят именно там, за да знае, че задачата му е изпълнена. Когато войната приключва, Приморският полк се завръща на същата височина, за да отслужи панахида в името на своя капитан и боен другар. Запомнен е от своите войници като мълчаливият командир, който рядко говори, но същевременно делата му изпъкват на преден план. И до днес капитан Иван Златев е единствената жертва, която Приморският полк дава.
