Как Маркъс Люис използва амнезията на брат си Алекс, за да създаде по-добър живот и минало
Възможно ли е амнезията да бъде подарък за един човек? Едва ли има човек, който поне веднъж в живота да не е поискал да използва устройството от „Мъже в черно“, с което да забравите миналото и да си изберете друга история, в която да се доверите. Подобни уреди не могат да бъдат открити на пазара. Въпреки това е възможно да изтрием част от спомените си, като самият процес най-често се класифицира като инцидент. Историята на Алекс и Маркъс е нещо, което може да се случи веднъж на поколение.
Двамата са близнаци и израстват в семейство на английска аристокрация. Въпреки охолният начин на живот и далеч по-добрата среда, двамата не могат да се нарекат щастливци, нито да си спомнят прекрасно детство. Алекс претърпява катастрофа с мотоциклет през 1982 г. и след това остава в кома цели три месеца. След като бавно започва да се възстановява, неговата памет е изгубена. Не може да си спомни къде живее, не може да си спомни родителите, не може да познае никого. Единствените хора, които по някаква причина са лесни за разпознаване, са отражението срещу огледалото и неговият близнак – Маркъс.
След месеци в болницата, светът за Алекс е съвсем различен. Вместо да открие любовта на родителите си и помощта им, за да набави много бързо изгубеното и да стъпи на краката си, Алекс усеща най-много подкрепа от брат си, както и от телевизора. За него дори детски филмчета като „Том и Джери“ са нещо ново и забавно. Маркус ще връща спомените, ще го води до тоалетната, ще показва дори как се мият зъбите и още много други. Алекс ще сподели, че в рамките на няколко месеца от 9-годишен ще успее да израсне до нивото на тийнейджър. Бавно и сигурно мозъкът му започва да работи и скоро ще се появят други въпроси като семейните почивки, разходките и отношенията с приятели.
За него е изключително важно да натрупа информация за света, в който се намира. И това се случва. От брат си разбира, че неговото семейство е добро и го обича. Разбира и как трябва да се държи с родителите си. Всеки път, когато неговият баща избухне, Алекс ще мълчи и няма да опонира, това е съветът от брат му и той го следва. Маркъс дава отговори и наблюдава как въображението на брат му ще свърши останалата работа. Ако има въпроси за ваканция, Маркъс ще намери снимки от различни почивки и Алекс ще е доволен, че някога е прекарвал времето си добре. Ще бъде благодарен на родителите си и ще ги обича.
В последствие ще закупи и фотоапарат, за да снима всички приятели и да запечатва миг след миг. Страхът, че този инцидент може да се повтори, започва да го плаши изключително много. Ето защо и през цялото време фотографира приятелите си, всяко едно излизане, всяка една среща в близкия бар, всичко трябва да бъде запаметено. Самият Алекс се шегува, че е успял да изгуби дествеността си два пъти от една и съща жена. Маркъс му казва, че има приятелка и бавно и сигурно той продължава да трупа знания. Точно тук обаче идва и тъмната страна на Луната.
Представете си, че имате свое собствено копие. То идва чисто като клонинг и тепърва трябва да разбере къде точно се намира. До този момент е преживяло всичко с вас, но не помни нито доброто, нито лошото. Имате избор дали да разкриете пълната палитра или да дадете това, което сте нямали. Това, което Маркъс прави, много напомня за бялата лястовица и Моканина – никой не я е виждал, но бихте ли имали силата да отнемете надеждата на един човек? Маркъс прави точно това, което всеки друг ще направи на негово място.
Няма да сподели негативното и ще се опита да остави само положителните спомени. Имайки предвид животът му, това не е толкова трудно за разбиране. Повече от 20 години той ще пази тайната за семейството си и няма да позволи на брат си да разбере какво наистина се е случвало. Всяка една нередност, като например факта, че момчетата живеят в бараката – пристройка, която по-късно се превръща в мъжка крепост, е единственото място, което може да се обитава спокойно от тях. Маркъс и Алекс живеят така с години, но именно Маркъс ще сподели, че всички семейства са така и това е по-скоро дар, отколкото наказание. Докато родителите им са живи, те нямат дори ключ за дома. Забранено им е да влизат в къщата, забранено е да имат достъп до горния етаж, забранено е дори да посещават кабинета на баща си, ако той сам не ги извика.
Децата живеят като бежанци, но не са лишени от нищо, просто никога нямат достъп до родната си къща, там са само гости. През годините и двамата ще видят огромно количество гости, все личности от високите прислойки на Великобритания. Домът им се превръща в място, което не може да бъде игнорирано на картата. Извън пределите на Лондон, старото имение е посрещало редица гости и мнозина биха завидели значително за такъв кръг от приятели.
Проблемът на една лъжа е, че тя е обречена да бъде разкрита във времето. Това се случва дори и с белите, които просто трябва да предпазят един човек. В началото Маркъс признава, че е достатъчно просто да сподели някаква история и Алекс я приема, той не може да се съмнява, няма и причина да го прави. Първите тревоги в неговото съзнание се появяват, когато родният им баща има само няколко часа живот. Именно тогава ще помоли децата си за прошка, за да може да напусне този свят спокоен, че не носи теглото от всичките си грешки. Логично е, че Алекс е готов да я даде, той знае само за хубавите моменти, но брат му Маркъс отказва.
Алекс не може да си обясни защо брат му постъпва така. Когато баща им умира, Алекс плаче, но Маркъс е суров, студен и не изпитва капка жал. Разликата в настроенията започва да повдига още повече въпроси, носи съмнения и недоверие. Със смъртта на баща им, момчетата започват да си мислят, че най-накрая ще бъдат допуснати до дома си. Строгото родителско тяло вече го няма, но това е само още една заблуда. Майка им продължава да контролира периметъра, не им позволява да се разхождат свободно у дома.
Няма никаква разлика, но самият Алекс е привързан към нея. Той организира рождения ѝ ден, той я обожава и я смята за близка, докато Маркъс отново се дистанцира. След няколко години тя също е приета в болницата с мозъчен тумор. Последното, което казва на синовете си е, че именно те ще ѝ липсват. Алекс е емоционален, но брат му продължава да пази своето каменно лице. За първи път след много години, двамата най-накрая ще имат ключ за своя собствен дом. След погребението ще се върнат у дома и ще започнат да разчистват всичко. Точно тук се появяват и всички притеснителни сигнали. Домът е пълен с най-различни артефакти от миналото.
Има запазени бележки в буркани, в един шкаф в банята Алекс ще открие най-различен арсенал от секс играчки. Брат му няма да обърне толкова внимание и просто ще го изпрати да разчиства някъде другаде. На тавана момчетата ще открият всички коледни подаръци, подаръци за рождени дни и други празници. Алекс не разбира защо не са ги получили, докато Маркъс знае истината – те никога не са имали подаръци – без значение какъв точно празник са имали. Тези въпросителни ще се пренесат и в бъдещето, но Маркъс никога няма да говори и няма да позволи на своя брат да повдига темата.
Техните преживявания са написани в книга, но дори и там продължават да бъдат много по-умерени. Вече няма кой да разкаже тяхната история, родителите им не са сред живите и последният бастион на истината остава именно Маркъс. Фройд отдавна е доказал, че когато в нас има премълчана истина и скрити емоции, те рано или късно ще започнат да прокарват своя път към повърхността. Всеки опит за блокиране ще започне да рефлектира върху здравето – без значение дали говорим за ментално или физическо. Нашата съвест е обречена да бъде и бич, особено ако се опитваме да премълчим или да избягаме от истината.
А каква е истината на Маркъс и какво точно крие? След като повече от 30 години никога не става ясно защо той не може да прости на родителите си, Алекс започва да търси отговорите. На тавана намира стари писма на майка му, които са видна кореспонденция с други мъже. Очевидно е имала любовници, но според самия него, най-голямата ѝ страст е била сексът. Един ден ще попита брат си дали някога са били малтретирани, но отговорът ще е кратко и ясно „да“.
Маркъс пази тайната и по още една причина – така също може да избяга, използвайки илюзорния свят на брат си. Времето напредва и на около 50-годишна възраст става ясно, че тази тайна не трябва да си отиде с него. За всичкото това време е ясно, че Маркъс се опитва да избяга, не иска да предаде тази тежест, но и не иска да се връща обратно към спомените. Алекс иска да знае, за да може най-накрая да затвори картината. Фантомната болка, която изпитва, никога не го е напуснала, а по-лошото е, че дори не може да я определи. На финалът Маркъс издава тайната.
Тяхната майка е била красавица за времето си, имала е потеклото и удоволствието да се радва на мъжко внимание. Дали е била нимфоманка или не, това не можем да знаем, той не споделя такава информация. Маркъс знае каква е истината, неговите родители никога не са ги водили на почивка, обикновено са пътували със съседите, докато те самите са имали достатъчно време да се забавляват както намерят за добре. Баща им ги гледа като даденост, те не са му деца, а имат статуса на кучетата в двора.
Междувременно майката прекрачва много граници, включително сексуално малтретиране на собствените си деца. Маркъс никога не казва дали е имало кръвосмешения или не, но този ужас най-вероятно ще остане в самия него завинаги, дори и нещо подобно да се е случвало. Истината е, че семейството им е част от някакъв абсурден секс култ, а родната им майка ще ги предоставя като забавление. Най-често единият близнак ще бъде предоставян на приятели на семейството. Майката ще го взима и кара на вечеря, а след това ще си тръгва, изоставяйки го на педофила.
Не говорим за платени услуги, а за приятелски такива. Доброто лондонско общество често има своите слабости и очевидно предоставянето на родните деца е удоволствие, което и двамата родители ще предоставят. По думите на Маркъс, това се случва много пъти, децата няма какво да кажат, а баща им никога не повдига темата.
Майка им също не ги пита за мнение, но повтаря луксозните гостувания вечер след вечер. Цената за вниманието идва с помощта на собствените и деца. Маркъс разказва, че всичко приключва някъде на около 14-годишна възраст, когато е заведен при известен английски художник. Вечерта минава по същия план, но когато се озовава в леглото на въпросния домакин, той просто отказва да има общо с него. Накрая става и напуска дома му, прибирайки се сам с влак до дома им извън Лондон.
Спомня си как извървява цялото разстояние и стига до къщата си. Почуква на прозореца и брат му Алекс отваря вратата на бараката, в която живеят. На следващия ден майка му дори няма да го попита какво се е случило. Никога няма да повдигне темата, но и повече няма да заведе никого при приятели. Четири години по-късно Алекс ще катастрофира с мотора си и ще забрави всички тези ужаси.
По думите на Маркъс, подобни събития е имало твърде много. Когато Алекс остава без памет, Маркъс вижда единствената възможност да излекува себе си – създавайки един по-добър свят за брат му. С тази илюзия дори той може да забрави кошмарите от миналото, поне за известно време. Двамата никога не говорят чий сексуални фантазии са обслужвали, никога не говорят и какво са правили гостите у дома им.
За тях миналото е мъртво, но ако техният живот трябва да се определи с филмово заглавие, различно от биографичния им филм, нека не забравяме за „Широко затворени очи“ и онези любими забавления на богатите, които се предлагат само на екран и винаги се представят като преувеличени. И тук идва по-важният и интересен въпрос: представете си, че сте на мястото на Маркъс, какво ще направите?
Ще се опитате ли да скриете истината или ще позволите на брат си да има по-нормален и хубав живот. Ще оставите ли фантазията да изгради нещо по-добро за него или бихте казали истината. Дали това не е била благословия поне за единия от тях? Това никога няма да разберем, но от гледна точка на събитията, двамата близнаци продължават да бъдат приятели и да се подкрепят, просто сега вече истината е на бял свят.
