Истории на ветерани от Първата световна война – Хюсеин Осман Мийрем (кр. на XIX – 40-те на ХХ в.) от с. Глоджево, Русенско
Ако разпитате родителите, бабите и дядовците си за това дали във вашия род има участник или загинал във Войните за национално обединение на България (1885-1918 г.), то вероятността да получите положителен отговор е твърде голяма. В почти всеки български дом има поне по един участник – ветеран или загинал в една от гореизброените войни.
Така направих и аз – питах баба си, която е родена през 1947 г. Така научих за прапрадядо Неджиб Хасанов Белберов (1890-1946 г.) от с. Ветово, Русенско, герой от Първата световна война, геройски сражавал се при с. Крапа, дн. Република Северна Македония. Прапрадядо е „виновникът“ за моята слабост и научен интерес към участието на България в Първата световна война (1914-1918 г.).
Една от темите, които предизвика интереса ми е и участието и приноса на турското население в България по време на „Голямата война“. Според статистиката България дава близо 88 000 жертви, 10 000 от които са турци, родени тук – от Делиормана, Добруджа, Герлово, Източните Родопи… Днес реших да ви разкажа за живота и съдбата на един завърнал се от фронта ветеран от турски произход. Той се казва Хюсеин Осман Мийрем. Роден е някъде в края на ХIX в. в село Глоджево, Русенско. Според внуците му е починал някъде около втората половина на 40-те на миналия век. Нека да поясня защо не мога да ви споделя точната дата на раждане и смърт на разгледания от нас герой. В Глоджево, където и аз живея, в сградата на Кметството пламва пожар някъде в началото на настоящия век. По такъв начин голяма част от регистрите по гражданското състояние се изпепеляват.
Хюсеин принадлежи към рода Мийрем/Мийремови в Глоджево. Според легендата, предадена ми от внучката му, тази фамилия идва от влашка земя и първо се установява в Русчук (Русе), след което се премества в село Лоджва, както се е наричал през османския период и както и днес го нарича местното население. Легендата гласи, че „по време на войната родът избягва от Влашко и намира спасение отвъд Дунава“. Не става ясно коя е тази война, но може да се предположи, че е Руско-османската от 1768-1774 или 1806-1812 г., тъй като в османски регистър за „Лоджва“ от 1843/1844 г. ясно засякох представители на този род.
Когато бях на посещение на внучката му Недафет Ризова, тя ми показа един ценен Свещен Коран, който според преданието е бил донесен в Лоджва още може би преди около 200 години, когато представители на рода се установили тук. Впрочем важно е да се добави, че този род се знае още като „Кайболлар“ („Изгубените“), тъй като според една друга легенда, която чух отново от Недафет Ризова, навремето един човек от рода се изгубил мистично. От там ги местното население ги нарекло „Кайболлар“. Името „Мийрем“ или „Мейрем“ е женско. Този род се е нарекъл „Мийрем огулларъ/и“, т.е. „синовете на Мийрем“. Н. Ризова ми разказа от къде идва това име – от този род е имал един младеж, който бил син на Мийрем. Той бил толкова красив, едър, стегнат и висок мъж, че когато го виждали негови съселяни му казвали: „Мийремин оглу“, т.е. „синът на Мийрем“. От него родът получава това име и днес има представители в Глоджево.
За гореспоменатия Хюсеин Осман Мийрем родовата памет е запазила много интересна, но в същия момент много тъжна история, която следва да ви разкажа. Тази история се е запазила благодарение на неговите синове, които пък от своя страна я предали на децата си. До мен тя стигна благодарение на моя учител от местното училище Неджля Ризова и нейната майка Недафет Ризова, на които съм им много признателен.
За житейския път на Хюсеин Мийрем преди войната се знае много малко. Той най-вероятно завършва начално образование при ходжата в джамиите на Глоджево, тъй като в края на XIX и началото на XX в. няма турски училища. Преди войната той се жени за една жена от Глоджево, която е била от рода Ешрефови.
През горещото лято на 1914 г. за много кратко време се задейства системата от съюзи между държавите и те се оказват в капана на войната, която по-късно прераства в световна. Поначало България е неутрална, но ходът на военните действия променя българската позиция. През октомври 1915 г. България влиза във войната. Така започва мобилизация. Сред мнозината мобилизирани и изпратени на фронта е и Хюсеин Мийрем. За съжаление не знаем на кой фронт се е сражавал, но за наше щастие знаем повече за неговия геройски подвиг.
Историята започва така… Частта на Х. Мийрем настъпвайки срещу врага, успява да превземе един душмански окоп. Идва заповед на командира им да се окопаят там и да го защитят при евентуално контранастъпление. Тази заповед променя завинаги живота на Мийремоглу. Той е разказвал на синовете си следното: „Заповядаха ни да се окопаем. Аз взех лопата, а моят боен другар, един българин – кирката. Започнахме да се окопаваме, но моят другар уцели с кирката взривно вещество, което врагът е оставил като клопка“. При удара последва страшен взрив – „Не успяха да намерят ни едно парче на другаря ми“ – си спомня Хюсеин. А какво се случва с него? Той е затиснат от почвата, която примесена с кръв, влиза в очите му. Хюсеин губи зрението си…
Както той е разказвал след ужасната случка, която го е сполетяла, намиращите се там германски лекари са погрижили за здравето му. Те дори го уверили, че е възможно да вижда само с едното си око. Изпратили го на лечение най-вероятно в Германия, но без резултат – Хюсеин губи зрението си завинаги. Може би след като се връща от лечебната процедура в чужбина той се прибира в родното си село. Съселяните му го познават, дори пращат вест на жена му – „дойде мъжът ти!“. Тя отива да го посреща, но не знае какво следва да види… При вида на Хюсеин от шока, който тя получава, се стига до сърдечен удар и нейната смърт.
След войната Хюсеин започва да получава военноинвалидна пенсия до края на живота си. За да не останат децата му Адем и Осман, които са родени преди войната, без майка негови близки и роднини се грижат да му намерят съпруга. Предлагат му една жена на име Нефизе от село Медовене, която остава вдовица след войната. На нея не казват, че Хюсеин е загубил зрението си напълно. Нефизе, съпроводена от сестра и, идва в дома на Хюсеин, на чиито прозорци били облепени вестници. Те пробили една дупка и наблюдавали случващото се вътре.
Според предварителна уговорка чичото на Нефизе щял да поиска цигара, поставена на масата от Хюсеин. По такъв начин щели да покажат, че Хюсеин не е напълно сляп. Виждайки, че Хюсеин подал цигарата от масата на чичо си, Нефизе е казала: „поне толкова вижда, по-добре да не бъда товар на чичо. Ще се оженя за Хюсеин“. Но истината излиза наяве още на следващата сутрин. Нефизе разбира, че Хюсеин загубил напълно зрението си и решава да се прибере в Медовене, но синовете на Хюсеин – Адем и Осман излизат ненадейно от другата стая и сядат на скута на Нефизе, викайки и: „мамо, мамо!“. В този критичен момент тя решава да остане при Хюсеин.
След войната им се раждат четири деца – Сабрие, Шукри, Хасан и Шефкъ. Шукри и Хасан играят важна роля в културно-просветното дело в Глоджево, тъй като двамата братя завършват най-елитното за времето си средно училище за мюсюлманите в България, т.нар. „Медресет-и Нювваб“ в Шумен, открит през 1922 г. По-късно за известно време са учители в село Глоджево. Хюсеин Мийрем започва да получава военноинвалидна пенсия, като според Нефизе в София всяка година се провеждал „Конгрес на слепите ветерани от войната“. От София Хюсеин се връщал с „чували с пари“. С тях закупил земи и наел чираци, които да обработят земите му. Героят от „Голямата война“, защитил храбро родината си, затворил очи през втората половина на 40-те на миналия век.
Тази история, която разказах, е само една малка частица от стотиците хиляди подобни. Направих тази важна крачка с цел да обърна вниманието на изследователите към историята на „малките хора“. Често те имат големи истории. Социалните аспекти на войната, ежедневието на фронтовете, контактът между войниците, преживените от тях драматични събития остават и днес, смело бих казал, почти неизследвани.
Ролята на „малките хора“ в „Голямата война“ е абсолютно недооценена. Затова апелирам историци, етнолози, архивисти, музейни работници и всички, които има положително отношение и интерес към историческата наука, да съхранят и запишат(!) спомените на родствениците си, докато са живи!
