Ханк Адамс – „най-важният индианец“ в историята
„Незаменим лидер, основен последовател и блестящ стратег, той оформя повече политики за граждански и човешки права на индианците, отколкото повечето хора дори знаят, че въобще съществуват.“ – Северозападните племена в почит към Ханк Адамс, който напуска този свят на 21 декември 2020 г.
Роден в резервата Форт Пек в Монтана и отгледан в Тахола, в резервата Киналт в щата Вашингтон, Адамс е най-известен с работата си да осигури правата на местните индианци, особено правата на племената на северозападното крайбрежие за риболов в техните реки и терени.
В книгата „Nation to Nation: Treaties Between the United States and American Indian Nations“, под редакцията на Сюзън Хархо, Адамс разказва истории, предавани от старейшините и „думите на племенните водачи, уловени в ръкописни протоколи от заседания на племенния съвет [през 19-ти век]“ като източник на сила за борците за местните права.
Темпераментен и смел – арестуван е няколко пъти и е застрелян по време на Тихоокеанските северозападни рибни войни – Адамс работи и за напредъка на много други прогресивни каузи. През 1968 г. участва в националния управителен комитет на кампанията за бедните хора, организиран от Мартин Лутър Кинг. Помогна за разрешаването на окупацията на Американското индийско движение на Бюрото по индианските въпроси през 1972 г. и на Клането при Ундид Ний година по-късно.
„20-те точки“ – обобщение на проблемите, което той изготвя по време на преговорите с Бюрото – все още се счита за ключово изявление в историята на права на индианците. „Както повечето неща, които пише, „20 точки“ не носи името му като автор“, казва Харджо. „Веднъж го попитах дали има нещо против другите хора да си приписват неговите неща и той каза: „Но това наистина не е смисълът на всичко, нали?“
Вайн Делория-младши (от племето Стендинг Рок, 1933–2005) нарича Адамс „най-важният индианец“ от онова време и предсказа, че историците ще признаят приноса му за борбата за правата на коренното население в САЩ.
През 80-те години Адамс работи с индианците от Мискито в кампанията им за самоопределение в Никарагуа. До смъртта си той се застъпва за образованието на местните младежи за историята и правата на индианците и тяхното участие в обществените дела, както и за интересите и гласовете на местните общности в дебата за изменението на климата.
„Как можем да ускорим решенията и да облекчим ефектите от изменението на климата, вместо просто да приемем график за всичко лошо?“, пита Адамс в изложба и профил, създаден през 2017 г. за проекта Legacy Washington. „Можем ли да повлияем на покачващите се нива на океана? Можем ли да задържим селата в Аляска на бреговете, където са сега? Ще трябва ли да ги преместим? И ако трябва да преместим Маями, ще забравим ли за индианците и местните жители по бреговете на Аляска?
„Има много неща извън вашия контрол, но вие правите каквото можете, с малкото време, което имате. Но вие също така осъзнавате, че времето е толкова кратко.“
Баща му Луис, ездач на бонк и бикове, и майка му Джеси, ездач на родео и конярка, се развеждат, когато е още малък. Имената на фамилията му се променят, когато дядо му, Ту Хоук Бой (Момчето с двата ястреба), е изпратен на 9-годишна възраст в индианския пансион Форт Пек, в училище, създадено за асимилация на индиански деца към бялото общество на САЩ, където момчето е преименувано на Джон Адамс. [3] Ханк Адамс, известен също като Жълт орел, има една сестра, Луис.
Семейството му се мести във Вашингтон към края на Втората световна война. Установяват се в Тахола, Вашингтон. Докато расте, Адамс редовно лови и работи като берач на плодове и зеленчуци в близките ферми, където придобива силна работна етика. Той е и президент на студентското тяло, редактор на училищния вестник и годишник, и играе футбол и баскетбол в гимназията Моклипс-Алоха в Моклипс, Вашингтон, която завършва през 1961 г. За известно време работи в дъскорезница в резервата.
Адамс посещава Университета във Вашингтон в продължение на две години, от 1961 до 1963 г. като по това време пътува обратно до резервата, за да помогне в борбата с епидемия от самоубийства. Напуска университета през 1963 г. веднага след убийството на президента Кенеди и продължава да работи на пълен работен ден в посока превенция на самоубийствата на младите индианци. Тази година бележи и началото на дългогодишното му партньорство в борбата за права заедно с активиста Били Франк-младши.
