Емили Уорън, първата жена полеви инженер, в едно трудно време

И до днес Бруклинският мост остава един монументален подвиг на пътното строителство. Когато е завършен през 1883 г., той е първият мост в света, окачен на стоманена тел. Говори се, че днес над 125 000 моторни превозни средства преминават ежедневно по 130-годишния мост, но малцина знаят истинската му история. Още по-малко знаят кой в действителност надзирава неговото изграждане и довършване. Емили Уорън Роублинг, първата в света жена полеви инженер.

Емили Уорън Роублинг

Емили е родена на 23 септември 1843 г. в Колд Спрингс, Ню Йорк. Баща й е Силван Уорън, депутат от щата Ню Йорк и уважаван масон. Майка й е Фиби Ликли Уорън, която има единадесет деца и до голяма степен е жена от епохата си. Още от ранна възраст Емили е насърчавана от своето семейство да преследва интересите си и образованието, въпреки че това не е особено нормално по онова време.

Голямо количество от този кураж идва от по-големия й брат, Гуверн Кембъл Уорън. През 1858 г., когато Емили е на 15 години, Гувернър записва и финансира средното образование на любимата си малка сестра в училище Джорджтаун Визитейшън Ковънт, Вашингтон, което съществува и днес и е второто най-старо девическо училище в САЩ. Тя изучава история, география, реторика, граматика, алгебра, френски език, както и по-традиционни женски занимания като домакинство, тъкане и пиано.

След като завършва училище, Емили, вече образована и добре възпитана жена, се връща в Колд Спрингс, за да се грижи за болната си майка. Силван почива през зимата на 1859 г., а и сега Фиби не се чувства добре. През следващите няколко години Емили прави това, което повечето млади жени направят по онова време – грижи се за къщата. Скоро започва война и брат й е изпратен на фронта, където е доста успешен и се издига във военните рангове. През зимата на 1864 г., на Емили вече й е мъчно за него и е уморена от домашния живот, затова успява да убеди семейството си да й позволи да го посети във военния лагер във Вирджиния.

Вашингтон Роублинг

Тя организира пътуването си да бъде около гламурния бал на офицерите от Втори корпус, който трябва да се проведе на 22 февруари 1864 г. под ръководството на генерал Уорън. Същата тази вечер Емили среща мъжа, който по-късно ще я отведе към съдбата й, Вашингтон Роублинг – войник под командването на брат й и син на Джон Роублинг, известен с мостовете, които строи в Питсбърг, в региона на Ниагарския водопад и в Синсинати.

Вашингтон веднага е обладан от Емили.

От този момент нататък те си пишат любовни писма непрекъснато (някои от тези писма все още са в архивите на семейството на Роублинг), докато любовта им не се превръща в брака единадесет месеца по-късно, през януари 1865 г. След войната, те отидоха да живеят в Трентън, а след това и в Синсинати, където Вашингтон помага на баща си да поддържа моста, който беше построил там. Скоро след това двамата младоженци заминават за Европа, за да може Вашингтон да изучава изграждане на пневматични кесони – много важна, макар и опасна конструкция, използвана при изграждането на окачени мостове.

Пневматичен кесон

Неслучайно Емили заминава със съпруга си на тези образователни пътувания и също добива знанията, които и ще използва по-късно. Освен това, на 21 ноември 1867 г., докато са в Германия, Емили и Вашингтон посрещат първото си и единствено дете, Джон А. Роублинг II.

Когато се разбира, че Джон Роублинг (старши) ще проектира и построи „Големия мост“, той вика главния си помощник, Вашингтон, обратно в Щатите. Бруклинският мост трябваше да бъде най-дългият, построяван някога и един от най-скъпите. За съжаление, това не описва колко голяма и опасна задача ще бъде изграждането на този мост. За четиринадесетте години, необходими за построяването му, се смята, че са загинали 27 души. И на 22 юли 1869 г. тя ще вземе една от първите си жертви – самият Джон – и така способният Вашингтон Роублинг застава начело на проекта. Но скоро него също ще го застигне горчива съдба.

Двама моряци тренират в декомпресионна камера, за да не получа кесонна болест след дълъг престой дълбоко под вода

Строителството започва през 1870 г. и Вашингтон инсталира два пневматични кесона, за да може работниците му да копаят дъното на реката и да поставят основите на Бруклинския мост. Те бяха най-големите пневматични кесони, създавани някога, по-големи от четири тенис корта. През следващите две години Вашингтон прекарва много време в тях, докато през 1872 г., като поне 110 от работниците си (а има и много неотчетени случаи), не се сключи с „кесонна болест“. Той не умира (като някои от работниците), но прекарва известно време на легло, сляп и почти парализиран. Емили, след като е учила заедно със съпруга си и е напълно способна да се справи със задачата, поема позицията на главен полеви инженер на Бруклинския мост.

Разбира се, малцина по това време имат доверие една жена да свърши подобна работа, така че трябва да се прави, че просто изпълнява наставленията на болния си съпруг. Но всъщност двамата работят като екип – тя взема решения, води бележки, решава проблеми и е лице на моста, докато Вашингтон страда у дома. Скоро Емили е приета в строителните и инженерните среди като равна.

Проектът не беше безпроблемен: закъснения, смъртни случаи, още случаи на кесонна болест и проблеми с бюджета. Все пак, независимо кой е ръководител, изграждането на Бруклинския мост си беше огромна задача. Най-накрая, на 17 май 1881 г., Емили става първият човек, кръстосал Бруклинския мост – пред очите на президента Честър Артър и с жив петел в ръце за късмет. Седмица по-късно мостът беше отворен за преминаване. Нейният колегата инженер Абрам Хюит казва:

Името на Емили Уорън Роублинг… ще бъде неразривно свързано с всичко ценно в човешката природа и всичко, което е прекрасно в света на изкуството.

И добавя, че мостът е „вечен паметник на саможертвената преданост на една жена и на нейния капацитет за образованието, от което тя дълго е била държана настрана“.

…

Вашингтон и Емили Роублинг продължиха да живеят щастливия живот в Трентън, Ню Джърси, след завършването на моста. Вашингтон оживява 89-годишна възраст и почива през 1926 г., като никога не се възстановява напълно от болестта си. Емили постигне още един успех, като завършва право Нюйоркския университет. Последното й есе е озаглавено „Увреждания на една съпруга“ и е призив жените да бъдат равни на мъжете пред закона.

Тя почива на 59 години през 1903 г. като революционер и един от главните полеви инженери в строителството на 19-ти век.