Джими Дулитъл – пилотът, който даде крила на САЩ през ВСВ
„Ако съществува любов от пръв поглед, моята любов е насочена изцяло към летенето и стартира с първия ми урок и секунда във въздуха.“
Това са думите на 21-годишният Джими Дулитъл. Преди да стане американски генерал, бъдещият пилот споделял, че един ден ще обикаля света, но за жалост прави всичко това натоварен с бомби. Роден е през 1896 г. в Аляска. Не е бил от особено кротките деца и първата му страст се оказал боксът. През 1910 г. вижда за първи път самолет и вече знае с какво иска да се занимава.
През 1917 г. се записва в резерва на армията, получава правото да учи във военно училище и в последствие се насочва към Военната Авиация. По време на Първата Световна война е зачислен като инструктор в Тексас. Неговата дивизия се занимава изцяло с охраната на Мексиканската граница. През 1921 г. е изпратен да търси Александър Пиърсън Младши. Опитът за трансконтинентален полет завършва без особени успехи.
Пиърсън бил принуден да катапултира, а летателният апарат останал задача на военните. Именно Джими Дулитъл го открива и осъзнава, че единствените проблеми са в двигателя. С помощта на четирима механика успява да го подмени и да го върне обратно в базата. Тогава за първи път настоява да се монтират два датчика за проверка на налягането на маслото в двигателя. Монтира ги собственоръчно, а след това всяка авиокомпания ще последва примера му.
Осъзнавайки, че авиацията може да се възползва от няколко подобрения, Дулитъл се записва във Въздушното училище по механика в Охайо. Между двете войни успява да направи някои значителни подобрения и да влезе в историята като човекът, който за първи път тества навигационни инструменти, преминава успешно няколко полета между американските щати.
Снимка: By Anonymous – Times Union of Brooklyn, New York on 29 May 1932, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=82609254
През 20-те години на миналия век все още липсва контакта между пилоти и инженери, мнозина получават бойни самолети, без да знаят на какво са способни. Следователно нарушаването на правилата и предлаганите тестове често надвишавали възможностите на предоставеното оборудване. Инженерите вярвали, че пилотите са банда полудели хора и знаели, че създават абсолютни шедьоври на хартия, но практиката се оказала съвсем друга материя за тях, а още по-лошото е, че никой не търпял критика.
Ролята на американския пилот в техническото училище е именно на медиатор и като такъв, Дулитъл се справя брилянтно. Получава възможност да влезе в Института по технология в Масачузец и междувременно започва да работи като тестов пилот. През 1925 г. защитава и своята докторска степен по аеронавтика. В същият период американските летци ще искат висока скорост на полета, този елемент ще се окаже особено водещ и в следващите конфликти, които страната ще води.
Дулитъл участва във въздушното състезание Шнайдер и го печели, поддържайки средна скорост от 371.2 км/ч. Следващата година прави демонстрационни полети в Чили и по време на един от полетите успява да счупи и двата си глезена. Мнозина биха се отказали, но след като е гипсиран, пилотът се завръща в кабината и продължава обучаването на пилотите. В своята кариера може да се похвали и като един от майсторите на външния лупинг. Маневрата се смятала за фатална и се различавала от стандартния лупинг с гмуркането надолу, вместо издигането на самолета нагоре, добавяйки безопасни метри в маневрата. В последствие продължава да настоява за добавянето на навигационни инструменти, които да позволят на пилотите да се справят с метеорологичните условия.
Именно той доказва, че кацането в мъгла, както и на по-малка писта е възможно. Дулитъл се бори за тези подобрения, след като многократно доказва, че пилотите губят ориентация в следствие на високата маневреност на самолетите. През 1929 г. е поканен да помогне за разработването на навигация, която да позволи летенето в мъгла. Има и още една заслуга – разработването на гориво 100 октана за самолети, доказвайки, че дори то дава по-добри резултати при летене.
Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4755620
През 1935 г. ще накара Shell да преработи своите рафинерии и да започне да добива горивото, превръщайки го в основен източник, при това без особена нужда в тогавашния период. Една година по-късно армията тества и двете горива и се оказва, че преценката на Джими е била вярна, подписаният договор изисква около 20 милиона галона на ден и единствено Shell са готови да отговорят на изискването.
През 1940 г. в разгара на войната, той е отново зачислен в армията, този път с чин майор и задачата му е да отиде в Детройт и да помогне за преоборудването на автомобилните заводи. Целта им в следващите месеци е да започнат да произвеждат самолети. Към края на август е изпратен в Англия, където трябва да се запознае с ВВС на останалите страни. С тяхна помощ американските самолети бързо сверяват часовниците и се подготвят за глобалния конфликт, а той вече чука на вратата.
Малко след атаката над Пърл Харбър, САЩ трябва да намери правилен отговор за противодействие срещу японския агресор. Оказва се, че евентуалната атака може да рискува много повече срещу страната, която по вода е успяла да накаже империи като Руската. В същия момент Червената армия, която е огъната от силата на нацисткия ботуш, се надява, че Япония няма да продължи атаката си по земя. Плановете на Япония са насочени предимно в Азия и по всичко личи, че нямат никакво намерение да водят други директни конфликти.
Желанието им за атака над САЩ е продиктувано от Хидеки Тоджо и неговото желание за мъст. Същият така и не забравя, че именно САЩ е решила да се разпорежда с външната политика на страната му, следователно отговорите не закъснели. След като японците демонстрират своята невероятна сила и се оттеглят, задачата за ответен удар е поверена на най-опитния пилот – Джими Дулитъл.
Снимка: By US Navy – Official U.S. Navy Photograph (Photo #: 80-G-41191) retrieved from the Naval Historical CenterTransferred from en.wikipedia to Commons by Rcbutcher using CommonsHelper. Original uploader was ERcheck at en.wikipedia 23 May 2006 (original upload date), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=15631993
Първоначално е избран само за инструктор, но в последствие настоява да бъде включен в самолетния екип, който ще върне жестта. Избраните пилоти са рекрутирани лично от него и първите им тестове са проведени на летище във Флорида. Веднъж след като селекцията е направена, пилотите заминават за Калифорния, където заедно ще модифицират В-25 бомбардировачите. Американските бомбардировачи са натоварени на самолетоносача USS Hornet и подготвени за нападение над Япония.
На 18 април 16 от самолетите успяват да поразят различни цели над Япония, 15 самолета се насочват към помощно летище в Китай, докато един екипаж избира да се насочи към руските територии, след като забелязва, че разходът на гориво е особено завишен. Влошеното време не позволява на пилотите да намерят летището и голяма част от екипите катапултират, изоставяйки самолетите си. Веднъж на твърда вражеска територия, американците успяват да се свържат с подготвени китайски партизани, които им позволяват да преминат вражеската линия.
Не всички самолети имат този успех, седем души умират след изтезания и мъчения на японския окупатор. Докато се прибират към дома, Дулитъл очаква военен съд, защото е започнал операцията няколко часа по-рано от предвиденото. Вместо това получава нови назначения за различни мисии в Северна Африка, където отново пилотира бомбардировач, когато действията в Европа позволявали по-безопасни полети, пилотът побързал да се включи и там.
Макар и да получава медал за храброст, пилотът, както и самият президент – тогава Франк Рузвелт – знаят, че постигнатото не е от особено значение. Причинените щети са изключително леки, но моралът на армията се повишава значително, доказвайки, че Япония не е толкова неуязвима, колкото си мисли. Японците се чувстват значително унизени от допуснатото поражение и точно тази изненада се отразява значително на морала им в следващите битки.
Снимка: By Smb1001 – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4233249
През 1942 г. Дулитъл е официално повишен в генерал за изпълнението на дълга си и демонстрирането на особена смелост на бойното поле. Едва ли е имало друг пилот с такъв чин, който не се отказвал от летенето. Американските ВВС не му позволяват да лети с отличителните си знаци и провежданите полети са в особена секретност, поради факта, че нацистите искат да го заловят и използват за своята пропаганда. За периода от 1944-1945 г. командва 8 бригада на английските ВВС – най-голямата възможна в този период. Получава и чин лейтенант-генерал – най-високият даван някога на офицер в резерва, какъвто Дулитъл е бил.
Нещо повече, пилотът променя изцяло европейския театър на ВВС, настоявайки изтребителите да останат във формация заедно с бомбардировачите. По този начин защитата им е гарантирана, а ударът по противника много по-свиреп. Веднъж щом бомбите са пуснати, изтребителите били свободни да атакуват допълнителните цели, но не и преди атаката. Когато военните действия приключват, неговият екип е изпратен за атака на остров Окинава.
Първите самолети пристигат през август 1945 г. Планът е цялата самолетна ескадрила да стовари гнева си през февруари 1946 г. Малко след като Япония се предава, заповедите за нападение продължават, но генералът отказва да даде ход на мисията. Неговите думи са:
„Ако войната е свършила, нямам намерение да рискувам нито един изтребител или бомбардировач, както и членове на екипажа от 8 ескадрила, за да мога после да кажа, че сме се сражавали в Азия.“
След войната Дулитъл работи по различни програми за ракетостроене, приносът му във военната, както и в цивилната авиация остава завинаги в историята. Летецът приключва своя път през 1993 г. на 96-годишна възраст. Преди да бъде погребан до съпругата си, бомбардировач B-25 Mitchell прелита, за да отдаде чест, самолетът е специално избран от 8-ма ескадрила.
Заглавна снимка: By US Army Air Force – http://www.af.mil/shared/media/photodb/photos/060217-F-1234P-117[2].jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4788715
