Дани Рошо – белият дявол на Мозамбик
Португалия може да се похвали със забравена история, която в миналото напомня за една интересна и бързо развиваща се империя. В днешно време можем да забележим, че огромна част от територията е изгубена и значително съкратена, но в апогея си, тази страна изпъква с най-различни постижения, както на фронта, така и в дипломацията си. В историята присъства един геноцид, който бързо затваря очите на мнозина. Говорим за португалския в Мозамбик. Редно е да отбележим, че португалците са прекарали близо 300 години в африканската колония, повече отколкото колонизаторите на Австралия и Нова Зеландия.
Португалците трудно биха се разглеждали като особени насилници, там забелязваме, че повечето портогалци се женят за местни жени. Липсва обаче особен скок в развитието на тази дива местност, но в последствие успява да привлече вниманието на така наречените „Бойци за свобода“. Голяма част от тях се обучават от комунистически фракции и същевременно се подкрепят от съветски, китайски, севернокорейски и кубински кадри, които с удоволствие пристигат, за да оформят една нова революция. В битката за независимост се проявява и един сериозен противник- Франциско Даниел Рошо.
Той е роден през 1933 г. в Португалия, но на 18-годишна възраст се мести в Португалска Африка и живее в провинция Ниаса, която по-късно ще се превърне в Мозамбик. Първата му работа е на железопътен администратор, но скоро се отегчава и решава да преследва кариера като професионален ловец. За кратко време европейският колонизатор разбира всички есенции и правила на лова. Научава се да разчита стъпки, среща се многократно с дивия живот на Африка и в един случай се изправя срещу леопард. Атаката се случва в лагера, но за жалост огнестрелното оръжие, както и хладното, са много далеч от него. Битката между Франциско и котката се води с голи ръце и води до причиняването на тежки рани. Рошо е ранен тежко, но успява да удуши котката и с това да направи своя първи геройски подвиг.
По същото време, освен с дивия живот, всеки ловец е принуден да защитава лагера си от крадци. Проблемът е решен бързо, португалецът многократно посреща и изпраща гости с любимата си пушка, в последствие всички разбрали, че е по-добре да го оставят да работи спокойно, отколкото да бъдат преследвани. С появата на първите партизани, работата на ловеца става все по-трудна и почти невъзможна. Рошо е нападан многократно и в средата на 60-те години се въвлича в това, което скоро ще се превърне в гражданска война. След края на Втората Световна война, голяма част от европейските страни започват да губят влияние над своите колонии. Африканските страни се борят за своето освобождаване, а врагът няма нищо против да подсили жителите с оръжие, знания за войната и достатъчно пропаганда за мотивация. Страни като СССР, Китай и Куба не спират да наливат масло в огъня и да подготвят различни племена за битка.
Daniel „Danny“ Roxo – Portuguese and S.A. soldier (1964-1974) from r/OldSchoolCool
До средата на 60-те години има мир само в няколко колонии: Южна Африка, Мозамбик, Ангола и Гвинея. През 70-те години политическият идеал на комунизма успява да зарази и последните бастиони на мира. Липсва адекватна намеса от другата велика сила в лицето на ОН, а това води до една перфектна кървава буря. За разлика от политическата сцена, Рошо много добре разбира какво тормози неговите съграждани. Непознатото усещане за страх може да се надуши от километри, а в далечна точка като Мозамбик, именно това е билетът за сигурна смърт – хищниците го доказват. Така наречените бойци за свобода не пропускат възможността да се възползват от удоволствията на партизанските правила. Отвличанията, масовите екзекуции и изнасилванията са само част от забавленията. Рошо се включва в битката за защита на Мозамбик, след като разбира, че голяма част от пристигащите партизани могат спокойно да прекосят границата с Танзания. Неговата задача е да събира информация за движението, локацията и бъдещите планове. Португалецът прекарал последните десет години в преследването на хищници и често напомнял, че същите са много по-трудни за проследяване. За съжаление, колкото и информация да предлага на командването, миролюбивият народ не можел да реагира адекватно и липсата на решения започнала да се отразява. Дори изпратените подкрепления от Лисабон били безполезни. Франциско не можел да чака повече и заявил, че иска да организира свой отряд от бойци, с чиято помощ да се разправи срещу противника. Отива в родната провинция и взима най-добрите ловци със себе си. Тяхното име е Coluna Infernal и не наброявала повече от 100 души. Един ловец не може да стане толкова лесно боец. Леопардите не отвръщали на огъня с огън и Рошо често стрелял в земята около своите подчинени, за да развие толерантност към звука. Първите седмици преминавали в тичане и изкачване на планини, движение срещу течението на реки. С часове бойците носили тежки раници и пълно бойно снаряжение. Издаването на случаен шум по време на тренировка се наказвало с тежък побой. Мъченията имали резултат, португалецът командвал малка армия от 100-на души, които се движили през африканската джунгла като духове – никой не ги виждал, никой не ги чувал. Скоростта им можела да засрами дори дивите котки, а след сериозен маратон, повечето имали достатъчно сила да се борят. Командирът на това военно сформирование впечатлявал с бруталност и жестокост дори собствените генерали. Мнозина го критикували, но когато има резултати, тишината се оказва правилният избор. Задържаните партизани имали кратък живот и след разпита били екзекутирани, защото често отказвали да се предадат. Тактиките също били страховите.
В малките часове на нощта, някои от членовете на Coluna Infernal се промъквали сред поробените хора. Докато никой не подозирал, че сред стадото овце се крият истински дяволи, командосите чакали партизаните да се напият и едва тогава стартирали своите кървави вендета. Португалският отряд можел да внесе много смут във вражеските редици. Понякога два отряда се срещат в рамките на няколко дена и след още толкова са бъдат избити, без да осъзнават какво се е изправило срещу тях. Рошо не се предавал лесно, той участвал във всяка една мисия и при едно от сраженията са убити 36 партизани, но 15 от тях са били лично застреляни от белия ловец. За успехите си, лидерът бил награден с най-високата награда – Cruz de Guerra. Наградата се дава на военни, но Франциско нямал нищо против да бъде един от първите ѝ носители като цивилен. Друг интересен факт е, че успешните му изстрели успявали да засрамят всеки военен на страната.
До 1972 г. Франциско Рошо се превръща в един от най-търсените хора в Мозамбик. Той спасява заложници, безмилостно избива противника си и още по-лошото е, че вече има награда за главата му от 100 000 долара – днешната сума би била в космически размери. Противникът обаче не искал да се бори срещи белия дявол, всеки предпочитал да го избягва. Малцина са тези, които са имали късмета да оцелят, а щом го направят, легендите не спират да засилват реномето на единствения враг. По стара съветска традиция, когато един проблем не може да се реши с хора, той непременно ще се реши с много хора. Ето защо през границата на Мозамбик започват да идват все повече партизани. Още по-звучният шамар за Мозамбик е и падането на правителството през 1974 г в Портулагия. Изведнъж комунистическия режим завладява сърцето на страната и нейните колонии. Франциско Рошо разбира, че много скоро ще бъде срещу абсолютно всички в страна, която дори не е неговата родна.
Вместо да избяга или да изчезне, боецът решава да премине границите на Южна Африка и на 41-годишна възраст се записва в специалните африкански сили. Началниците били изумени как един възрастен мъж успява да разплаче с бързината си 25-годишни тренирани бойци. Зачислен е към екип Браво – с мисии за разузнаване и саботаж. Мисиите в Ангола и Мозамбик очаквали най-смелите. В това време и двете колонии вече били разпалени от гражданска война.
В Мозамбик сражението между партизани и местни повличало цялата страна към бездната, докато в Ангола вече не било ясно кои са фракциите и за какво се борят. Една от всички сформирани организации е тази на MPLA, която в този момент печели предимно с помощта на Москва и Хавана. Южна Африка решава да подкрепи другите две вражески сили и по този начин да започне да чисти комунистическите амбиции в Ангола. Операция Савана е една от най-големите военни кампании, които Южна Африка води, а Рошо имал честта да участва в най-важните сражения. В един повратен момент, екипът му се намира в безизходица.
Река Лонга преляла и единственият начин за разузнавачите да продължат е да стигнат до моста. Бунтовниците вече са го унищожили, но Франциско е изпратен, за да огледа местността. Осъзнавайки, че се намира в капан и противника се опитва да го нападне в засада, португалецът предпочита да се върне назад, вместо да вкара целия си отряд в битката. Нападателите решават, че е редно да го заловят, което също не завършва особено добре. Когато първият партизанин се опитва да задържи белия дявол, остава с отворено гърло. Започва престрелка и преди да пристигнат останалите разузнавачи, Рошо вече е успял да неутрализира 11 души. Следва още по-тежко сражение. Битката се води, докато инженери на Южна Африка се опитват да поправят моста. Резултатът от кървавото меле е между 450 и 800 убити кубинци и анголци, за сметка на 4 убити африкански войника.
Скоро добрата стара практика на легендите започва да смразява войниците на MPLA. Те не искат да си представят срещата с жилавия португалец. Междувременно Франциско получава най-високият възможен орден от Южна Африка. След завръщането си от Ангола, е изпратен да обучава 32-и Батальон. Това е мястото, където всеки може да се включи и много скоро се привличат доброволци от Германия, САЩ, Белгия и други точки на света. Както обикновено, португалският ловец представя същата тактика на обучение, която вече била позната до болка на Coluna Infernal. Екипът му продължава да работи до 1993 г. преди официалното разпускането. Макар и официално ЮАР да напуска полесражението, екипите за саботаж остават да оперират и да тормозят допълнително MPLA.
Рошо също иска да се включи и пристига през август 1976 г. По време на военна маневра, той и екипът му се разделят на две. При проверка на обърнат камион, португалецът задейства противотанкова мина и експлозията успява да преобърне за втори път камиона, този път върху белия дявол. Докато екипът дойде и се опита да помогне, Франциско стои с премазани крака и гръбнак. Накрая идва медицински хеликоптер, който да повдигне развалините, но един от най-смелите пълководци в Мозамбик вече не диша. Преди да почине, неговите бойни другари разказват как дори не е трепнал от болка. Франциско стоял спокойно, запалил цигара и когато приключил с нея, вече не дишал.
