Филмовото наследство на Тони Скот
На 19-и август 2012-а година, Тони Скот паркира автомобила си на моста „Винсънт Томас“. Режисьорът на редица култови холивудски заглавия оставя автомобила си, бележка и след това прекрачва перилата. Според очевидец, Тони не се поколебал да скочи. Малко по-късно и бреговата охрана на Лос Анджелис ще намери тялото, докато в колата ще открият прощално писмо, адресирано до семейството. Едва през октомври ще има яснота, че в тялото на холивудския гений се крият миртазапин и есзопиклон – двете са известни с причиняването на суицидни мисли. През ноември, братът Ридли Скот ще признае, че Тони се е борил с рак твърде дълго време, а неговото семейство предпочело да запази всичко това в тайна. Филмографията на Тони Скот е изключително богата – от филми като „Топ Гън“ до „Дни на грохот“, „Ченгето от Бевърли Хилс“, „Истински романс“ и още много други.
Възпитаникът на Кралския колеж по изкуства е успял да създаде изключителни творби през годините. От всички отличени ленти ще откриете филм, където почеркът на г-н Скот изглежда като визуална история, която никой друг не е посмял да направи.
През 1987-а година излиза филм с името „Мъж под прицел“. Макар и заглавието да е особено обещаващо, режисурата и актьорската игра са под такава критика, че най-вероятно и до днес можете да откриете правилния безплатен стрийм за бърза справка. Потенциален режисьор на лентата трябвало да бъде Тони Скот, но вместо да се занимава с „Мъж под прицел“, Тони решава да се занимава със снимките на „Топ Гън“ – освен това, никой не искал да повери точно този филм на младок без никакъв особен опит. Само 20 години по-късно, режисьорът ще получи втори шанс. Узрял допълнително и със сериозен поглед към киното, Скот започва да реди сложен пъзел, който днес също старее достатъчно добре в библиотеките на филмовите критици.
Макар и историята понякога да губи връзката или по днешните критерии да не изглежда чак толкова съвършена, трябва да отбележим едно друго качество – завладява бързо. Тайната зад успеха, въпреки печалбата от 130 милиона долара (за сметка на бюджет от 70 милиона долара) е фактът, че Тони Скот е работил с всички актьори и още по-важното, актьорите определено са обожавали да гледат как се случва магията. Дензъл Уошингтън, Дакота Фанинг, Кристофър Уолкън и Мики Рурк са участвали с голямо удоволствие в проектирането на съвършенството, дирижирано от този режисьор.
Критиците казват, че в този филм можете да видите личните демони на г-н Скот да се прокрадват по лентата. Всяка сцена изглежда не толкова съвършена, снимана под странен ъгъл, но съответно не можете да си обясните защо продължавате да гледате този филм. Запазената марка на Тони Скот е точно това – всичко започва леко и спокойно, сякаш кани зрителя да се настани по-удобно за слеващите няколко часа, в които ще мине през въртележката на чувствата си.
В случая с „Мъж под прицел“, някои сцени няма да имат връзка, поне не и на първо четене, но това е магията на киното – всяка една е просто част от по-голямата картина и едва на края ще може да се види завършена. Сякаш се рисува портрет, в началото не прилича на нищо, докато художникът не остави името си в долния десен ъгъл.
Това е историята на Тони Скот, за разлика от брат си, той никога не се е стремял да направи филмите за награда Оскар.Портфолиото на Тони с наградите е сякаш скромно, не е успял да продуциира лентата, която да накара света да скандира името му, за да получи златната статуетка, а сякаш не това е била целта. Фокусът е в създаването на изкуство, което да забавлява, впечатлява и приковава зрителя. Докато всички останали използват метода на третините, Скот работи със златното сечение на кинематографията. И щом човек като Брайън Хелгеланд започва скрипта, няма какво повече да очакваме. Впрочем, през същата година (1987-а), Брайън влиза във видеотеката (същата, в която някога работил Тарантино) и попитал кой е най-добрият филм. Касиерът го насочил към първата версия на „Мъж под прицел“.
20 години по-късно, човекът ще напише сценария за малко по-различен и много по-добър филм. Историята, колкото и тривиална да звучи за днешното време, ни пренася в обувките не бивш командос, нает за телохранител на малко момиченце. В книгата, от където се извлича съвсем нов филм, главният герой Крийси (Дензъл Уошингтън), трябва да показва своите свидни белези от войните, неприятните срещи с алкохола и тежката депресия. Пресъздаването на емоционално състояние е доста трудно, особено след като авторът на книгата преразказва историята по-скоро в главата на героя, където се случват много съдбоносни решения. Ето защо и началото на филма е бавно, сцените са размазани, понякога твърде безцветни, друг път прекалено осветени, мигове на черно-бяло кино и още много други. Свикнете с идеята, че Тони Скот ще оставя символи във всеки един момент.
Той запълва онези празнини в сценария и прави преход от сцена в сцена, без да форсира действията, усеща се плавно въведение в иначе бързите темпове на филма. Самият Дензъл е поканен да участва, докато чака пред кабинета на доктора. Там се срещат с Тони. Уошингтън признава, че е бил изморен от киното, вече не искал да снима филми, мисли за пенсиониране. Скот взима под наем точно тази апатия, за да създаде герой, който сякаш всички познаваме и виждаме. Алкохолизмът и отчаянието, изиграни тук, печелят Оскар около 8 години по-късно, когато Дензъл ще бъде пропадналият авиатор в един друг филм. Когато питат Тони, защо втората част във филма е толкова натъпкана с насилие, той отговаря „Помислих си какво бих направил, ако моите деца бъдат нападната и сцените се наредиха веднага.“.
И ако те са завладяващи, какво да говорим за музикалното оформление? Понякога чувате тиха, дори шепнеща испанска китара, друг път се прокрадва песен като „Clair de Lune“, преди да се разнесат писъците и екранът да се покрие отново с агресия. Използваме този филм за пример, защото в него можете да видите най-много и възможно най-доброто от Тони Скот. За още по-сериозна спекула, можем да съпоставим края на главния герой с края на режисьора.
И двамата ще минат по моста, но сякаш никога не слизат от него. Разбира се, ако сега решите да претърсите торентите и да откриете „Мъж под прицел“, препоръчваме да не се привързвате много към идеята – такива повече няма да има. Със загубата на този човек, губим и желанието за експериментиране – режисьорът е на 60 години, когато започва да работи по този проект – Холивуд сякаш използва много добре познатия модел и вече експериментите, опитите за нещо ново и дори рисковете, са минимализирани. Дисни прави римейк след римейк, дори не се опитва да създаде нов филм. Компютърните ефекти са навсякъде, докато за заснемането на този филм са търсени стари видео камери, които да придадат по-голяма автентичност. 7 години по-късно, още не можем да открием еквивалент на филм, направен с подобна класа. Холивуд измести рисковете и преследването на добрият филм за сметка на блокбъстърите, сякаш вече не е важно каква история ще гледаме, стига да е напомпана с бензин, експлозии и няколко дебилни реплики. Тони Скот беше друга филмова религия и за жалост – изгубена такава.
