Вечерните гимназии на София – когато соц образованието нямаше дори 7-класници
Строителството на пътища е особено добър и сериозен бизнес, единственият проблем е, че самият процес отнема доста време и усилия, но в „златния“ социализъм е повече от лесно да се градят пътища. Всичко става с помощта на доброволен задължителен труд – подобно описание го доближава до идеята за полу-бременност.
Социализмът измисля всякакви начини, за да експлоатира човека, а през капитализма било обратното, но ако обърнем внимание на следващата история, публикувана във в-к „Работническо дело“ от 50-те години на миналия век, разбираме, че пътищата могат да се строят от всички, достатъчно е партията-майка да измисли някоя луда идея, като факта, че София трябва да има море, за да започне едно безкрайно копаене.
Статията, гласяща гръмкото „Аз съм строил този път…“ реално насочва вниманието към Княжево и околните села, нашите уважения към кварталите „Драгалевци“ и „Бояна“, които днес се определят за елитни софийски квартали, някога са били строени от ученици. Авторът на този безсмъртен труд не се е подписал, но съобщава на столичани, че след като жителите имат огромното желание да почиват във Витоша и пътуват с трамвай до Княжево, а след това се насочват директно към планинските пътеки.
Трамваи имало, но липсата на връзка между Драгалевци и Бояна принуждава партията да мисли за свръзка, която да позволи по-лесното движение на столичани. Хижи и достатъчно места, макар и скромни, имало, но не и пътища. Точно по тази причина започва взривяването на планинска маса, която да се превърне в път.
Бригадата от 7-ми и 6-и клас на софийските училища се е заела именно с тази задача. Партията е начертала плана и посочва, че пътят трябва да минава през най-живописните места на планината и ще отнема около час и половина за стигането до Витоша. Авторът подчертава, че макар и да се използва детски труд за строенето на пътища, това далеч не означава, че децата не могат да работят. Децата били със загорели от слънцето и вятъра лица, което трябва да е особена гордост.
Описани като мъже и жени, а не като ученици, те доказвали, че са готови да изпълнят дълга си. За да е още по-интересно, учениците хвърлили ръкавица на студентите, които по същото време са работили върху построяването на язовир Пасарел. Интересната битка, статистически показва, че учениците официално са удвоили производството с около 57.27 % спрямо студентите. Логично е, че най-отличилите се, са от Първа вечерна гимназия в София и за цвят има награда за Юрданка Георгиева (изписването на името не е грешка, според „Работническо дело“).
Проектът, който по план трябва да бъде завършен през 1950 г. е имал за цел да превърне Витоша и територията около пътя в „голям народен парк“. По някаква причина е трудно да приемем настоящия му статут на застроен квартал, но това е друга тема. Все пак се посочва, че по план е трябвало да има луксозни хотели, ресторанти и спортни площадки. Партията-майка обещава в далечната 50-та година, че ще осигури луксозни автобуси, за да може ударниците един ден да минават по този път и с гордост да заявяват, че този път е строен именно от тях.
Нека обърнем малко внимание на факта, че през социализма се използва детски труд, който реално трябва да бъде забранен и докато западът и най-вече САЩ премахват тази практика в началото на 30-те години, то само 20 години по-късно става ясно, че социализмът не просто го опитомява, но и експлоатира, представяйки го като особено геройство.
Трудът с възпитателна цел и чупенето на камъни, впрочем същото занимание са имали и затворниците от лагера в Ловеч, реално не прилича на нищо по-различно от това. Що се отнася до пътя, съмняваме се, че някой от основните творци е вече сред живите или има възможност да пътува и да види своето творение. Особен въпрос за днешните пенсионери остава: колко точно струваше този труд и колко положителна е била лятната ваканция?
Една любопитна подробност е, че според същото издание, вечерните гимназии са били учебно заведение за хора с различни професии – най-често работници от производството, чиновници и забележете – милиционери. С други думи, представителите на властта най-вероятно не са имали образование или реално тепърва е трябвало да се борят за него.
Това автоматично повдига и други въпроси. В следващия брой се обръща още повече внимание и на вечерните гимназии, като се посочва, че около 1141 ученика са приети в Първа вечерна гимназия. Мнозина посочват, че са били изключени от училище като „неблагонадеждни“ по време на управлението на Борис III. Единственият казус е, че точно такова преследване не е имало в Царска България, но изгонените от училище се хвалят с други партизански победи, особено като ятаци от региони.
Именно тази престъпна, но тогава активистка, дейност е накарала лица като Борис Гергинов да остане с образованието си от 5-ти клас и да завърши 7-ми клас през далечната 1948 г. Интересен факт е, че когато новата власт пристига и трябва да превърне въоръжените планински туристи в цивилни и полезни граждани, осъзнава колко изостанали са интелектуално и точно по тази причина процъфтяват вечерните гимназии. Ако в Царска България има американски и френски колеж, то в социалистическата версия на страна ще присъстват вечерни гимназии.
Дори и в търсенето на кадри, особено след като лозунгът най-често гласи „И сега не е късно…“, партията не успява да открие учители – необходим е особен идеологически мироглед. Авторката Бинка Милева не спира да разказва и друго – историята има нужда от реакционни историци, които не спекулират с новата история.
Известно е, че след 9-ти септември настъпва сериозен интелектуален глад, тъй като някои от най-развитите и кадърни личности намират своя край, но както споделя г-жа Бинка Милева, докато някои софиянци отивали на театър и на други развлечения, много други трудещи се отивали на училище, за да завършат 7-ми клас – очевидно това е било особено изпитание.
Добрата новина, поне за някои е, че този вид образование е напълно безплатен, изключваме факта, че хора като Борис Гергинов трябвало да се връщат обратно в селото си, около София в 1 часа през нощта, а след няколко часа да заемат ролята си на ударници. Вечерната гимназия се превръща в люпилня на кадри за управленски функции и героична трудова дейност.
Обръщаме внимание на горните редове и учениците от вечерната гимназия, които са работели върху панорамния път между Драгалевци и Бояна, някои от тях са били доста далече от юношеството си, но според геройските заслуги, авторката говори за деца, а не за възрастни мъже.
И тъй като все още има почитатели на този особен строй, признат по-късно за престъпен, винаги може да изпитате същото удоволствие, достатъчно е доброволно да хванете кирка и лопата и да тръгнете към безвъзмездно към избрана магистрала или път. Не виждаме желаещи.
