Провалът на НАТО в Косово през погледа на експертите
На днешната дата се дава старт на операция „Преднамерена сила“ – въздушната тирада над Сараево и така наречените безопасни зони. До днес е малко спорна и самата причина за операцията. На първо място се говори за така нареченото клане в Маркеле, което според едни е действие на мюсюлмани, които са търсили повод за привличане на вниманието, но от друга страна ще открием, че и до днес се смята, че сърбите първи са прибягнали до сила – истината остава някъде там. След близо месец, НАТО извършва 3515 полета и нанася удар над 338 индивидуални цели. Мнозина смятат този акт за генерална репетиция и намеса на НАТО през 1999 г., но точно този момент и до днес се смята за „Перфектния провал“.
И очевидно има едно разумно обяснение за всичко това. Намесата в Косово се разглежда и до днес като грешка, но нека започнем от самото начало. За мнозина причината за намеса не е подплатена с добрите намерения, а факта, че НАТО иска да разшири своите позиции в Европа. Едва ли ще открием територия без обществено разнообразие и докато сърбите използват своята история и стойност на региона, косоварските албанци започват да наблюдават липсата на интерес и желание за преговори от страна на президента Ругова относно тяхното бъдеще. Слободан Милошевич също изиграва особена роля в изселването им, но това не остава без намеса и погледа на основните сили.
Логично е, че след като насилствените мерки се взимат, НАТО са първите, които ще разглеждат този конфликт, но отново да напомним, че техните мотиви не са насочени към справедливите мерки, а по-скоро към изявяване и демонстриране на присъствие. До 1999 г. по изчисления на UNHCR – Върховен комисариат на ООН за бежанците – има около 250 000 от тях са изгонени без правото на подслон. Цифрите и до днес са под въпрос, но нека приемаме официалната статистика.
Фактът, че постоянно се говори за засилваща агресия и струпването на хора ще доведе до нов геноцид, кара повечето представители на НАТО да помислят как точно да действат. Тук обаче идва първият официален проблем. Колективната самоотбрана в член 51 на ООН изисква наблюдение от страна на съвета за сигурност на ООН или евентуално стартирането на резолюцията „Обединение за мир“, което се използва в Корейската война. Проблемът е, че точно на тази база нито едно от изискванията не е спазено. Действа се, както мнозина потвърждават, под чиста форма на интереси, при това с нарушаването на международни клаузи. Конфликтът между човешките права и клаузите за въздържание от намеса, поставят за първи път написаните правила под редица въпроси.
Точно по тази причина и след като самите написани закони не позволяват намеса, преди да има каквото и да наблюдение и проучване, неутрализират военната намеса, някои експерти бързат да сложат изключение, което пропуска горната точка. Практически законът се пренаписва, за да може да се стартира военна кампания и то специално за този случай. Тук обаче има няколко изисквания, за да може безусловно да се активират армиите.
На първо място трябва да е доказано, че човешката криза или катастрофа е повече от неизбежна, правителството на страната, в която същата ще се случва, трябва да демонстрира отказ или липсата на компетенция, за да се справи. Всички останали опити за постигане на мир трябва да се провалят и най-важното – намесата трябва да е ограничена, за да не позволи разрастването на конфликта и създаването на нова война. За мнозина тези изисквания са постигнати, а за други – не особено. За пример ще дадем правителството на Норвегия, което предпочита да изпрати помощи, отколкото армия.
Странно е, че никой не поглежда тази клауза по друг начин – навлизането в чужда територия под претекст, че нещо може да се случи. Впрочем дали не се използва и по-късно, при това в много други конфликти? Една година по-рано Милошевич за пореден път успява да изгони около 50 000 души в планините, оставяйки ги да се оправят както намерят за добре. По това време вече се печата разрешението за бомбардировките, но именно то се връчва на Ричард Холбрук, който трябва да го използва като закана и спогодба, с която да изпрати около 2000 невъоръжени наблюдатели, които забележете – трябва да следят за мира и спазването на човешките права. В тази ситуация се заражда някакво време за преговори и надежда, че клаузите ще бъдат спазени.
На Октомврийската спогодба се достига до критики, в които от една страна се смята, че нито един лидер не трябва да се заплашва със сила, докато други са на мнение, че методът е бил успешен около 4 години по-рано във времето на войната с Босна, защото именно тогава Милошевич доброволно сяда на масата за преговори.
Единственият проблем е, че тази карта може да се изиграе само веднъж в едно раздаване. Изискванията на НАТО по това време са обвързани с изтеглянето на сръбската армия от Косово, достъп на международните сили в провинцията и даване на гаранции, които спират по-нататъшните опити за етническо прочистване. Играта по тънката струна на търпението започва да показва, че евентуалната заплаха от въздушни атаки вече не е легитимна и губи своята стойност ден след ден. Нека обаче не забравяме и още една много важна подробност – Виенската конвенция.
Именно тя забранява да се говори за употреба на сила за постигане на съгласие и притискане на опонентите. По време на преговорите ще установим и още една интересна подробност, на 27 октомври 1998 г. се поставя краен срок относно следните изисквания на НАТО към Милошевич. Някои от изискванията са федералните сили да бъдат намалени до 10 600 души. Отговорът е редуциране до 12 300 души и оттеглянето на още 4126 представители на специалните сили. До декември 1999 г. 90% от всички федерални сили в Косово (преди това са 36 000), са изпратени в поделения и релокирани на други места в страната, докато 75% от бежанците могат да се върнат у дома си. Мирът, както се досещате, става не просто тънък, а имагинерен.
Макар и да има редуциране на силите, сблъсъци се наблюдават между сръбските сили и косовските фракции, като жертвите по това време са около 100 души в няколко конфликта. В своя защита, въоръжените сили на Сърбия заявяват, че са били провокирани и са отговорили на силата със сила. Да не забравяме, че Косовската освободителна армия е активна в този период, следователно наблюдаваме изискване за спиране на огъня, което обаче се посреща с агресия от другата страна. До този момент мнозина ще критикуват приложената злоупотреба на примирието.
Тоест НАТО подкрепя едната страна, но автоматично забравя да наложи санкции на другата. Дори и докладите ще покажат, че само сърбите са лошите в целия конфликт, докато действията на косоварите остават като затворена книга, сякаш дори не съществуват. Някои критици не разбират и защо в тази мисия е изпратен човек като американския дипломат Уилям Уокър, който между другото не спирал да заявява едно и също „Трябва да премахнем Милошевич!“. Нека не забравяме, че мисията така или иначе е издадена от Съвета на ООН за сигурност, където Китай и Русия също присъстват и именно с тях страната и толкова мразеният Милошевич имат право на глас, следователно те многократно заявяват едно и също – редуциране на агресията от страна на косоварите и санкционирането им, но както се досещате, те не са послушани.
Мирът е на път да се пропука, но и до днес се смята, че началото на края идва с Рачак. В това малко село жертвите са 45 цивилни албанци. Впрочем това не е единственият случай на сблъсък на сили, но е един от запомнените. Веднага западът скача на крака, за да обясни как намесата на НАТО остава неизбежна, но се пропуска следната подробност – според някои от основните наблюдатели и изследователи по-късно, липсват каквито и да било доказателства, че убийствата са извършени от югославските представители.
Алън Палмър и до днес твърди, че всички тези нападения и убийства са инсценирани от освободителната армия с надеждата да събудят конфликта и да натиснат струната за разделение. И след това всичко се променя по начина, който вече се гледа в новините. Според президента на Сърбия – Милан Милутинович е имало някакво сражение, което обаче е било между косовари и югославските въоръжени сили в предната сутрин. След няколко престрелки, оцелелите членове от противниковите сили се връщат, за да свалят униформите на мъртвите войници и да ги облекат в цивилни дрехи. Отговорът не закъснява с твърдението, че това е обичайната практика на агресорите, които избирали малко село и започвали етническото прочистване.
Изпратен е дори югославски патолог, който потвърждава, че ако инцидентът се е случил на 19 януари 1999 г., около телата се наблюдават охлузвания, които доказват, че са били влачени. От 40-те открити тела, около 37 от тях имат барутни натривки по ръцете – тоест те са използвали оръжие и очевидно са стреляли с него, а това изключва по всички параграфи правилото за цивилен и невинен участник в престрелка. Тук има няколко пречки – изпратеният експерт е назначен от правителството, а при изпращането на втори екип, телата стават 45, а не 40. Самото разследване става още по-интересно, защото с пристигането на финландските учени се оказва, че някои разкрития са противоречиви.
Експертите установяват, че всички тела имат следи от огнестрелна рана, произведена в близост до тялото, това практически и поне до някаква степен отхвърля версията на предишното изследване, че всички тела са били преоблечени в цивилни дрехи. Междувременно обаче се смята, че косоварите най-вероятно след преобличането са били принудени да стрелят още един път по телата, за да създадат още една рана.
Всичко това са все пак загадки. Освен това финландците са категорични, че използваният парафинов тест за сваляне на барутни натривки е остарял и съставката може да бъде открит по ръцете дори и при свиването на тютюн, както и от някои козметични продукти. Макар и до днес да има достатъчно идеи и противоречия, стартът на по-мащабна военна кампания е даден. Необходимо е малко време, за да се нагнети обстановката.
Според организации като Лекари без граница и ОН, жертвите на косоварски албанци при оттеглянето на силите на Милошевич са между 1900 и 2500, но според американското правителство, те са били близо до 100 000 души. Един любопитен факт е, че докато погледите са насочени към Косово, не трябва да забравяме, че в Турция се наблюдава подобен сценарий, но жертвите на кюрдите са близо 39 000 души.
Защо НАТО не обърна внимание на този акт на агресия? Обърнете внимание, че на тази територия живеят около 2 милиона души, докато количеството албанци в Косово е едва 250 000 души. Тоест 1% е пострадал по време на изтеглянето и подписването на Октомврийската спогодба. Твърдението за геноцид не е релевантно, но никой не обръща внимание. Когато ЦРУ най-накрая съветват Клинтън да спре въздушните удари, защото те ще бъдат причината за по-бързото взимане на мерки, той отказва. Никой не обръща внимание и на мнението на Джордж Робъртсън, който по това време е съветник на министъра на отбраната на Великобритания. Неговите думи са:
„Преди Рачак да се случи по-рано тази година (1999 г.) Косовската освободителна армия беше отговорна за повече убийства, отколкото Югославските сили бяха извършили изобщо.“
Впрочем много по-късно и заглавие на „London Sunday Times“ ще сподели, че американски разузнавачи са помагали на същата армия и са ги обучавали в партизанска война, преди да започнат санкциите и употребата на сила. Замислите се защо същата армия има винаги предимството след въздушните удари?
Те просто са знаели къде са насочени бомбите – нищо повече от това. Мнозина описват същата армия като група терористи, особено Робърт Гилбърт, който е изпратен специално като наблюдател в Косово. След приключването на мисията за първи път се говори за взимане на превенции от повторни подобни намеси, макар и това също да остава под въпрос спрямо бъдещите конфликти.
Снимки: Wikipedia
