Отнемането на човешки живот и различните измислени думички за придаване на стойност
Писателската професия или призвание, както много хора с тежко перо я определят, често имат за задача да уловят една човешка съдба и с най-малки детайли да я превърнат в история, която да се връща в съзнанието многократно. Макар и Аристотел някога да е плачел, защото човекът неимоверно стартира своята крачка към гибелта – вече няма да помни, а просто ще чете, като дори това не е задължително.
„Но малко от хората, които бяха гледали новините в онази вечер, забравиха някога събитието; те го помнеха, дори когато точните факти около него започнаха да се замъгляват в съзнанието им.“ – Стивън Кинг, „Пътна мрежа“.
Обречени сме да забравяме и да не помним имената на някои от хората, които попадат в един жесток кръговрат от човешки емоции. Помним само жертвите, но не и имената на техните убийци. В последните две десетилетия именно Холивуд ги превърна в личности, достойни за култ. Помнят се само имената на хора, които са успели да влязат във вечерните новини с извършването на геноцид, с масови убийства, а след това с публикуването на книги. Имаме достатъчно диктатори в това отношение, които да даваме за пример: Хитлер, Сталин, Пиночет и още много други.
Нямат нужда от представяне и най-вероятно в редица рубрики може да четете тяхната история. Ако обаче ви попитаме кой точно е Бранимир Дончев, най-вероятно няма да знаете. Неговото име потъва далече в архивите, а извършеното клане остава заровено в архивите и го помнят само оцелелите на една особено зловеща коледна вечер през далечната 1974 г. Човек е обречен да забравя, за да може отново да преживее същото. Рядко обръщаме внимание на актуалните събития от днес и рядко коментираме такива, докато различни агенции и НПО-та не започнат да говорят срещу журналистите, докато не решат да се намесват в работа, която изобщо не е тяхна. Нека не забравяме, че именно те използват легендарното мото на една друга личност, която ще промени изцяло модерната европейска история:
„Колко хубаво за правителствата, че хората не мислят.“ – Адолф Хитлер
Интересното е, че когато броят на жертвите се повишава, никой вече не се трогва, но когато говорим за убийство на една личност, обществото, медиите, различните организации и още много други, автоматично се активират в своята интересна 3-дневна фаза на чудото, а след това потъват и спират своето съществуване, поети от други интересни събития за деня. Безгрешните хвърлят камъни по всички и след това изчезват от сцената, оставяйки някой друг да събере щетите след тях. Вдъхновението за тези редове започва с факта и обръщението на една НПО организация, призоваваща към използването на една чуждица за идентифицирането на домашното насилие – фемицид.
Постът, който до някаква степен може да се усеща като критика към нещастната журналистика, позиционирана на 112 място по свобода на словото – класация, изградена отново по неведоми пътища – изисква и запознаване на аудиторията със случая, макар и той да е известен, както и история на самия термин, придружена с неговото значение.
Според различни източници, включително речника на Кеймбридж, думата се използва като:
„Извършването на убийство срещу жена или момиче, предимно от мъж на база нейния пол.“ – Wikipedia
Подобен е преводът на Европейския институт по полово равенство. Като там се добавят и допълнителни примери и като извършването на убийство в името на някаква чест, на база сексуална ориентация, вещерство и други, като не можем да пропуснем и извършването на такова от интимен партньор. Има един особен проблем в употребата на този израз, поради простата причина, че неговата употреба в историята започва в началото на XIX век до 70-те години на XX век. Един от авторите, които не спират да налагат тази идея, е именно Диана Ръсел, която включва в термина гонението на вещици, убийство в името на чест, като в последствие се добавят и форми на насилие, включително сексуално такова, които могат да доведат до убийство.
Ръсел в последствие променя значението и добавя мъжкото чувство на превъзходство над жените. Нейният пълен списък от предложения е необятен и генерално включва всичко негативно, което може да се извърши на база на пола, за който вече не знаем дали е политически коректно да се нарича по-слаб или нежен, след като генерално в историята откриваме, че именно жената остава символ на красотата и играе ролята на муза във всяко едно изкуство. Самият термин среща и опозиция в лицето на Жаклин Кампбел и Карол Рунян, които не са съгласни с идеята, че всяко убийство на жена, без значение от мотивите, трябва да бъде именувано по този начин.
Двете изследователки са на мнение, че мотивите за извършването на едно от най-жестоките престъпления – отнемането на човешки живот – трябва да се оприличава винаги с тежък и феминистки термин. Именно те настояват самият термин да бъде премахнат като квалификация за извършване на престъпление, поради простата причина, че така или иначе събраната информация не може да бъде изследвана.
Някои автори смятат, че идеята на феминисткото движение е да се отдели от генералната форма на престъплението „убийство“ и да бъде разглеждано по други параграфи, като това автоматично ще го превърне в сексизъм, след като нито един живот не се определя като по-ценен на база на пола, следователно употребата на термин, който в много отношение не може да има чиста форма и практически се разглежда по индивидуален начин във всяка европейска страна, придружено от всяка азиатска такава, създава редица проблеми.
Приемането или употребата на термин, който така или иначе няма точно формирано значение, а само допускане, създава допълнителни главоболия в журналистиката, където употребата на точни и ясни термини, посочващи ясното значение, е повече от задължително. Така наречените убийства на база „чест“ се извършват в Близкия изток и Южна Азия, като примерите за такива могат да бъдат срещнати често и на всякъде. Нека не забравяме, че Ислямска държава не пропускаше възможност да излъчва подобни кадри в мрежите.
Самата идея да се разделят престъпления на базата на пола, може да затрудни още по-сериозно изследването и превенцията в бъдеще, както често се случва, но защо тогава е необходима такъв термин? Не е трудно да открием, че класифицирането по този начин има само една цел – събирането на данни, чиято употреба по-късно да се използва от различни НПО организации, които да я цитират или извеждат за свои собствени цели. Интересен факт е, че докато някои терминологии търпят промени, други като „Всяка трета“ действат по същия начин, макар и произхода на това твърдение да остава морално остарял и не толкова точен. Създаването на подобни щети върху другия пол – смятаният за силен и господстващ – продължават да се разпространяват.
Самата идея, че едно убийство може да се извърши на база на пола, показва особено тесногръдие и липсата на каквито и да било познания относно човешката природа, била тя и тъмната такава. Самият акт на насилие не е спонтанен и никога не е бил, за да може толкова свободно да се класифицира пол и раса, особено ако визираме домашното такова.
Да не говорим, че след като вниманието беше насочено на родна територия и ставаме свидетели на особена форма на жестокост, трябва да се запознаем и с някои допълнителни белизи и факти. Редно е да се правят и някои разграничения между науката и хроникьорството. Първите винаги ще нарисуват един убиец като изверг, чудовище и изрод. Качествата нямат нищо общо с научната гледна точка и впрягането на психологията, когато става въпрос за извеждането на изводи и критерии, склонни да помогнат за наблюдението и откриването на отклоняващи се личности в него.
Базата и наложените критерии в това отношение са толкова много, че използването на един не толкова точен и странно формулиран термин, могат да доведат до налагането на още повече проблеми, отколкото решения. Лиса Файърстоун е имала задачата да изчисли скалата на насилие, като за целта трябва да се срещне със затворници, осъдени на доживотен затвор за най-тежкото престъпление – отнемането на човешки живот.
Като експерт в тази сфера, тя многократно напомня, че употребата на думи като „всеки“, „всички“ и „винаги“, е една от големите грешки на институциите. В тази сфера липсват каквито и да било аксиоми, поради простата причина, че човешката душа остава необятна. След като прави своя анализ на база тези срещи, изгражда една особена теория за създаването на убийци – травмите. Нейните разследвания показват, че всеки един убиец, било то сериен или не, започва своята дейност с помощта на травма.
Не всички травми могат да създадат такъв престъпник. Фройд е прав в това отношение, защото децата се превръщат в бял лист хартия и именно на него възрастните пишат с химикал, като нищо не се изтрива. Файърстоун е красноречива и подкрепена от отец Грег Бойл, когато става въпрос за децата-престъпници, те не търсят нищо в новото семейство, когато станат членове на престъпни групи, обикновено просто бягат от едно лошо място и го заменят с малко по-добро такова.
Никой не се замисля какво точно се е случило с осъдения на смърт или с този, който прекарва целият си живот в затвора за убийство, но д-р Джеймс Гарбарино е на мнение, че зад всеки извършител има поне една трагедия, която го е превърнала в това, което е днес. Той е категоричен, че всеки престъпник носи в себе си страха на наранено дете, а може би и гнева му. Повечето извършители никога не порастват и носят тези белези и тази болка години наред, докато това съзнание не се озове в по-голямо и по-силно тяло. Изследвания в епигенетиката показват, че един човек може да има всички необходими данни, за да се превърне в убиец, но през целия си живот няма да нарани дори муха.
Освен това не е трудно да открием, че повечето извършители са емоционално убити, отхвърляни, тормозени и насилвани в училище. Тези изживявания по-късно се превръщат в депресия, тъга, отчаяни и нарцисизъм. Макар и генетично никой да не се ражда убиец, както очакваме скоро да започне да се твърди. Науката заявява, че да се събудят емоции като съчувствие и възприемане, то едно дете трябва да е виждало това и да е излагано на позитивния ефект от подобни добродетели.
От другата страна можем да открием, че негативното остава завинаги и създава много повече проблеми и много повече трагедии. Някои изследвания показват, че агресията в най-ранна възраст работи като бомба със закъснител. В зависимост от интензитета ѝ, човек може да я задейства и да извърши нечувани пословични престъпления. Около 40% от хронично тормозените деца ще използват натрупаната си агресия в бъдеще.
Отхвърлянето на едно дете и игнорирането му ще има дълготраен ефект върху неговото мислене и ще събуди форми на страх и притежание, като нарушаването на поставените граници определено ще създаде още повече главоболия и проблеми. Последният случай от криминалните архиви говори за нарцисизъм и отхвърляне на база извършителя, чийто имена няма да споменаваме, за да не се налага да популяризираме или да търсим краткотрайната сензация. Тези редове присъстват на база установяването и създаването на насилие, което не може и няма как да се поставя под един термин, само и единствено, защото феминисткото движение се стреми и опитва да диктува правилата на науки като психология, криминалистика и статистика.
Преди да се стигне до този момент, редно е да има ясен и точен прочит на мотивите и извършването на престъплението, което се базира на пола. Още повече, криминалната психология никога не разделя своите обекти на изследване на база пол – причините са ясни – убийците винаги са представители и на двата пола. Често имена като Тед Бънди могат да се позиционират до Ейлин Карол Уорнос.
Извършването на едно убийство идва с редица допълнителни травми, за които малцина могат да подозират, търсенето на сензацията не може да измества научните факти и няма да го направи, колкото и да се повтаря. Класифицирането на един сериен убиец не може и не бива да се случва по пол, така няма да се изградят превенции, а ще се начертаят граници, достигащи до следващото разделение.
Ако терминът „фемицид“ се използва за класифициране на убийства, извършени от мъж към жена, тогава автоматично влизаме в един омагьосан кръг, използвайки основните източници на психологията. Става ясно, че децата изложени на травма, често и от двамата родители, рано или късно ще пренесат тази емоция в своето собствено семейство. Следователно трябва ли да казваме, че родителите – мъже и жени – са убийци или фемициди, геноциди, мъжециди и всякакви други? Убийството, уважаеми читатели и организатори, е социален феномен, който не ни показва как един пол е по-добър или по-лош, а само подчертава провала на едно общество да живее и функционира нормално и най-вече щастливо.
В тези редове никой не се опитва да смекчи обвинения или да покаже образа на един престъпник по един по-мек начин. Изграждането на образи, рисуването на антихриста с пол е най-голямата грешка, която е позната на абсолютно всеки учен. Всичко може да е форма на „цид“, но докато самият термин може да звучи гръмко и вълнуващо за мнозина, неговата функция остава празна.
