Как умря и как бе погребан Уинстън Чърчил
Как и кога умира Уинстън Чърчил?
Сър Уинстън Чърчил умира на 24 януари 1965 г. – точно 70 години след смъртта на баща си. Той е на 90 и претърпява редица инсулти и от известно време вече е очевидно, че животът му приближава края. Репортери обсаждат къщата му в Лондон в Хайд Парк Гейт и новините за здравето му изпълват вестниците. С характерния си добър вкус новото сатирично списание Private Eye го определя за „най-великия умиращ англичанин“.
Всъщност здравето на Чърчил постепенно замалява поне от големия инсулт, който го поваля още през юни 1953 г. Тогава това обстоятелство в живота на министър-председателя е скрито от обществеността, докато се възстановява бавно. Това е чудесен пример за британска официална потайност на работното място и е в ярък контраст с това, което се случва в Америка след инфаркта на Дуайт Айзенхауер 2 години по-късно, когато прессекретарят на Белия дом издава редовни бюлетини за състоянието му, чак до естеството и скоростта на посещенията му в тоалетната.
Плановете за погребението на Чърчил са инициирани след инсулта му и те също са строго пазена тайна. Погребението му се състои на 30 януари 1965 г.
Операция „Без надежда“: какви планове има за погребението на Чърчил?
Кралица Елизабет II възлага на херцога на Норфолк, който като наследствен граф маршал на Англия отговаря за важни церемониални събития, да се увери, че процесията на военния лидер са „в мащаб, подобаващ на неговата позиция в историята“. Затова е създаден комитета на Уайтхол, в който седеше частният секретар на Чърчил Антъни Монтег Браун, който да изработи програмата за „държавно погребение“. Запитан от сина на Чърчил, Рандолф, какво е „държавно погребение“, графът Маршал отговаря лаконично: „Погребение, за което държавата плаща.“ Погребението на Уинстън Чърчил струва 55 000 британски лири без да се броят военните разходи.
Kомисията измислq изумително подробна програма за гигантско погребално шествие, изпълнено с пищност и многолюдие. Функциите на всички участници са изложени с максимална точност; движенията им са дирижирани до секундата и хореографирани до сантиметъра. Всички детайли от организацията са описани в т. нар. „Военна книга“, сякаш за още един Десант в Нормандия, а цялата процедура е с кодово име „Операция Без надежда“.
Помогна ли Чърчил да планира собственото си погребение?
Противно на мита, самият Чърчил всъщност не участва много в планирането. Но той изразява надеждата, че изпращането му ще бъде придружено от много банди (в крайна сметка има девет) и че музиката ще бъде оживена. Чърчил успява да се намеси в организацията чрез чистото си дълголетие. Според шегата, която лорд Маунтбатън обичаше да повтаря: „Уинстън продължаваше да живее, а тези, които му носят ковчега, умираха.“
Чърчил също променя решението си в едно съществено отношение: първоначално иска да бъде кремиран и пепелта му да бъде погребана заедно с телата на любимите му домашни любимци в Чартуел. Вместо това той решава трупа му да бъде погребан в двора на църквата Бладон, близо до гробовете на родителите му и до родното му място, двореца Бленхайм.
Чърчил се противопоставя на погребението му да присъства неговия дразнещ военен съюзник генерал Шарл дьо Гол, който през 60-те години се ангажира за разтурването на усилията на Великобритания за присъединяване към Европейската икономическа общност (ЕИО). Въпреки това, Чърчил се съгласява с присъствието на генерала, при условие че влакът, който отвежда тялото му до последното място за почивка, не тръгва от Падингтън, а от Ватерло.
Колко души присъстваха на погребението на Чърчил?
С кралски указ тялото на Уинстън Чърчил лежи три дни в Уестминстър – той е първият обикновен човек, с когото се прави това след Уилям Гладстон през 1898 г. Кралицата и нейното семейство му отдават почит, както и около 320 000 от нейните поданици ( приблизително същото количество, което по същия начин се сбогува с Джордж VI).
Цяла нощ се движеха подземни влакове; Уестминстърската зала остава отворена по 23 часа на ден; и в люто студено време хората чакаха три часа на опашки, дълги мили, преди да преминат катафалката, върху която почива ковчегът на Чърчил, покрит със знамето на Съюза, облицован с олово и изработен от дъб Бленхайм.
Самият Чърчил винаги лесно се е трогвал до сълзи и, пренебрегвайки традиционната британска скованост, много от опечалените се разлакват. Наблюдавайки ги, Ричард Димбълби в ефира на Би Би Си, стига до заключението, че „това просто е нацията – гологлави, с шаловете, с пазарските си чанти и с озадачените си малки деца“.
Самото погребение се провежда в катедралата Свети Пол на 30 януари 1965 г. Димбълби, въпреки че е смъртно болен от рак, представя телевизионното отразяване на погребението с меко достойнство. 25 милиона британци и повече от 350 милиона души по света гледат церемонията. Американската телевизионна аудитория е повече от тази на погребението на Джон Ф. Кенеди две години по-рано.
