Как СССР се сдоби с уран от Чехословакия – животът в миньорските лагери
Малко след Втората Световна война, когато Европа е поделена между великите сили, идва време за нови фронтове и съответно ново въоръжаване. Съветският съюз вече познава изцяло силата на атома под формата на ядрена бомба и интересът към този продукт започва да расте. За жалост ще се засили допълнително, когато стане ясно, че атомните централи (първата построена през 1948 г. в САЩ) имат невероятна сила за захранването на редица домове.
И така много скоро в източния блок започва търсенето на радио активни елементи и по-конкретно – уран. През март 1949 г. става ясно, че Чехословакия има такива залежи, но добрата стара практика не може да позволи добиването му свободно, партията има желание да спести пари за сметка на хора. Най-доброто решение тогава е създаването на затворнически лагери или така нареченият гулаг, който да предлага безплатна работна ръка и нулеви разходи.
Решението е взето и повечето лагери започват да се строят от същите затворници, които след месеци ще влизат под земята, за да търсят толкова ценния елемент. Локацията за издирване е селската част на Чехословакия и навсякъде, където се открият залежи, започва строежа на нов лагер. И затворниците имат своите истории. Някои отиват без присъда, други отказват да се преселят, трети са политически затворници, както и много завърнали се чехи, които за жалост са пристигнали с американците обратно в родината си.
Последните получават най-тежката присъда – шпиони. Много скоро след отварянето на затворите започват да се пишат и жалби относно тежките условия. Човешкият капитал е твърде голям за малките пространства, които обитава. Започват проверки от министерството на правосъдието и установяват, че почти навсякъде липсват нормални и дори минимални условия на труд. Здравеопазването, според мнозина, е по-опасно и от търсенето на уран в мината. Много често затворниците разказват как болните отиват на лекар и се връщат осакатени.
Лагерът Викманов например можел да изхрани само половината от затворниците, бараките били в непосредствена близост до шахтите. Дрехите не стигали за всички и мнозина трябвало да ги разменят. Може би най-жестокото място от всички е лагерът „Война“, намиращ се близо до Прибрам. Там затворниците споделят, че са преживели Холокоста, но дори и там е било по-добре, отколкото в настоящиата каторга. Едва ли някой е подозирал, че след едното зло ще се появи още по-голямо, но ето, че фактите говорят сами за себе си. Политическите затворници знаели, че ще умрат от облъчване или евентуално от „трудова злополука“.
И така през следващата година се взимат кардинални мерки за промяна. Според оценката на тогаващното министерство, цената за гледането на един затворник е 6 крони. Това включва отоплението и осветлението. Цената на дневната хранителна дажба била еквивалентна на тази за обикновения работник, премиите били премахнати – нямало нужда от такива. Заплащането също било особено главоболие – никой не искал затворниците да получават равна заплата с останалите работници. Въпреки протестите, решението остава, но заплати не се плащали директно, а се предавали на администрацията на затвора. Това е един от малкото случаи, в които затворникът плаща на своя пазач.
През 50-те години заплатите се вдигат на 30 крони и се разделят на 3 части: 10 крони отиват при семейството, 10 крони се внасят на депозит и още 10 крони се дават като джобни пари. Последните идвали под формата на купони за столовата. Дори и тези промени не пречат на затворниците да организират гладни стачки и да се отказват от малкото, което имат. Точно по тази причина се сменят няколко командира. Освен малка кухня и градина, която затворниците поддържат, някой носи и кошери с пчели.
Срещата с банята се случва само по веднъж на седмица в стара сграда с нови бойлери точно за случая. Вътре затворникът може да избира един от 20-те душа и съответно да се надява, че ще има топла вода или душът му ще работи. В бараките, освен малка мивка, откоято тече студена вода, присъства и тоалетна. Стени за нея липсват. Стари метални кревати приветствали изморените си собственици, а сламените матраци осигурявали достатъчно комфорт след цял ден в мината. Чаршафи се давали само през лятото, защото през зимата затворникът можел да го използва за камуфлаж. Отоплението е на въглища, а надзирателите всеки ден доставят скромно количество. През зимата затворниците крадат абсолютно всичко, което може да гори и вечерта се отопляват с него. Подът се полира с катран, за да не се вдига прах.
Дрехите се перат по веднъж на седмица, но ако пазачите са в настроение, може да повторят това преживяване. Бръсненето се случва също с купон и всеки затворник има досие, където всичко се отбелязва. През зимата всички предпочитали да пускат дълги коси, защото нямали право да носят шалове. За разтоварване в неделя следобяд може да се пусне музика, но това не се случва всяка неделя. Когато идват посетители, затворникът получава костюм, но за него дава всичките си купони. Свижданията са били доста кратки, а всеки затворник седял между двама пазачи, в случай, че реши да говори нещо извън семейните кодекси. Храната и подаръците под формата на колети не били допускани. Политическите затворници имали право да пишат по едно писмо на месец.
То се доставяло при комисаря за прочит и цензуриране. Получените писма пристигали без плик и след прочитането били унищожавани. Този съвършен позитив не се използвал често. Мнозина нямали на кого да пишат. Онези, които се опитат да избягат – най-често от автобуса, докато отиват на работа – получават минимална присъда от година в същия лагер. Свободното време или почивните дни се запълвало най-често с доброволен труд. Почистването на снега е особено изживяване. Повечето затворници трябвало да работят почти голи, за да не се изкушават да бягат, а ако се опитат, зимата ще ги победи, преди да успеят да направят и няколко крачки. Самият лагер имал три работни смени и съответно легловата база била постоянно заемана.
Единственото приятно време се случва обикновено на Коледа, когато вечерята е обилна. Няма празненства, всички разбират, че празникът е настъпил, когато чуват камбаната от близкото село. През останалото време дажбите са вълнуващи: четвърт хляб за три дена, 5 супени лъжици захар и всичко останало, което се сервира в столовата. Присъства и кафе със съмнителни качества, което в комбинация с малко хляб може да се превърне в невероятна закуска. Имайки предвид, че хлябът е така или иначе малко, повечето закусвали само кафе сутрин. Затворниците, които не изпълняват месечната норма са принудени да живеят с още по-малко храна.
Един миньор получавал близо 15 000 крони на месец, но плащал много повече за храната, отколкото човек би платил в луксозен хотел. За периода от 1955 до 1960 г. само един затворник успява да избяга от този ад. Наказанията също са сурови. Провинените често стават жертва на най-различни гаври. Един затворник се сбива в столовата и получава правото да стои на нулеви температури около четири часа без никакво облекло. Карцерът представлява среща с четирима пазачи, които всеки ден го ритат на смени и го хранят по веднъж на 3 дена. Сънят е на земята без завивки. През цялото време можел само да гадае за часа, след като килията му нямала никакви прозорци. На 9 май 1960 г. идва щастливата новина за амнистия. Политическите затворници са свободни. Новината пристига и около 500 – 600 човека започват процедура по освобождаване.
Същата е бавна и мъчителна. Започва със среща с прокурор, който да обясни какво ще се случи и да отговори на въпросите на затворника. Следва закупуването на нови дрехи, търговецът записва всичко това на разписка. Следващата стъпка е да бъдат раздадени малки суми за път. Представител на железниците пише гаранция и заверява пътен лист на затворника. Освободеният трябва да заплати всичко това, включително и билетът си. Всеки получава и сертификат за освобождаване, който да играе ролята на лична карта.
Никой не обръщал внимание на цените, които отново били тройно и четворно повишени. Макар и повечето затворници да са изпратени по-далеч от лагера, куриозите на съдбата продължават. Един от затворниците се оказал съсед на един от надзирателите си. Двамата били дори на един и същи етаж. Друг пазач от Война – Ярослав Ванчата бил настанен в блок с доста бивши негови затворници. До края на живота си работил като продавач в магазин, пресмятайки депозита на върнатия амбалаж. Затворът и до днес е паметник за редица зверства, които някога са се случвали и е отворен за посетители, но рядко се срещат мераклии, които искат да го разгледат.
