Как индианците се сбогуваха със земята си

| от |

Един от големите проблеми на правителството на САЩ, продължава да бъде отношението към местните американци, които ние, благодарение на Колумб, познаваме като индианци. Историята ни показва, че с легендарния процес на сълзите, около 15 000 местни мъже, жени и деца са починали по време на насилственото им преместване от племенните територии към обособените територии специално за тях, намиращи се днес на територията на модерна Оклахома. Това обаче не е достатъчно за американските управници, те искат всичко за себе си. Земята става изключително ценна, а след като индианците вече не могат да се защитават – стрелите и лъковете неизбежно отстъпват пред барута – заселниците решават да гласуват още повече закони, с които да редуцират и предоставената им територия.

С помощта на първия закон, всеки следващ е още по-ограничаващ от предишния. Земята, взета на сила от оригиналните собственици, след това се продава с лекота на европейските заселници. Законът на Дауъс официално позволява на американското правителство да нанесе възможно най-тежкият удар. Индианците са официално ощетени с приблизително 364 217 078 ДКА земя. Логично е, че ощетяването не става веднага, стартът е даден през 1887 г. и окончателното разграбване приключва през 1934 г.

В този момент около 2/3 от територията, която оригинално е била притежавана от местното население, официално е отнета. През XIX век ще открием, че индустриализацията е безмилостна и нуждата от територия става все по-сериозна. Ферми, ранчота, ниви, железници, търсенето на полезни метали, всичко това става с превземането на територия. Преди това 80-те години на XIX век по-голямата част от западните резервати поне са били на индианци, но след това под натиска на бизнеса, политиците бързо започват следващия грабеж в опит да не спират индустриализацията и американския прогрес.

Най-накрая се достига до така наречения „Индиански проблем“ и след като хората само се местят, някоя умна глава решава да наложи така наречените прогресивни социални реформи – вече е късно да се очаква, че индианците могат да продължат да живеят по техните племенни правила и архетип, сега се налага нещо съвсем различно, да се включат в самия процес. Можем да открием, че Канада се е опитвала да направи точно това, ала в някакви моменти жертвите от новата учебна програма са повече, отколкото се очаква. Не трябва да се изненадваме и от американските методи, те не минават без проблеми.

По това време хора като Марк Хирш постоянно задават един и същи въпрос: защо изпратените там нямат никакво право да ловуват и са оставени да умират от глад, сякаш не са хора? По това време става ясно, че ключът за оцеляване е култивирането на частните земи и подсказването на индианците как да обработват земята си и как да се превърнат в производители. Очаквано е, че по този начин ще се премахне техният добре известен „дивашки“ статус. За голямо разочарование на самия Хирш, доверието, че така индианците ще бъдат много по-щастливи, е силно преувеличено.

Истината е, че хората рано или късно са принудени да търсят някакви нови методи за оцеляване. Самият закон оставя малко земя на индианско семейство, като цялата останала територия се поверява веднага на останалите заселници. Вярата, че индианците ще започнат да работят земята си и ще бъдат принудени да го правят, както се случва с новите заселници, води до едно бързо разочарование. Преди да дойдат европейските заселници, индианците работят на съвсем различен принцип.

Земята принадлежи на всички и местните племена трябва да споделят храната си по равно. Никой не е търсил печалба и никой не се опитвал да стане по-добър от другия. Хармонията в тези отношения позволява на тях да живеят в една особено добра симбиоза, като колективният труд най-накрая гарантира успехи през по-студените месеци. Идеята на капитализма практически не може да съществува в подобна система и бързо се налага с нови санкции и спира един успешен механизъм векове наред.

В този случай индианците трябва да работят като всички останали, както винаги се е очаквало. Обикновено територията се разделяла на парцели между 30 и 120 ДКА, като така се създават индивидуални парцели. Останалите територии след това се предлагат на заселниците, които бързо започват да работят, но я закупуват с условието, че ще учат местните как да обработват земя.

След като някои семейства все пак започват да работят, американското правителство решава, че не са компетентни, за да държат пари в себе си, следователно всички техни средства са прибрани в държавната хазна в рамките на 25 години, като не се добавя никаква лихва, а след това е обещано, че индианците ще си ги получат обратно. До този момент такъв период за заплащане никога не е съществувал при заселниците и различните корпорации. Доверието, че най-накрая ще стигне до равенство и индианците ще се запознаят с позитивите на капитализма, това категорично не се случва. С развиващата се популация, раздадените територии стават все по-малко и все по-малко.

Да не говорим, че повечето индианци никога не са разполагали с пари за закупуването на оборудване, добитък, семена и други подобни. В този момент получават територия, която няма как да използват. В повечето случаи индианците просто не докосвали нищо в продължение на 25 години и се опитвали да ловуват, а след този период просто я продавали и отново трябвало да търсят къде точно да оцеляват. Тук идва и другата изненада, след този период, държавата прибирала своята земя и се добавяли най-различни такси, които така или иначе не можели да бъдат заплатени. Като наказателна лихва тяхната предоставена земя е официално отнемана и продавана на търг. В този момент повечето европейци се редели на опашка и чакали да я закупят за жълти стотинки, както се е случвало.

Едва през 1906 г. някой се сеща, че данъците трябва да отпаднат в този период, след като се очаква от тези хора да натрупат някакъв капитал. Вместо това се приема нов предложение, земята се конфискува след 1-2 години и се продава на човека с най-висока предложена цена. Практически повечето индиански семейства никога не са разбирали какво наистина се е случило. През 1928 г. статистиката показва, че повечето индиански семейства живеят в мизерия, глад и болести, нямат никакви шансове за оцеляване, но какво правят политиците? В този случай се налагат критики, но нищо повече.

Повечето вярвали, че с предоставянето на земя ще се случи чудото, но ефектът бил обратен. Най-накрая от предоставената земя не остава нищо, абсолютно нищо, което оригиналните собственици са имали. До днес ще открием, че някои от големите родове настояват да получат земята си, защото посочените закони се смятат за престъпление и на тях в момента има твърде много пикантни обекти.

 
 
Коментарите са изключени за Как индианците се сбогуваха със земята си

Повече информация Виж всички