Ежедневни неща, които са много по-стари, отколкото си мислите

Кога мислите, че е излязъл първият 3D филм в кината? Човек би предположил нещо от рода на 50-те години на миналия век – но греши с няколко десетилетия. И не само 3D филмите са по-стари, отколкото си мислите: От газираната вода до презервативите и още – ето списък с неща от ежедневието, които водят началото си от много по-отдавна, отколкото може би сте предполагали.

3D филмите

На 10 юни 1915 г. в нюйоркския театър „Астор“ се събират посетители, за да станат свидетели на знаменателен момент в историята на киното: прожектирането на първият 3D филм.

На практика става въпрос за три късометражни филма. Първо, няколко кадъра от градчета из цяла Америка; след това кадри от снимачната площадка; и на финала – пътуване до Ниагарския водопад. Зрителите си слагат, разбира се, и стандартните очила.

Първият 3D игрален филм, който излиза по кината, се казва „Силата на любовта“ и дебютира в „Амбасадор“ в Лос Анджелис през септември 1922 г. Този по онова време експерименти е авангарден дори за днес, като позволява на зрителите да избират между два края: да гледат през единия обектив щастлив край, а през другия – тъжен.

Синхронното плуване

Синхронизираното плуване е водевилна мода, която намира своя път към сребърния екран по време на Златния век на Холивуд. Можем да видим плувкинята и актриса Естер Уилямс във филми като „Русалка за милион долара“ (по-горе) и „Красавицата в банята“. Всъщност фразата „синхронно плуване“ е измислена едва през 1934 г., когато модерните русалки разтърсват публиката на Световното изложение в Чикаго. Спортът се превръща в олимпийско състезание едва през 1984 г., което вече се нарича художествено плуване.

Оказва се обаче, че древните римляни са се наслаждавали на добър воден балет поне веднъж. Само че той не се е провеждал в басейн, а просто са наводнили амфитеатър. Поетът от I в. Марциал описва представлението в поредица от епиграми: „Добре обучена трупа от нереиди [морски нимфи] се разхождаше по цялата повърхност и украсяваше водата с различни образувания.“ Сред тях са „заплашителен тризъбец“, звезда, която „приветства моряците“, и кораб с „широки платна, развяващи се в характерни гънки“.

Не всички са убедени, че това е синхронно плуване – защото може и да е просто стандартен танц, но във водата.

Бисквитките Ореос

Ореосите не са чак толкова древни, но съществуват от много време. (Между другото, оптималното време за потапяне на Oreo е около три секунди – бисквитата поглъща около 80% от течността, която потенциално може, след две секунди, а максимумът – след четири.) Когато през 1912 г. Орео за първи път се появява на пазара, не се предлага като масов продукт, а е по-скоро лукс. Ето как една реклама от тази година описва бисквитката: „Деликатна, вкусна шоколадова бисквита с пълнеж от сметана. Много скъпа, но колко вкусна.“ При цена от 45 цента за килограм, „скъпо“ не е било преувеличено – това са около 14 долара днешни пари.

Zildjian

Когато става въпрос за създаване на музика, удрянето на метален диск е основна част. Затова не е трудно да се повярва, че чинелите съществуват от хиляди години. В Музея на изкуствата „Метрополитън“ се съхранява един от тях, датиран между 2300 и 2000 г. пр. н. е., по време на ранната бронзова епоха (и да, изработен е от бронз.)

По-изненадващото е, че Zildjian – един от водещите съвременни производители на чинели – е в бизнеса от четири века. През 1618 г. в Константинопол 22-годишен арменски химик на име Аведис се опитва да направи злато, когато вместо това случайно измисля перфектната метална сплав за производство на чинели. Тя е комбинация от мед, калай и сребро, но точната рецепта е, разбира се, поверителна.

Османската империя възлага на Аведис да изработи кралските чинели и е толкова доволна от работата му, че му дава специално фамилно име: Zildjian, което означава „семейство на майстори на чинели“.

Така Аведис Зилджиян основава своя собствена леярна през 1623 г. и в крайна сметка научава сина си на всички свои тайни. Нещата продължават по този начин през следващите 15 поколения Зилджиан. Днес това все още е семеен бизнес.

Газирана вода

Тя е съществувала в естествени минерални извори в продължение на хиляди години, преди хората най-накрая да разберем как да си направим наша. За това трябва да благодарим на свинските пикочни мехури. В края на 60-те години на XIX в. английският химик Джоузеф Пристли (на портрета) ги използва като част от приспособление, което съчетава газови мехурчета с вода.

Пристли не създава своето устройство от нищото – в онзи момент вече е имало повече от век открития и иновации в тази посока. Ние обаче много обичаме да разглеждаме историята в рамките на „един човек е направил нещо“, така че историците са склонни да разглеждат Пристли като създателят на газираната вода. Той описва подробно своя процес в статия от 1772 г., наречена „Указания за импрегниране на вода с въздух“.

Свинският пикочен мехур обаче се оказва проблем: някои хора – представете си – смятат, че импрегнираната вода има вкус на урина. Един от тези критици е Джон Нут, който само няколко години по-късно представя своя собствена машина за газиране.

Първоначално Пристли бил недоволен от обвиненията – той дори предположил, че някой от асистентите на Нут може да се е облекчил тайно във водата му. Но в крайна сметка дори Пристли признава, че апаратът на Нут, който е предимно стъклен, е по-добър от неговия.

Презервативи

„Херакъл поваля Критския бик на земята по време на седмия си подвиг“ (гравюра на Бернар Пикар, 1731)

Докато сме на тема животински мехури, нека поговорим за презервативите. Според гръцката митология цар Минос от Крит бил прокълнат спермата му да се превръща в змии и скорпиони (за да не изневерява на жена си, което той имал навика да прави). Излишно е да казваме, че това е било доста опасно за сексуалните му партньори, а също така е попречило на съпругата му Пасифея да забременее. Затова в една от версиите на историята те използват пикочен мехур от коза, за да се предпазят от проклятието, и всички са щастливи.

Разбира се, технически това е легенда и никой не знае със сигурност дали цар Минос изобщо е съществувал. Но както пише историкът Върн Л. Бълоу в своята „Енциклопедия на контрола на раждаемостта“ от 2001 г., „изглежда логично да се твърди, че това, което се появява в митологията, отчасти отразява действителността, и прегради от един или друг вид, направени от пикочен мехур, може би са били използвани от гърците и вероятно от техните римски наследници“.

Най-старите презервативи, които археолозите действително са открили, не са толкова различни от легендарния кози мехур на Минос. Изкопани изпод замъка Дъдли в Англия през 80-те години на ХХ век, те са датирани към 40-те години на ХѴІІІ век и са направени от рибни и други животински черва. Археологът Стефани Раткай казва, че „приличат на листа от кафява хартия и отначало помислихме, че са пергамент“.