Дефиницията за ужас може да бъде открита в края на XVIII век и преживява ренанс през Първата Световна война
Какво точно създава ужасът? Да ви изплаши някой в тъмното, да се страхувате от мъртвите, които могат да се върнат, да бъдете преследвани постоянно от съвестта си? Погребението, колкото и абсурдно да звучи, е онзи акт, в който поставяме тялото в земята, защото непознатата смърт ни подсказва, че същото може да се върне обратно. Корените на религията имат този импулс и точно по тази причина дават на смъртта един особен ритуал.
Всеки нормален човек ще помисли за смъртта поне един път в живота си. Философите все по-често обвързват сексуалното желание с някакъв страх, включително допълват и с постоянно променящата се роля на половите промени, те виждат в дълбочина онзи закодиран страх от смъртта. Нуждата и желанието да се размножаваме, което не трябва да се обвързва директно със секса, може да има връзка с нашата невротична фантазия, че имаме възможност да измамим смъртта и да оставим поколението след нас. И тестовете показват точно това, културната идея, която не се проверява от никого и не поглежда към рационалната идея за репродукция, дори в свят, който рязко започна да изчерпва своите ресурси.
Странното е, че тази идея не се гледа негативно, но ако обърнем внимание на второто решение – един човек да не се възпроизвежда, то веднага трябва да се подготви за религиозното санкциониране, както и за общественото твърдение, че е егоист, нарушител на неписан социален договор и още много други.
И ако имаме страх от всичко това, означава ли, че реално сме в постоянна среща с ужаса, който ни преследва навсякъде. Оказва се, че започваме да гледаме смъртта твърде скоро и не сме се фокусирали толкова много в нейната идея. Първите готически и по-мрачни романи се раждат към края на XVIII век и насочват интереса си към руините на замъци и странна архитектура, която се оформя в средните векове. Именно в този период се наблюдават някои драстични промени върху дизайна на жилищата и връщането на средновековието. Нещо още по-интересно е, че дори слугите трябва да се движат в черни роби, за да приличат на нещо подобно на монаси.
И по мнението на някои историци, „ужасът“ в днешния си смисъл, тепърва трябва да се роди и оформи. Светът има своята откачена история. Мнението на Оксфорд е, че тази дума се появява някъде към XIV век и се описва като нещо грубо и твърдо. През следващите векове, терминът започва да носи и значението на „вулгарен“.
Готическият романтизъм се завръща някъде през XVIII век и ужасът придобива някаква романтична форма. Писатели и поети се стремят да го възхваляват и често го използват като метод за привличане на читатели. В театъра ще го видим с още една роля – отвращение. Според Нейтън Дрейк, ужасът се изразява с идеята да се доближим до физически отблъскващи обекти. Учебниците по медицина от 1822 г. посочват, че първата атака на една болест, винаги започват с ужас. Ужасът ще се появи и в следващите войни, които ще се практикуват доста дълго време.
Преди избухването на Първата Световна война, Стефан Цвайг ще обясни, че мостовете между днес и утре, както и тези на вчера, отдавна са счупени. По време на войната, един френски пилот ще разказва, че когато преминава над Вердун, градът е бил пустош и е приютил само кошмари в себе си.
Първата Световна война бързо ще консумира животите на войници и цивилни, понякога по едно и също време и по един и същи начин. Филмите на ужасите ще се появяват със старта и на самото кино – в края на XIX век. Повечето режисьори ще се интересуват към смъртта, съдбата на мъртвите, техните тела и ще говорят по-открито. Вместо да влязат в категорията „Филми на ужасите“, повечето списания ще ги наричат „странни“ филми. По онова време още няма идея за по-различно съдържание. Мнението на Вирджиния Улф е, че след 1914 г. е трудно да се използват определени чувства, думите могат да помогнат за представата, но тялото и умът ще срещнат затруднения да повторят същата емоция.
В този период ще се появи и идеята за опознаването на смъртта и начин за нейното изразяване. Основната идея на всичко това ще се ориентира директно към човешкия труп. И точно в този период е твърде лесно да се постигне това, защото Европа е видяла ужаса на войната, а оцелелите много добре помнят есенцията на разлагащо се човешко тяло, напоените полета с кръв и факта, че мнозина никога не са погребани. По-лошото е, че има твърде много хора, които дори не могат да бъдат погребани.
Картините, които се рисуват от Първата Световна война, лесно показват, че е безумно да се повтаря този експеримент отново, но както се досещаме, историята обича да показва колко слаба памет имаме.
Светът е разтресен от агресията, но още по-интересно е, че когато пушекът се вдига, един човек успява да намери своето място и да използва науката, за да обясни къде сме сбъркали. Неговото име е Зигмунд Фройд и ще започне да обяснява трансформацията на европейската култура и нейното съзнание. Именно тук ще се роди връзката между инстинкта за смъртта, преминаването през живота, определянето на сексуалността и детските травми – последните са особено силни.
Една от идеите на Фройд ще е обвързана с промените, които войната причинява върху своите субекти. През 1915 г. забелязва, че войната може да измете конвенционалната травма от смъртта. Неговите собствени синове, както и студенти, се сражават на фронта, а той самият ще обяви, че смъртта не може повече да бъде отричана, особено ако насилствено се налага да вярваме в нея. Този феномен се постига едва тогава, когато не говорим за единични случаи, а за стотици хиляди, при това на ден. Надеждата му е, че когато дойде мирът, тогава ще се върне и примитивната страст за мира. Той дори не подозира колко точно разочарован може да бъде.
Уолтър Бенджамин ще има какво да каже по темата, той е един от малкото хора, които успяват да избегнат повиквателната на Австро-Унгарската армия. Известен е като един от най-големите майстори на есета и борави с толкова лек и приятен език, че е трудно човек да не обърне внимание. През 1936 г. му остават едва 4 години живот и тогава пише есето „Разказвачът“, в което използва времето, за да си спомни за Първата Световна война.
„Това, което ние не забелязахме е, че когато мъжете се върнаха от войната, вече бяха много по-тихи. Не бяха по-богати, а по-бедни в комуникационните си качества. 10 години заливахме света с военни книги, но те не бяха нищо толкова близко до преживяното, което се предаваше от уста на уста.“
Бенджамин, както и много други негови колеги, няма да се откажат от идеята, че грозната страна на войната – ужасът, не трябва да се прославят и възпяват, не трябва да бъдат водеща сила, върху която да стъпят режими като фашизма, който винаги говори за митичните войни. Неговите истории показват истината – няма нищо гордо в еднорък ветеран, който се опитва да си преброи монетите в кафето. Спомня си за свои роднини, които са били в Галопили и на всяка семейна сбирка ще седят тихо в ъгъла и понякога ще гледат някъде напред в небитието. Пише за мъжете, които носят маски, за да скрият грозните си рани, а някои дори трябва да ги носят след първите опити за пластичната хирургия.
„Едно цяло поколение отиваше на училище в каруца, а сега седеше под отвореното небе, някъде в провинцията, където нищо не се променя, освен облаците, а под тях, едно поле от деструктивна сила и експлозии, където лежеше малкото, чупливо човешко тяло.“
И Бенджамин е прав, механичната машина ще поглъща човешките тела на милиони, а снимките от Първата Световна война ще показват ясно основните разлики. Очите на войника се пълнят със страх и паника, а след това тихо вехнат в пустота. Точно това ще търсят повечето режисьори, когато започнат да правят своите филми, когато писателите започнат да работят върху романите си и докато художниците се опитват да запечатат грозните картини, които са натурално създадени.
Бенджамин е един от малкото автори, които искат да се пише истината – смъртта е грозна, ужасяваща и плашеща. Никой не трябва да вижда едно поколение с герои, особено от война. Неговите думи могат да накарат всеки един човек да се замисли, особено във фрагментите, когато ни разказва как една катастрофа успява да разкъса историята ни на парчета, посипвайки я с разруха.
И е прав, че най-вероятно след войната, писатели, творци, музиканти и много други, всички споделят един и същи кошмар и никой не го споделя. Сякаш едно и също чудовище изплува от бездната и никой не може да може да го спре
