Алжирското клане разкрива най-грозното лице на френската полиция
Фелипе Гранд, бивш директор на парижанските архиви, започва да говори за събитията от октомври 1961 г. и по-конкретно Алжирското клане, което се случва в сърцето на френската столица – един от най-черните моменти в историята на Франция след войната. До този момент са събрани показанията на стотици и въпреки това ще открием, че близо 40 години са необходими на парижани, за да признаят какво точно са направили. В момента се отбелязва 61-тата година от събитието е редно да обърнем внимание какво наистина е накарало парижани да прибягнат до насилието.
На 17 октомври 1961 г. идва краят на Алжирската война за независимост. По това време в Париж е наложено часово ограничение за свободно движение на мюсюлмани от Алжир във Франция. С други думи, ако паспортът е издаден от Алжир, правото за напускане на дома през нощта е ограничено – почти елиминирано. Историята обаче ни показва и нещо друго. Повечето засегнати излизат на протест, когато изразяват своето недоволство от мерките, ситуацията става още по-напрегната, когато членове на Алжиранския Национален Освободителен фронт подготвят протест срещу същите мерки.
Не е ясно как е ескалирало напрежението, но взетите полицейски мерки в следващите часове, както и в дните по-късно, ще доведат до ваденето на много безжизнени тела от река Сена. Повечето ръце на убитите са завързани зад техния гръб. До днес няма точно информация колко са убитите, но знаем, че броят е някъде около 200 души. По това време обвинителите описват имената на убитите, както и начина, по който са посрещнали своя край, но това по никакъв начин не пречи на парижкото законодателство да премахне обвинението за убийство, повечето файлове са изпратени директно в архива и никой не може да ги открие, почти 30 години след случилото се, а днес информацията продължава да е много бегла.
Едва през 1997 г. започват да се правят първите опити, инициативата е поета от Фелипе Гранд и Бриджит Лейн, те успяват да открият някои от секретните документи на съда и да дадат неоспорими доказателства за голямото клане. Нека обаче започнем от самото начало, какво позволява да се стигне до този конфликт и какво доставя толкова високо ниво на агресия. Всичко започва с гражданската война за независимост, като нейният старт е даден през 1958 г. По това време французите не правят много, за да спрат кървавия преврат. Шарл дьо Гол се завръща като лидер на Свободна Франция и получава сериозна подкрепа. Само 6 месеца по-късно се радва на президентския пост, заемайки позицията на 5-тата република.
Дори той знае, че Алжир няма да бъде френски. През 1961 г. успява да направи референдум, с който да събере около 75% от гласовете на народа в полза на независимостта на Алжир. Протестът идва от страна на останалите 25%, които обвиняват дьо Гол в предателство. Жан-Жак Сусини и неговият приятел Пиер Лагард подготвят паравоенна група – Тайна Въоръжена организация, която да сложи край на надеждите за независимост. Когато са заловени, в групата остават четирима генерала. Двама от тях успяват да избягат – Андре Желер и Едмонд Джоханд. Преговорите за ново алжирско правителство удрят на камък, след като Франция иска да запази един регион в Сахара, Алжир отказва този толкова щедър подарък.
След това от август 1961 г. започват провокации от двете страни, като идеята е наистина да се стигне до насилие. Въпреки опитите на дьо Гол да стартира отново преговорите, полицията започва да си позволява повече, влиза без заповед във френски домове, задържа хора и като цяло работи като меч за всяване на страх. Ответният удар не закъснява и скоро в Париж започва да се води една малко по-различна война. Причината е, че френската полиция е цел на бунтовници и скоро всеки полицейски участък се сдобива с по-сериозен арсенал, бодлива тел и бронебойни жилетки. Пред вратите винаги стоят тежко въоръжени хора, които не позволяват и пиле да мине над тях.
В периода от 1958 до 1961 г. около 47 полицая са убити и още 137 са ранени. Как е възможно да се случи това и защо никой не контролира полицията? Просто е, те оперират като независима единица в една независима държава. Понякога началникът на полицията се смята за много по-силен дори от министър-председателя на страната. След като се формира нова външна сила за контрол на алжирските мюсюлмани, същата получава зелен билет за работа и унищожаване на противника. Резултатът от всичко това е тонове сигнали за нарушаване на човешките права, но нито един сигнал не може да стигне до съда.
Между август и септември 1961 г. са убити още 7 полицая и това кара властите да позволят на въоръжените сили да стрелят първи и без предупреждение. Тогава се ражда и вечерния час, който се отнася само за една категория жители. Между 8 часа и 30 минути вечерта до 5 часа и 30 минути сутринта, не се позволява на никого да напуска дома си, а ако работи или има други ангажименти, трябва да получи сертификат за напускане и свободно придвижване в тези часове.
Протестът на алжирци е очакван, все пак говорим за свобода и право за движение, но според някои историци, това е опит да се създадат мъченици на френска територия, като техният живот ще служи за бързо приключване на целия конфликт. По това време всички се надяват, че френските журналисти ще са на място, ще посочат какво наистина се случва, но никой не е казал, че на въпросната дата ще има пълно медийно затъмнение. По това време полицията на Париж ще се изправи срещу жени и деца, както и провокатори.
Подобни действия дават пълната свобода за разгръщане на сила, какво може да се обърка. Полицията знае за този протест предварително и е готова по всяко време да накаже всеки един човек. Около 6 часа следобед на 17 октомври между 20 и 30 хиляди алжирци тръгват от крайните квартали и се насочват към центъра. Някои използват метрото, други вървят пеша, но струпването е факт. Инструкциите към всеки протестиращ, е да бъде без оръжие, както и да не отговаря на провокациите. Няколко маршрута са организирани за демонстрацията, като 1600 полицая са поставени на ключовите точки. Има и една подробност, избраните кадри са служили в Алжир и отдавна искат да видят своя реванш – рецептата за една перфектна буря е завършена.
Полицията посреща първите пристигащи с палки и веднага започва арестите. От лявата страна на Сена се повтаря същото, полицията напада протестиращите близо до Нотр Дам. Скоро никой не се вълнува за правилата, особено след като може да стовари всичката си агресия. Едва след инцидента ще стане ясно, че някои от редовите полицаи са знаели, че протестиращите са тежко въоръжени и готови да убиват. Същото признава и един от полицейските бригадири – Раул Летард, като има правото да говори през 1997 г. Той напомня, че по радиото е чул как тълпа се готви да нападне полицейски участък на 8 район.
След това идва ново съобщение за обградени полицаи, които се опитват да се спасят. В този момент дори дежурните, които играят карти и почиват, трябва да се преведат в бойна готовност и да тръгнат на война, като опасността става още по-сериозна. В този момент Раул признава, че полицията е подбирала най-добрите си бухалки. Активирането на всички полицейски сили веднага дава резултат – 11 000 души са арестувани през нощта. Повечето са натъпкани в автобуси на градски транспорт. Мнозина веднага отиват в спортни арени, където ще бъдат задържани. Точно тук идва грозната страна, полицаите изпускат нервите си и пребиват до смърт някои от протестиращите. Други са застреляни с оръжие.
Труповете заминават в реката, но докато някои са мъртви, други трябва да се удавят със завързани ръце и крака. На следващият ден в Париж излиза официалния доклад – убити са само двама души, разменен е огън между двете страни и нищо повече. Малко след това идва информация за още 44 пострадали. До края на седмицата стават 64. Междувременно алжирците изчисляват нещо друго – 200 убити, 400 изчезнали и 2300 пострадали. Според Жан-Люк Еунауди броят на убитите е около 325 души.
На 18 октомври парижани се събуждат, без дори да имат представа какво се е случило. Цензурата веднага се закача и никой не може да говори по темата, има официално становище и това е напълно достатъчно, при наличието на истината ще се стигне до същия полицейски гняв и журналистите мълчат, а с тях мълчат и всички останали. Депортирани са около 3 хиляди души.
Ели Каган успява да пусне няколко снимки на задържани във френското метро на 27 октомври. Медията официално е блокирана да издаде броя си, а същото се случва и една година по-късно, когато друг журналист се стреми да публикува книга по темата. На 13 ноември 1961 г. полицията официално обявява, че е спечелила битката за Париж.
Нека се върнем на архиватора и неговите наблюдения. Събраните доказателства показват, че в нито един списък няма информация дори за обвиняеми полицаи – имената са изтрити. Труповете носят само последната си съдба и описание на смъртта: извлечени от реката, намерени в парк, следи от душене, убит с огнестрелно оръжие.
Нищо повече не се съобщава, но Гранд напомня, че убийства са се случвали не само на 17 октомври, а преди това и продължават след това, протестът е просто мястото, където силата минава всички налични граници. Докато мъжът е бил на този пост, неговата задача е била да спре унищожаването на публичния архив, да спре истината от заличаване, макар и многократно да е получавал точно това нареждане. През годините е местил кашоните с информация в архива, за да бъдат пропуснати. Успял е поне за известно време и докато истината се публикува.
Съдът и обвинителите знаят, че информацията наистина е някъде там, просто не знаят къде да я търсят. Едва през 1997 г. Морис Папон ще бъде обвинен за престъпления срещу човечеството, извършени през Втората Световна война. Едва тогава историкът Жан-Люк може да потърси правилната информация и да получи достъп до истината. Морис заема поста на полицейски началник на цял Париж, но никога не говори какво точно е правил и наредил, когато идва време за потушаване на протеста.
Едва тогава става ясно, че полицията не е имала никакви задръжки. Хора са душени с полицейски палки, нокаутираните алжирци са хвърляни в реката и никой не ги е потърсил, докато не са започнали да бъдат вадени от водата. Официалните документи посочват 150 идентифицирани човека, но между 50 и 100 не знаят дори какво се е случило.
До днес Франция се опитва да мълчи за случилото се, архиваторът е наказан без достъп до информацията, до всяка една, не само до посочената, но и до всяка друга, която може да отвори още стари рани в историята на страната. Срамът на полицията остава завинаги, без значение колко по-модерна става институцията, петното не може да бъде заличено.
Снимки: Wikipedia
