През 1948 година в Розовата долина край Казанлък строежът на язовир "Георги Димитров" — днес "Копринка", навлиза в решаваща фаза. Вторият голям язовир в историята на страната е и една от емблемите на комунистическата епоха: електрификация, напояване, бригадирски труд.
Това, което новата власт няма как да предвиди е, че при изкопните работи по дъното на бъдещия водоем, машините ще се натъкнат на нещо забележително — масивни антични зидове.
Под трасето на съоръжението лежи цял древен град. А времето за неговото проучване е предопределено от самото начало: строителният график не чака никого.
Разкопките започват незабавно и се водят успоредно със строежа — от 1948 до 1954 година, от Археологическия институт при БАН под ръководството на проф. Димитър П. Димитров. Условието е просто и категорично: изваденото до края на срока остава за науката; останалото потъва безвъзвратно.
Няма данни да е разглеждан въпросът дали язовирът може да бъде изграден на друго място — в следвоенна България индустриалните приоритети имат повече тежест от всякакви зидове, дори те да се окажат с изключителна историческа стойност.
Екипът открива мраморна плоча с надпис на старогръцки — клетвен договор между два града. Единият е познатият на изследователите Кабиле край днешния Ямбол; другият носи име, което науката чува за пръв път: Севтополис, "градът на Севт".
Надписът издава огромната значимост на разкопките — под лопатите лежи не обикновено селище, а столица: резиденцията на одриския цар Севт III, издигната в края на IV век пр. Хр. Оригиналът на плочата днес се съхранява в Националния археологически музей в София.
Севт III управлява в една от най-размирните епохи на античния свят. Той заема престола в годините след смъртта на Александър Македонски, когато огромната империя се разпада и пълководците му — диадохите — се сражават за всеки неин дял.
Тракия попада в ръцете на Лизимах, а Севт III оспорва властта му над земите между Хемус и Беломорието. Точно затова столицата му не е просто резиденция, а крепост: град по елинистически образец, с правоъгълна улична мрежа, масивни стени и обособен царски дворец-светилище в най-добре защитения ъгъл.
Според монографията на Мария Чичикова от 1970 година Севтополис е единственият изцяло разкрит тракийски град — за шест години археолозите документират целия му план, от крепостните порти до последната улица. За наука, принудена да сглобява миналото на траките от разпръснати могили и случайни находки, това е дар без аналог: цял древен град, разгадан наведнъж.
През 1954 година проучванията приключват. Всичко е заснето, картографирано, описано — и оставено под водата. На 6 септември 1955 година язовирът е тържествено открит и столицата на Севт III изчезва от повърхността.
Днес тя лежи на около двайсет метра дълбочина, недалеч от средата на водоема — с просто око от нея не се вижда нищо. Всичко, което науката знае за първия изцяло разкрит тракийски град, се дължи на архивите от шестте години работа на терен.
През 2005 година архитект Жеко Тилев създава проект, който макар да звучи невероятно, е инженерно издържан: да бъде издигната пръстеновидна стена насред язовира, която да огради руините, водата в пръстена да бъде изпомпана и Севтополис да се покаже отново — остров, до който да се стига с лодки, с асансьори, слизащи към древните улици.
Проектът печели международни отличия и е дарен от автора си на община Казанлък. После настъпва тишина: финансовата рамка се оказва непосилна и "българската Атлантида" остава на дъното.
Година преди този проект обаче историята на Севт III получава продължение, каквото никой не очаква. През септември 2004 година, на десетина километра от язовира, експедицията на археолога Георги Китов разкопава могилата Голяма Косматка и открива почти непокътнато царско погребение: златен венец от дъбови листа, шлем, сребърни съдове, а пред фасадата — грижливо положена в земята бронзова глава на статуя, с очи от полускъпоценни камъни, изобразяваща мъж с брада, мустаци и суров поглед.
Върху шлема и два от съдовете стои надпис: ΣΕΥΘΟΥ — "на Севт". Аргументите на екипа, изложени в книгата на заместник-ръководителя на разкопките Диана Димитрова от 2015 година, водят към един извод: това е гробът на Севт III, а бронзовата глава, съхранявана днес в Националния археологически музей, най-вероятно е негов портрет.
Така съдбите на владетеля и столицата му се разделят окончателно — и всяка тръгва в различна посока. Царят излиза от могилата и гледа посетителите на музея в очите. Градът, който носи името му, е там, където 1955 година го оставя — на дъното, под двайсет метра вода, най-добре проученият и най-недостъпният тракийски град на българските земи. Единственият, за който знаем всичко и от който не можем да видим нищо.
