Лотосовите крака на Китай продължават цяло хилядолетие
Казва се, че лотосовите крака са вдъхновени от придворната танцьорка от десети век на име Яо Нианг, която превързвала краката си във формата на полумесец. Тя излиза пред император Ли Ю, като танцува на пръсти в двуметров златен лотос, украсен с панделки и скъпоценни камъни. Освен че променя формата на стъпалата, тази „естетична процедура“ създава и особен вид походка, която за опора разчита на мускулите на бедрата и дупето – тт самото начало тя е пропита с еротични тонове. Постепенно други придворни дами – с пари, време и празнота за запълване – започват да се подлагат на лотосовите крака, превръщайки ги в символ на статус сред елита.
Малкото стъпало в Китай, не по-различно от мъничката талия във викторианска Англия, e ултиматният знак за женска изисканост. За семействата с дъщери за женене, размерът на ходилата им добива стойност на валута и средство за изкачване на социалните етажи. Краката на момичетата, които сa под 8 сантиметра, се наричат „златен лотос“, между 8 и 13 са „сребърен лотос“, а от 13 нагоре са железен лотос – перспективите за женитба на момиче с железен лотос са доста слаби.
Сравнение между деформирани и недеформирани крака
За да се деформират, краката на девойката първо се потапят в гореща вода, а ноктите й се отрязват. След това стъпалата се масажират и намазват с масла преди всички пръсти на краката й, с изключение на големите, да бъдат счупени и завързани плоско към ходилото, образувайки триъгълна форма. След това ходилото се огъва на две. Накрая стъпалата са завързани здраво с помощта на копринена лента. Тази опаковка е премахвана за кратко на всеки два дни, за да се предотврати заразяване на кръвта и забиране на стъпалото. Понякога „излишната“ плът се отрязва или се прави така, че да изгние. Момичетата са принуждавани да изминат дълги разстояния, за да ускорят счупването на краката си. С течение на времето превръзките стават все по-стегнати, а обувките – по-малки. След две години процесът приключва – кракът вече е достатъчно деформиран, за да се счита, че не може да си върне към естествената без жена отново да изпитва същата болка.
Въздействието на практиката може да се оцени като се разгледат три от най-големите женски фигури в Китай: политикът Шангуан Ван’ер (664-710), поетесата Ли Цинг-джао (1084-с.1151) и воинът Лианг Хонгю (1100- 1135). И трите жени, живеят преди обвързването на краката да дойде на мода. Те се бяха отличили сами – не като гласове зад престола или музи за вдъхновение на другите, а като самостоятелни хора. Въпреки че никоя не е известна на Запад, жените бяха изключително популярни в Китай.
Да вземем, например, Лианг. Тя израства във военната база, командвана от баща й, и така нейното образование включваше военни тренировки и изучаване на бойните изкуства. През 1121 г. тя се запознава със съпруга си, младши офицер на име Хан Шижонг. С нейна помощ той става генерал и заедно създават уникално военно партньорство, защитавайки Северен и Централен Китай срещу нахлувания Цзинското царство. През 1127 г. силите на Джин превземат столицата Бинджинг, принуждавайки китайците да установят нова столица в южната част на страната. Поражението почти довежда до държавен преврат и свалянето на династията Сун, но Лианг и съпругът й са сред военните командири, които участват в ащитата.
Лянг и Хан са погребани заедно в гробница в подножието на планината Лингян. Репутацията й на национална героиня прави биографията й част от „Скица на модел за жени от 16-ти век“ от лейди Уанг, една от четирите книги, станали стандартни конфуциански текстове за женското образование.
Династията Сун е период на огромен икономически растеж, но и на голяма социална несигурност. За разлика от средновековна Европа, при императорите от династията, класовият статус не е нещо наследствено, а печелено чрез открита конкуренция. Старите китайски аристократични семейства се оказват изместени от меритократична класа, наречена „литерати“. Входът беше получен чрез строг набор от изпити за държавна служба, които измерват усвояването на конфуцианския канон. Не е изненадващо, тъй като интелектуалната мъдрост се оценява повече от грубата сила.
Завързването на краката започва като въпрос на мода, но се превръща в израз на съпричастност с Хан, след като монголите нахлуха в Китай през 1279 г. Фактът, че тя се изпълнява само от китайски жени я превръща в своеобразен израз на етническа гордост. За китайците тази практика е ежедневно доказателство за тяхното културно превъзходство спрямо неопитомените варвари, които ги управляват. Това става, подобно на конфуцианството, друга точка на разлика между тях и останалия свят.
