Езоп, неговите басни и светът по това време

Басните на Езоп са част от културната среда, с която много от нас израстват, и са достатъчно известни, за да формират някои от най-ползваните фигури на речта – „лъвският дял“, „киселото грозде“ и т.н. Склонни сме да ги свързваме с детската литература; обаче, ако се вгледаме малко по-дълбоко в тези известни приказки, можем да получим няколко нови прозрения за древното минало. Всъщност се оказва, че басните могат да ни помогнат да установим връзка с общности, които нашите исторически източници обикновено игнорират.

Басните са на възраст хиляди години: те се появяват в архаичната гръцка литература още през 8 век пр. н. е. Не са обаче гръцко изобретение, а също са и важна част от близкоизточната култура.

Междувременно свързването на басните с Езоп може да бъде проследено най-малко до 5 век пр. н. е., когато той е споменат от цяла куп гръцки автори, включително историка Херодот и драматурга Аристофан; философът Сократ пък има нещо като слабост към Езоп, поне според Платон. Бързо става ясно, че басните в древния свят не са разглеждани просто като истории, подходящи за деца, а по-скоро като утвърдена и полезна част от културата.

Самият Езоп обаче изгражда особено поразителна и необичайна фигура, привидно умишлено противоречаща на това, което тогава може да се счита за класическия гръцки идеал. Той често е изобразяван като роб, като някой от най-отдалечените части на гръцкия свят – следователно като варварин – и толкова грозен, че дори изглежда деформиран. Въпреки тези неприятни атрибути, той се появява като титулярен герой на романа „Животът на Езоп“, датиращ от 1 или 2 век след Христа. Това е уникален за класическата античност текст, тъй като дава рядко прозрение от перспективата на роба, макар и чрез измислица.

В този текст Езоп е описан като отвратително грозен роб, който страда от тъпотата, преди да му бъде даден дара на словото от богинята Изида. Той незабавно демонстрира своята хитра интелигентност и новия си подарък. Първата част на историята проследява приключенията на Езоп като роб на философа на име Ксант на остров Самос: Езоп води битка на волята със своя господар (и любовницата му), в която той винаги триумфира и така той в крайна сметка печели свободата си.

След това в животът му става нов обрат, тъй като Езоп е назначен за съветник на вавилонския цар. Тези придворни приключения са очевиден заем от източните приключения на Ахикар и демонстрират междукултурното оплождане между класическия и близкоизточния свят.

Сега вече известна личност, Езоп прави неразумно посещение в известния храм в Делфи, където ядосва местните граждани, които погрешно го обвиняват в светотатство и след това го хвърлят от скала. Това изглежда като недостоен край, но кой се смее последен? Полиглотът Плутарх ни казва, че боговете наказват хората в Делфи, като проклинат реколтата им и им донасят болести. Междувременно Езоп успява да спечели вечна слава.

Какво се случва с басните, свързани с Езоп, както в древния свят, така и днес? Стотици стигат до нас от древни сборници, написани както на гръцки, така и на латински, в поезия и проза. Те са доста добре описани от древния реторик Елий Теон като „измислена история, изобразяваща истината“.

Може да сме склонни да говорим за историите като за „втълпяващи морал“, понякога изрично обяснен в края или началото на историята, или понякога изказан директно от някой от основните герои на приказката. Това обаче не означава, че „моралът“ в приказката е непременно от благочестивия вид. Басните на Езоп могат да бъдат земни, цинични, забавни, дори неприлични и моралът на приказката не е непременно подходящ за детското внимание.

Ролята, която играят животните в тези истории, дава голяма част от тяхното безкрайно очарование. Историите включват някои стереотипни поведения на животни (например лисиците са хитри; маймуните са умни). Понякога обаче учените виждат директна връзка между реално наблюдавано поведение у животните и това на животните на Езоп: учени в Кеймбридж наскоро демонстрираха, че враните са имат способността да използват камъчета, за да повишат нивото на водата по свой вкус, точно като врана на Езоп.

Но могат ли басните да ни кажат нещо по-задълбочено за древното общество? Римският поет Федър, който поставя басните на Езоп в стихове, твърди, че робите използват животински басни, когато говорят помежду си, за да прикрият истинското послание на думите си.

Удивителен брой басни се фокусират върху връзката между господари (хора) и роби (често магарета или кучета), както и между владетели (често лъвове) и управлявани (овце, както и други). Те често рисуват мрачна картина на живота на аутсайдера, често не и без черен хумор.

Езоп е робът, който говори истината чрез измислици. И бихме могли да заключим, че неговите басни ни дават представа за древния живот, разглеждан от твърде рядко виждана перспектива – тази на потиснатите.