„Първо танцувай. После мисли.“: цинични откровения от Самюъл Бекет

Самюъл Бекет е роден в Дъблин през 1906 година. Той е втори син на родители от средната класа, които са част от протестантската общност в преобладаващо католическо общество. Получава качествено образование, дипломира се в колежа Тринити в Дъблин с профил по френски и италиански.

Първата му работа е като учител по английски в Париж. През 1931 г. се завръща в Ирландия и изнася лекции по френска литература, получава и магистърска степен по френска филология, за да се върне отново в Париж и да преподава през 1932 г. Оттогава градът става негов дом.

Скоро след това открива, че преподаването пречи на творческата му дейност и се отдава изцяло на писането. През 30-те и 40-те пише предимно критически текстове (върху творчеството на Пруст и други автори), поеми и два романа, всички написани на английски. В края на 40-те започва да пише на френски. Частична причина за това е, че той се отрича от родината си. Когато го питат защо е променил отношението си към Ирландия, обяснява, че не може да търпи строгата цензура във всички области на ежедневието, особено влиянието на католицизма върху литературата. Дори след като вече е известен, отказва пиесите му да бъдат играни в Ирландия. През 1958 година пиеса на неговият колега О’Кейси е забранена и Бекет, в знак на протест, оттегля пиесите си, които дотогава не са играни в родината му.

Тъй като голяма част от драматургията му е писана на френски и представяна първо във Франция, за много критици е трудно да квалифицират творчеството му: ирландски писател ли е той, или френски? Имената на негови персонажи, дори такива като Владимир и Естрагон, носят повече ирландски черти отколкото на всяка друга нация.

Самюел Бекет сам превежда трудовете си от френски на английски и обратно. По този начин наследството му остава непохабено от преводачески ръце и това е само една от причините работите му да се нареждат по върховете на световната литература. На рождената му дата, ви предлагаме няколко негови вечни цитата.

Бекет по време на репетиция на „В очакване на Годо“ през 1961 г.; Снимка: Getty Images

„Първо танцувай. После мисли. Това е естественият ред.“

„Не ме докосвай! Не ме питай! Не ми говори! Остани с мен.“

„Всички се раждаме луди. Някои остават такива.“

„Моите грешки са моят живот.“

„Аз използвам думите, на които си ме научил. Ако те не значат нищо вече, научи ме на други. В противен случай ме остави да мълча.“

„Вероятно най-хубавите ми години вече са си отишли. Когато имаше шанс за щастие. Но не бих ги поискал обратно. Не и с огъня, който е в мен сега. Не, не бих ги поискал обратно.“

„Прекарахме живота си по наше усмотрение, опитвайки се да съберем на едно място в един и същи миг лъч светлина и свободна пейка.“

„Ние винаги намираме нещо, което да ни остави впечатлението, че съществуваме, а, Диди?“ („В очакване на Годо“)

„Всичко, което искам, е да си седя на задника, да пускам газове и да си мисля за Данте.“

Getty Images

„През целия си живот се влачим през едно блато. Ядем, шибаме се, серем, опитваме се да запалим някаква малка светлинка, и накрая умираме, това е всичко.“

„Не сме светци, но спазихме уговорката си. Колко хора могат да се похвалят със същото?“

„На Земята си. Няма лек за това.“

„Няма нищо по-забавно от нещастието. Гарантирам ви това. То е най-комичното нещо на света.“

„Някога опита. Провали се. Няма значение. Опитай отново. Провали се отново. Провали се по-добре.“

„Сълзите в света са постоянна величина. За всеки, който започва да плаче някъде, друг спира. Същото се отнася и за смеха. Нека не говорим лошо за нашето поколение, то не е по-нещастно от своите предшественици.“

„Сълзите се стичат по бузите ми, без очите ми да мигат. Какво ме кара да ридая така? От време на време… а няма нищо тъжно тук. Сигурно ми изтича мозъкът.“