Има книги, чието четене се случва бавно, трудно и протяжно, но след затварянето на последната страница, знаете, че сте научили нещо важно за живота.
Книгата на Мартин Колев "Микро" не е от тях. Тя не претендира да "учи", да "дава насоки", "съвети", "решения" или "морални поуки". Кратките разкази на Мартин са микро машина на времево-пространствения континуум, която пренася читателя на места от неговото собствено съзнание.
Микро разказите са интересен жанр, който все още е непознат за мнозина: става дума за разкази от по няколко абзаца, които разказват кратка история с неочакван край. Не неочакван в Агата Кристи-дискурса, а неочакван с мястото, на което ви отвежда като читатели. То може да бъде далеч в бъдещето, за което сте мечтали. В детството, в което душата ви още е вкопчена. В космоса, както си го представяте. В отдавна забравен сън. Или още несънуван.
Формата на разказите, които използва Мартин, наподобява на японско хайку, с разликата, че хайку рисува картина с няколко думи, а микро разказите разказват история с няколко изречения. Някои от разказите жанрово се допират най-плътно до фантастиката, но отново авторът е новатор, защото това не е фантастиката на Толкин, нито тази на Станислав Лем, нито която и да е позната фантастика. Думите на Мартин така умело омесват фантастиката и реалността в едно тесто, че в края на всеки разказ читателят не е сигурен точно какво му се е случило.
Самият автор казва, че краткият разказ е непретенциозен като обем, но казва доста и се излага на показ пред внимателното око на четящия, тъй като всяка дума си тежи на мястото.
Предлагаме ви да прочетете разказ от "Микро". Книгата може да бъде намерена в книжарници "Хеликон" или на страницата на издателство "Либра Скорп".
Мартин Колев
Свободно падане
Вдовицата Денева вече не беше с всичкия си, затова никой не се учуди, когато една сутрин тялото й осъмна на паважа. Притеснила се за терасните си саксии и решила да ги полее от външната страна.
– Гледай – извика някой в образувалата се тълпа, – уличната котка се мъчи да я събуди.
– Милото животинче – отвърна друг. – Вдовицата беше така привързана към кварталните котки, всяка вечер им носеше купичка с храна.
Котаракът имаше шахматна козина и големи зелени очи. Той погали с лапа окървавената, съсухрена буза на старицата. Наблизо един скелет прошумоля с черния си плащ и нетърпеливо почука с косата. Никой от насъбралата се тълпа не го забеляза.
– Е? – изсумтя Смъртта.
– Беше добро бабче – отвърна котаракът замислено. – Малко чалната, но по приятния начин... Да, дай й един от моите.
