Моите слънчогледи

Цветелина Димитрова

Намерих го. Или той ме намери. А може би „намирам“ изобщо не е правилната дума. Аз поне нищо не търсех. Беше ми добре в илюзорния ми свят. Въпреки болката, която сама си причинявах, не исках никаква промяна. Не търсех нищо. Преди имах склонността да се връщам в миналото или да гледам далеч в бъдещето. Сега бях изцяло тук и сега, в настоящето. Сама с болката си. Оставях я да ме завладее напълно. Прибирах се вкъщи и не ме интересуваше никой и нищо. Само аз и болката. Сякаш бързах да се прибера, за да мога да й се отдам изцяло, да усетя как ме завладява, как забива нокти в сърцето ми. Понякога се питах възможно ли е да съществува подобен душевен мазохист като мен.Вместо да отчитам положителните неща в живота и ежедневието си, аз предпочитах болката и страданието. Беше ми трудно. Наистина не е лесно да живееш с болката, всяка вечер да плачеш и дори най-близките ти хора да не знаят какво става с теб и защо си в това състояние. И как да знаят, как да им кажеш, че се самоизмъчваш. Опитваш се да погледнеш ситуацията от положителната страна, да видиш хубавите аспекти, това, което наистина имаш, а не недостижимото, което ти липсва. Но всъщност не си способен да го направиш. Погледът ти е фиксиран само в безнадеждността и невъзможността на ситуацията. И поради тази причина не можеш да оцениш добре прекрасните неща, които имаш и не осъзнаваш, че друг може и да ги няма точно тях, а те значат много. Човекът е искащо същество и винаги копнее за нещо, което няма. Като далекогледите, които виждат надалеч, но не и това, което е пред тях.

Но изведнъж нещата започват да се променят. Без да си го искал, без да си го чакал. Просто се случва. Просто по случайност. А може би случайности не съществуват, може би всичко е предопределено и всичко се случва така, както трябва да се случи, както е написано. Съдбата била поредица от неслучайно подредени случайности. Вероятно няма нищо случайно в това, което се случва. Сигурно не случайно се влюбваш в неподходящия човек. Може би това идва да ти покаже нещо, да научиш нещо за себе си и за живота изобщо. Тази въпросна Съдба винаги се намесва в живота изведнъж, когато най-малко го очакваш. Важните и хубавите неща се случват все така, някак между другото. Ние живеем така, сякаш всички обикновени неща са по-важни от всичко останало. Обществото ни е така изградено. Да поставяме обикновените неща на пиедестал, а къде остават наистина важните? Животът си върви така по утъпкания коловоз и на нас не ни остава нищо друго освен като зомбита да го следваме така, както трябва. Първо детска градина, след това училище, университет, работа. Един безспирен кръговрат, всеки ден – хранене, работа, хранене, работа, изкарване на пари, хранене, спане. И така всеки ден – седмица след седмица, месец след месец, години наред. И така до края. И между другото се случват важните неща. Записваш се да учиш в някакво училище, защото така трябва – обществените норми го изискват. Не знаеш, че там ще откриеш, без да си търсил, най-добрата си приятелка. Започваш работа, пак поради трябването. Без да знаеш, че ще срещнеш още един близък човек, който ще остане в сърцето ти завинаги. Записваш се в университета като нещо неизбежно. И без да си чакал, без да си предполагал, без целенасочено да си го направил, може да срещнеш голямата любов. И всичко това между другото. Водиш разговор с някого и изведнъж изтърсваш „а, между другото, баба ми почина“ или „а, между другото, бременна съм“. Нима има нещо по-важно от това, та го съобщаваме така между другото? Смятам, че смисълът на живота е точно в това „между другото“. Между другото виждаш едни хубави очи, които те правят щастлив, между другото една усмивка, едно докосване, един приятел, едно дете. Това е смисълът. Това „между другото“ е като да видиш слънчоглед в поле от макове.

Сега, между другото, срещнах още един слънчоглед. Дойде моментът, в който трябването се превърна в „искам“. Вече няма „трябва да опитам“, „трябва да положа усилия“, има „искам да бъда с този човек“. Най-накрая се изправих пред реалността и мога да я гледам с вдигната глава и широко отворени очи. Започнах да виждам хубавото в ситуацията, в която бях досега, да оценявам хубавите неща, които имам. В този момент имам всичко, от което се нуждая. Щастлива съм. Щастлива съм, че имах възможността да намеря и видя своите слънчогледи. Обичам ви, слънчогледи мои!