Великите военни изцепки: Италианското фиаско в Етиопия
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
Годината е 1894-та. В разгара на епохата на империализма, европейските държави са се хвърлили в свирепа борба за завземане на последните останали неколонизирани кътчета от Африка. В историята, това разпределение на зоните на влияние остава с названието „Надпреварата за Африка“. Към този момент, по-голямата част от континента вече е поделена от новите бледолики господари. Едно от малкото останали места за завладяване, е древната империя Абисиния, разположена на територията на днешна Етиопия. Абисинците притежават една от най-развитите култури в цяла Африка и, което е специално при тях, са православни християни.
Европейците съвсем не са им чужди. Още през XVI век, етиопците сключват съюз с Португалия, насочен срещу мюсюлманския султанат Адал (дн. Еритрея), подкрепян от Османската империя. Португалците осигуряват на Абисиния първите огнестрелни оръжия, заедно с шепа наемници, които да обучат местните в боравенето с мускети. Съюзът дава своите плодове и към средата на века, адалската държава е разгромена, а Етиопия остава като единствена сила в Рога на Африка.
Следващите векове са повече или по-малко спокойни, като единствените беди идват от местното население на съседните територии – чергарски племена, които често нахлуват на абисинска територия, за да грабят и отвеждат както добитък, така и хора, които биват продавани в робство по пазарите на Червено и Арабско море. Любопитна вметка към историята на региона е, че за около 300 години от 1500 до 1800 г., арабските и османските търговци извозват от Източна Африка толкова роби, колкото и европейците от западните предели на континента. Интересно обаче, нито една организация в света не очаква извинение от близкоизточните робовладелци. Но, да се върнем на Италия.
В началото на 80-те години на XIX век, Великобритания се договаря с Италия да изпрати войски в Еритрея и да поеме контрола над ключовите пристанища там. Двете страни действат в унисон с цел да блокират френските домогвания до Червено море, като Великобритания се стреми да гарантира свободния достъп на своите военни и търговски флот през Суецкият канал. Междувременно, в Етиопия на престола се възкачва нов император, Менелик II, който търси подкрепа от Италия за признаване на своята титла. В замяна на територии по крайбрежието на Червено море и признаване на италианския протекторат над Еритрея, Менелик получава необходимите гаранции от европейците и се заема да стабилизира властта си в империята. Към края на 80-те години, Менелик вече се чувства достатъчно сигурен във властта си и отхвърля италианските претенции за още земи и васално подчинение. Логично, европейците решават да удовлетворят накърненото си достойнство и се заемат да организират война срещу враг, който смятат за нисш и примитивен.
През декември, 1894 г., италианският експедиционен корпус, съставен от бойци от Европа и местни еритрейски помощни части, прекосява границата на Абисиния. Италия изпраща около 20 000 души, въоръжени с модерно снаряжение и очаква, че нахлуването й ще предизвика разрив между император Менелик и князете на периферните етиопски провинции, които все още не са признали напълно властта му. Случва се точно обратното. Нашествието на чужденците се оказва необходимата спойка за обединяване на цялата Абисинска империя и в края на 1895 г., Менелик разполага със значителна сила, вероятно над 190 000 души, събрани от всички краища на империята. Противно на италианските очаквания, около ½ от тази значителна армия е въоръжена с огнестрелни оръжия. За това спомага и един изненадващ съюзник – Русия. Действайки в сговор с Франция, руснаците се притичат на помощ на Етиопия, изпращайки военни съветници и пратки с оръжия и муниции, които допълват разнородния етиопски арсенал. В крайна сметка, италианците се оказват превъзхождани 9 към 1 в жива сила и 4 към 1 по отношение на огнестрелните оръжия. За капак, снабдяването им е разтеглено на стотици километри, през труден терен, с множество варианти за прекъсване линиите за комуникация към Еритрея.
През 1895 г., двете страни водят маневрена война, без да влязат в открито сражение. От една страна етиопците се стремят да изтощят своите опоненти и да ги вкарат в капан, но от друга Менелик си дава ясна сметка, че държавата му не разполага с необходимите средства да поддържа подобна армия още дълго. В крайна сметка, в самото начало на март, 1896 г., двете страни се оказват в позиция за водене на пълномащабно сражение. Италианските сили в това сражение, останало в историята с името Битката при Адуа, наброяват около 18 000 души, разделени на 4 бригади. Планът на генерал Баратиери е да атакува по-многобройната вражеска сила (ок. 80 – 100 000 души, повечето въоръжени с пушки), едновременно от няколко посоки и да ги разгроми призори, преди да са се подготвили за битка. Оказва се обаче че етиопците са доста ранобудни. Докато се приготвят за ранна молитва преди битката, абисинските сили научават за придвижването на враговете и набързо се организират за сражение. Възползвайки се от пресечения терен и липсата на комуникация между вражеските бригади, етиопците ги атакуват една по една и ги смазват с численото си превъзходство. В рамките на няколко часа цялата италианска армия е разгромена напълно. Италианците дават близо 8 000 убити и ранени, а поне още 3 000 попадат в плен. С това тяхната експедиционна армия фактически престава да съществува. Етиопските загуби се оценяват на около 14 000 убити и ранени.
Победата при Адуа на практика слага край на всякакви надежди за победа от страна на италианците. Менелик разумно изтегля армията си към сърцевината на империята, за да може да я изхранва и изчаква политическия отзвук от победата. В Италия новината за разгрома води до открити бунтове в няколко града, а правителството пада. В крайна сметка, през октомври, унизените италианци са принудени да подпишат мира от Адис Абеба. Съгласно него, Италия се отказва от всякакви претенции към абисинските територии и признава пълната независимост на Етиопия. Унижението остава да тегне над Апенините и 40 години по-късно Бенито Мусолини започва Втората абисинска война с идеята да заличи това срамно петно от историята на своята държава.
