Великите военни изцепки: Битката при Адрианопол (1205 г.)
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
Балканите в периода на Възходящото Средновековие се оказват епицентър на едни от най-значимите промени в политическата история на Стария свят. След като губи битката при Манцикерт (1071 г.), Византийската империя изпада в сериозна вътрешна криза. Тя е частично преодоляна с възкачването на престола на Алексий I Комнин през 1081 г. Въпреки това, империята е поставена пред поредица от изпитания, свързани както с постоянните нашествия на узи, печенези, кумани и власи на Балканите, така и с преминаването на няколко кръстоносни похода през земите й в хода на XII век. През 1171 г. при Мириокефалон селджушките турци нанасят ново важно поражение на ромеите, което спира опита на Византия за възстановяване на земите й в Мала Азия. Същевременно, позицията на Комнините на престола е сериозно разклатена от вътрешни междуособици и опитите за прокарване на важни, но непопулярни сред аристокрацията (динати) реформи от страна на Андроник I Комнин (1183-1185 г.). Това води до преврат и възкачване на трона на нова династия – Ангелите. Исак Ангел (1185-1195 г.) води непрекъснати войни през цялото си царуване. Успява да се справи с Унгария и норманите от Сицилия и да стабилизира границата в Мала Азия, но се проваля в опита си да спре отцепването на България, където Асен и Петър вдигат въстание през 1185 г. Следващият владетел от династията – Алексий III (1195-1203 г.) идва на трона с преврат, отстранявайки брат си Исак, който е ослепен. Опитите на Алексий III да се справи с българите се провалят, след като Калоян (1197-1207 г.) разбива ромеите, превзема Варна и успява да сключи съюз с папа Инокентий III. В тази сложна обстановка, племенникът на императора – бъдещият Алексий IV, успява да измъкне баща си от затвора и двамата търсят подкрепа от Венеция за възстановяване на властта им в Константинопол. ПО същото време, в републиката се събират войските на Четвъртия кръстоносен поход, водени от графа на Фландрия Балдуин и маркиза на Монферат – Бонифаций.
Амбициозният и пресметлив венециански дож Енрико Дандоло, решава да събере всички интереси, смесили се в града му и да употреби Четвъртия кръстоносен поход за собствените си политически цели. Западни рицари приключенци, византийски ренегати и италиански търговци и предприемачи, сформират една обща кауза, зад която застават мечовете и копията на около 11 000 души. През лятото на 1203 г. кръстоносците превземат пристанището Задар в Далмация и го предават на Венеция, след което се отправят към Константинопол. Кръстоносната армия успява да наложи възкачването на Алексий IV на трона. В замяна, василевсът обещава неща, които няма как да даде – десетки кораби, тонове злато и няколко хиляди войници в помощ на похода. Когато няколко месеца по-късно обещанието е разкрито от византийските аристократи, те отстраняват Алексий IV от престола и издигат нов василевс – Алексий V. Тези машинации и липсата на каквато и да е отплата разяряват кръстоносците и през април 1204 г. те щурмуват и превземат зле отбраняваната византийска столица. Градът пада на 12 април, а оплячкосването му продължава три дни. Значителна част от населението е избито, а богатствата, трупани с векове, са разпределени сред победителите. С превземането на столицата, Византия престава да съществува като единна държава. Започват месеци на хаос и разрушах. Кръстоносците решават да изоставят похода към Египет, който са планирали, и наместо това се захващат да преразпределят византийските земи помежду си. До началото на 1205 г. рицарите и техните последователи завладяват по-голямата част от византийските земи в Европа, а през пролетта на същата година братът на Балдуин Фландърски – Анри, повежда армия, която да завоюва ромейските земи в Мала Азия. По същото време, византийските първенци се опитват да поемат властта над онези земи, които кръстоносците, наричани често „латини“, все още не са завладели. Така в планините на Албания се оформя Епирското деспотство, в Западна Мала Азия се обособява Никейската държава, а по черноморското крайбрежие на Мала Азия крепостите се присъединяват към самопровъзгласилата се Трапезундска империя. Бунтове срещу латинската власт избухват на редица места, най-вече в Тракия, където местната гръцка аристокрация окупира Адрианопол (Одрин) и отказва да признае властта на латините.
Въпреки различните трудности, към началото на пролетта на 1205 г., рицарите успяват да разгромят повечето си опоненти. Самоуверен в успехите си, Балдуин, избран от своите последователи за върховен владетел на новата Латинска империя, заявява ясно претенциите си за върховенство над всички земи, принадлежали някога на Византия. Успехите му към момента правят подобни претенции относително правдоподобни. Латинската империя определено разполага с най-боеспособната армия в целия регион. Бойците й са ветерани от много битки. Въоръжени са с най-доброто достъпно за епохата снаряжение. Контролират всички големи пристанища в Проливите и по балканското егейско крайбрежие. Освен това получават и благословията на папа Инокентий III, който се възползва от падането на Константинопол, за да издигне в града подчинен на себе си, латиноезичен патриарх.
По всичко изглежда, че Никея ще бъде сразена в зародиш от силите на Латинската империя, а скоро след това съдбата й ще бъде последвана от Епир. Балдуин е на върха на военната си слава и самочувствието му е непоколебимо. Именно в тази ситуация при него пристигат пратениците на българския владетел Калоян. Калоян току що е подписал уния с Римската църква и е получил от Инокентий III признание за кралска титла и автономия на българската църква. От тази позиция, владетелят на българите предлага на латините подялба на ромейските земи в Тракия и Македония. От висотата на своята позиция, Балдуин категорично отказва и нещо повече – заявява, че българските земи всъщност му принадлежат, бидейки до скоро част от византийските територии. Най-доброто, според латините, на което Калоян може да се надява, е да го признаят за свой васал, след като дойде да им се закълне във вярност. Българските пратеници си тръгват със свити сърца, знаейки, че подобно отношение няма да се хареса на техния своенравен и избухлив повелител.
Можем да гадаем каква е била реакцията на Калоян, научавайки за отговора, който латините му дават. Исполин на ръст както целия си род, агресивен, необуздан и готов да се изправи лице в лице със всеки враг, Калоян няма намерение да търпи подобно унижение. От Търново незабавно са проводени пратеници на север, към земите на куманите, които да доведат наемнически контингенти за българската войска. Същевременно, българите установяват контакт с византийските бунтовници в Адрианопол, които се съгласяват да признаят върховенството на българския крал. В отговор на това явно предизвикателство, Балдуин Фландърски събира силна армия, съставена от около 4000 рицари и техните феодални сержанти, както и различни наемнически контингенти. Тези войски застават под стените на Адрианопол с ясната идея да превземат града, след което да се разправят и с българите.
От своя страна, Калоян може да събере около 4-5000 войници, в голямата си част влашки наемници и феодален набор, към които се присъединява и контингент кумански наемници. Латинските извори ги описват като 54 000, но по-скоро става дума за 5400. При всяко положение, армията на Калоян не е по-голяма от тази на Борил през 1208 г., когато при Стара Загора, племенникът на Калоян разполага с ок. 7800 души. С други думи, българите разполагат с малко по-голяма войска, но това предимство е напълно нулирано от разликата във войниците. Куманите и власите са отлична кавалерия, но са леко въоръжени. В открито сражение с рицарите, шансовете им за победа са незначителни. Калоян вероятно разполага и със собствена тежка конница, но нейният брой едва ли е особено голям. Макар и твърдо решен да отговори на унизителното отношение, Калоян не е глупак. Той знае, че армията му е по-слаба от латинската и решава че няма да рискува открит сблъсък с врага.
Българите се разполагат на лагер на няколко километра северозападно от Адрианопол. Между тях и латинските позиции се разполага блатисто-гориста местност с изключително пресечен терен. Калоян прави сметка за възможностите си и решава че устройването на засада на латините, е най-добрият възможен ход. Без да губи време, българският крал изпраща войските си да заемат мъчнодостъпната местност. Отрядите са поставени в засада, а за справяне с враговете са предвидени най-различни средства – ласа, мрежи, въжета с тежести и специални куки за поваляне на конници. За да вкарат враговете в капана, Калоян изпраща куманската конница да атакува вражески лагер и да подмами рицарите в преследване.
Обратно в лагера на латините Балдуин е уверен в успеха. Той внимателно нарежда позициите си така, че да блокира византийската крепост. Лагерът на рицарите е подсигурен. Поставени са стражи. Появата на куманите все пак се оказва вихрена и изненадваща. Стрелите им пронизват въздуха наоколо и валят като дъжд в латинския лагер. Пораженията не са значителни, но докачени от атаката, латините се мятат на конете и организират преследване. Балдуин обаче е категоричен – врагът се отблъсква от лагера, но не се преследва по-далеч. Дори и това преследване е достатъчно за да накара рицарите да се замислят. Куманите са опитни в стрелбата от конски гръб и стрелят по латините извръщайки се в движение на седлото. Императорът заповядва армията му да формира бойни редици и да изчака евентуална атака от основните български сили. Когато това не се случва, рицарите се оттеглят в лагера. На нарочно свикан военен съвет вечерта, Балдуин и бароните му се договарят, че при подобна провокация на следващия ден, войските им няма да преследват опонентите.
На 14 април, 1205 г. сутринта, куманите се впускат в нова атака. Нападението идва точно по време на празничната меса. Дързостта на куманите успява да наруши наложеното от предната вечер решение. Граф Луи дьо Блоа повежда личния си отряд в зле обмислено преследване. Куманите успяват да изведат вражеските сили до готвената засада и д аги обкръжат. Балдуин, бесен на Блоа, но решен да не изоставя подчинения си на сигурна гибел, повежда подбран отряд конници след себе си, оставяйки командването на лагерните войски в ръцете на Жофроа дьо Вилардуен. Отрядът на Балдуин, наброяващ около 200 рицари, прави опит да пробие вражеското обкръжение и да достигне до силите на Блоа, но опитът им е контриран от българо-влашките части. Междувременно, Калоян съзира удобния момент и използва своята собствена тежка конница, за да извърши второ обкръжение на латинските войски, разделяйки отрадите на граф Блоа и император Балдуин в два отделни обръча, които се стесняват непрекъснато. Рицарите се бият отчаяно и скъпо продават живота си, но в късния следобед са напълно разгромени и онези от тях, които не загиват в битката, попадат в плен.
Междувременно, Жофроа дьо Вилардуен организира остатъка от армията и заема твърда позиция в откритото пространство на северозапад от латинския лагер. Той е решен да не допуска грешка и да се хвърля в сляпо преследване на врага. В края на деня, куманите атакуват със стрели латинската позиция, но Вилардуен не се хваща на въдицата и заповядва армията да не напуска местата си. С падането на нощта, латините се заемат да вдигнат обсадата и да се изтеглят стремглаво към Константинопол, пращайки вестоносци до Анри Фландърски че брат му е пленен, а част от армията – избита.
Калоян също предпочита да изтегли войските си. Сблъсъкът с Балдуин го е убедил, че рицарите са твърде опасен враг за открито сражение. Същевременно, византийските динати в Адрианопол се отмятат от обещанието си и отказват да допуснат българските войски в града. Армията на Калоян не е готова за обсада и той предпочита да върне войските си в Търново. Заедно с него са и неколцината пленени рицари, в това число и император Балдуин, който по-късно ще бъде екзекутиран в Търново, след като, според легендада, се залюбил с куманската съпруга на Калоян.
Макар битката при Адрианопол да не е разгромно поражение за латините, последиците от него са тежки за империята им. Анри Фландърски е принуден да изостави похода си срещу Никея, което на практика спасява Никейската империя от изчезване. Същевременно, смъртта на редица важни рицари, създава вътрешно политическа криза, която Латинската империя няма да преодолее още известно време. Борбата за трона между Бонифаций Монфератски и Анри Фалндърски допълнително отслабва силите на рицарите. Към това трябва дас е прибави и ново поражение от българите, претърпяно при Русион на следващата 1206 г. Цялостния провал на латинската политика спрямо България, ще има фатални последици за империята. Войните с българите в периода 1205-1210 г, сериозно изтощават силите на Латинската империя и в крайна сметка я обричат на гибел. България се превръща в ключов дистрактор, който дава време на Никейската империя и Епирското деспотство да консолидират позициите си и да преминат в настъпление срещу рицарите след 1212 г.
