Любовта на монголците към стрелбата с лък
Стрелбата с лък, която първоначално е била в основата на военната мощ на монголите, а впоследствие е почти изчезнала с появата на огнестрелните оръжия, сега се възражда в Монголия като чисто развлекателен спорт.
През Средновековието стрелбата с лък е имала голямо военно значение за Монголия. Най-ранното запазено писмено произведение на монголите всъщност е каменен надпис, поставен през 1226 г., в който е отбелязан изстрел с лък от 335 сажена (около 525 метра), направен от племенника на Чингис хан – Йисюнге. Францисканският монах Джовани да Плано Карпини отбелязва, че този народ започва да стреля от втората си година и че от дете до възрастен всички са отлични стрелци. Мъже прекарвали по-голямата част от времето си в изработване на собствени стрели, които имали различни глави, направени от кост или желязо.
По време на династията Цин (1636-1912 г.) обучението по лък било задължително за всички знаменосци. Използваният от военните комбиниран лък е бил дълъг само около 1,25 метра, въпреки че за лов са се използвали и такива с дължина над 2 метра. Тези оръжия са били съставени от сърцевина от кози или еленов рог, покрита с дърво (лиственица, бряст или бамбук) и обвита с животински сухожилия. Мощното напрежение на лъка го карало да се изправя, когато се махнат тетивата, и в монголските епични книги често се споменава трудната задача да се опъне мощен лък като отличително изпитание за героя. Самите тетива се изработвали от копринени нишки или кожа, обвити в сухожилия, стрелите – от бор, бреза или върба, с пера от ястреб, орел или сокол, и с глави от еленов рог, кост или желязо. Добре изработените комбинирани лъкове и стрели били високо ценени и се продавали на високи цени. Ловците използвали тези мощни оръжия за лов на едър дивеч, но дребният дивеч бил улавян и с по-прост лък, направен от ленти от ела или лиственица, отрязани от стъблата и обвити със сухожилия. Тетивата са били от кожа, за предпочитане конска.
Традиционната монголска техника на стрелба с лък включва поставяне на стрелата от дясната или външната страна на лъка. Стрелата се държи с палеца и показалеца, а тетивата се опъва с палеца, който е защитен с тежка кожа или пръстен от полиран камък. По времето на Цин способността да се справя с опъване на лък със съпротивление от около 37 килограма се считала за минимум за възрастен мъж, а такава от около 60 килограма била необходима за мъжете, които искали да участват в императорския лов. Обучението обхващало не само стрелба от стоеж, но и по време на галоп на кон, когато юздите се поемали в лявата ръка или устата, а дясната дърпала лъка. Мишените за тези военни състезания били изработени от овча кожа, опъната върху дървени рамки, или от дървени топки, поставени на стълбове с височина около 1,7 м. Тъй като монголците намирали за смущаващо стрелците по мишени да уцелват човек или животно, дори и във въображението си, мишената понякога била наричана мангас или чудовище.
Церемония по откриването на фестивала Наадам в Улан Батор
В игрите Наадам, които съпътствали религиозните ритуали, най-често срещаната мишена била пирамида или линия, направена от кожени ремъци, навити на цилиндър и напълнени с дъбова кора или кожа, която трябвало да бъде повалена. В началото на състезанието съдиите надавали вик „Уукхай!“, придружен от кръгови движения на ръцете, насочени към небето, за късмет. Същият вик съпровождал всяко попадение в мишената и окончателното отчитане на резултата. Победителят в стрелбата с лък получавал титлата „мерген“ (стрелец, но и мъдрец).
Към края на XIX в. обаче огнестрелните оръжия станали очевидно по-полезни в лова и войната и състезанията по станали безпредметни. Сред ламите от Кхурие (днешен Улан Батор), на които буквата на виная (виная е регулаторната рамка на будистката монашеска общност) забранявала дори да бъдат в присъствието на бойни оръжия, шагаите (малки парчета кост) станали широко разпространен спорт. При него ламите „стреляли“ по подредени в редица шагаи на разстояние 3 метра с „куршуми“ от рог или слонова кост, които се изстрелвали със среден пръст от дървена дъска.
Шагаи
През 1922 г. армейският Наадам в Монголия (по-късно Национален празник Наадам) и през 1924 г. игрите Сур-Харбаан (стрелба с лък) в Република Бурятия (сега субект на Руската Федерация) стават ежегодни събития, с което започва възраждането на стрелбата с лък като спорт. В правилата на Националния празник Наадам всеки мъж изстрелва 40 стрели на разстояние 75 метра. През 60-те години на ХХ в. в състезанието започват да се състезават и жени, които стрелят с 20 стрели на разстояние 60 метра. Това нововъведение е възприето първо в Бурятия, а през 50-те години на ХХ век – във Вътрешна Монголия. Въпреки че в Монголия все още се използват традиционни лъкове с традиционния пръстен, бурятските и вътрешномонголските стрелци използват професионални лъкове от европейски тип и са възприели западния стил на стрелба.
