Каква е заслугата на сърбите за превземането на Одрин

На 26 март се навършват 106 години от падането на Одринската крепост, което води до капитулацията на Османската империя в Първата балканска война.

Както е известно, обсаждащата го 2-ра Българска армия получава подкрепления от Сърбия преди решителния щурм на крепостта. Обикновено по-шовинистично настроените сърби твърдят, че едва ли не те превзели крепостта, че Шукри паша искал да се предаде на тях и дори в белградския музей на Калемегдан е изложена сабя инкрустирана с надписи на арабица, която се представя за неговата.

Българите пък тенденциозно смятаме, че помощта на сърбите е била незначителна и реално ние сами сме свършили цялата работа. Истината както винаги се намира някъде по средата. Сръбската армия все пак дава своя принос за победата и според историческите писания, ето точно колко голям е бил той.

В началото на войната турските войски са разделени на две армии. Срещу първата, по-крупна и по-добре снабдявана групировка в Тракия, наброяваща 183 600 души, българската армия трябва да се бие сама. Западната турска армия (наброява близо 156 000 души), разположена в Македония, се намира в изключително тежка ситуация защото й се налага да се бие едновременно срещу сърбите от север, гърците от юг, черногорците и албанските хайдути на запад и на изток срещу българската 7-ма Рилска пехотна дивизия.

Трябва да се признае, че на Западния участък в Македония сръбските войски изнасят основната тежест на войната, разбивайки сами турците в две основни големи сражения, наречени Кумановска и Битолска битка.

Сърбите допринасят в известна степен и за превземането на Шкодра – друга важна турска крепост, макар и не чак толкова стратегическа и мощно укрепена, колкото Одринската. Нея реално я превземат черногорците. Сърбите присъстват известно време на обсадата, тръгват си оттам преди превземането, но оставят част от артилерията и оборудването си, което е от полза на черногорците за превземането на крепостта. Общо взето такава е основната помощ, която впоследствие сърбите оказват и на нас.

След като съюзниците разбиват Западната турска армия и окупират отбраняваните от нея територии, за тях не остава друга работа освен да помогнат на българите в далеч по-крупните и тежки боеве срещу Източната турска армия. През това време българската армия нанася няколко големи поражения на турската в битките при Лозенград, Люлебургас и Бунархисар, с което я изтласква само за две седмици с бой и преследване на 400 км. Турците се окопават чак при Чаталджа, едва на 30 км от столицата им Цариград и при Булаир, на десетина километра от Галиполи. Крупни турски сили обаче се барикадират зад непристъпните фортове на Одринската крепост далеч в тила на маршируващите към Цариград български войски.

Понеже войниците от 7-ма Рилска дивизия също влизат в Солун заедно с гърците, гръцкият щаб на драго сърце се съгласява да извози с корабите си оттам 2 от 3-те бригади на дивизията, стига да се махнат надалеч от бленувания и от двете страни град. Те са стоварени в Дедеагач, откъдето да се притекат на помощ на 4-та Българска армия при Булаир. Сърбите ни оказват значително по-голяма помощ от тях тогава.

Около приготовленията за щурмуването на крепостта, българският щаб отправя искане към сръбския да прати подкрепления към Одрин, тъй като не достига жива сила да се обкръжи и атакува ефективно от всички страни огромната по размери крепост с фортове отстоящи на по 10 км извън града образуващи широка укрепена окръжност около него. Също така другата причина щабът ни да отправи това искане е, че 2-ра армия разполага предимно с полева артилерия, недостатъчна да пробие крепостта.

Така на 6 ноември 1912 г. на жп гарата в Мустафа паша (Свиленград) пристигат 2 сръбски дивизии. Това са общо 47 868 сръбски войници с 96 оръдия и, 4000 коне и волове и 3000 коли. Българските сили възлизат на 106 425 души с 424 оръдия.

Или иначе казано сръбските сили представляват 44% от пехотата и 22 % от артилерията при щурма.

Сръбските войски са разположени на западния сектор. Върховен главнокомандващ на обсадните войски при Одрин е генерал Никола Иванов, а на Източния сектор – ген. Георги Вазов и съответно планът на операцията е начертан от българският щаб. А мястото, където ще бъде направен пробивът, е откъм източния сектор, където са разположени само български войски. Цялата сръбска тежка артилерия обаче е прехвърлена на този сектор и спомага решително за унищожаването на турските крепостни картечници и оръдия, които гърмят по настъпващите българи.

С други думи, без тежката си артилерия, сърбите практически са нямали възможност също да направят пробив при техния сектор. Все пак значителните сръбски сили помагат да се затегне пръстена около крепостта и по време на щурма също се хвърлят в масирана атака, напредвайки с няколко километра през турските позиции, общо взето с толкова с колкото и българските части неучастващи в пробива. В тези боеве сърбите дават около 500 убити и 1900 ранени. Като част от жертвите падат от приятелски огън, защото поради грешно зададени координати полевата артилерия на Тимошката дивизия известно време бие по собствената си пехота.

В това отношение българите използват по-ефективно артилерията. Импровизирайки, те дори въвеждат някои практики за първи път в историята на военното дело, като огневия вал и неподвижния заградителен огън. За първи път в Европа се използва авиация за бомбардировки и е направен успешен опит за радио разузнаване и радио заглушаване на турската станция в града. Най-успешно е приложен може би огневият валяк, представляващ успоредно изнасяне на артилерията напред заедно с напредването на пехотата, така че тя да я прикрива и да бие винаги на известно разстояние пред нея по врага.

И както вече казахме, за да бъде направен пробив на толкова силно укрепена крепост от огромна важност е обсадната артилерия, където едрокалибрените гаубици са предимно сръбски. Тоест без оръдията на сърбите, а и без техните снаряди пробив е нямало как да бъде направен. Атаките на пехотата се нуждаят от постоянна артилерийска поддържа, а общото количество снаряди стигат точно за три дни непрекъснат ураганен огън по всичките вражески фортове. Точно за толкова време пехотата успява да направи пробива. С други думи ако той се беше забавил само с ден още или дори с няколко часа, щурмът е трябвало да бъде прекратен поради липса на снаряди. Така че без сърбите това нямаше как да се случи и победата е и българска и сръбска.

Но все пак атаката на нож, която води до пробива, е изнесена изцяло от българската пехота. Българските войници се налага да прекосят преминат през истински ад докато се доберат до стените на фортовете. За да неутрализира турските крепостни картечници и оръдия стрелящи по пехотата, артилерията поддържа непрекъснат разрушителен огън по яките стени на фортовете в продължение на три денонощия. Дулата прегряват до червено и се налага артилеристите да събличат дрехите си, да ги топят във вода и да ги хвърлят върху оръдията в опит да ги охладят. А това е доста неприятно на фона на тогавашната люта зима, когато температурите падат до -20*С през нощта, а преспите са по 180 см дълбоки.

В крайна сметка артилерията успява да си свърши работата и войнишкият порой да се изсипе през разрушенията във фортовете с победоносни викове „Ура“.

Считаната за непревземаема, от западните военни експерти крепост пада, а Османската империя се налага да се признае за победена във войната и да отстъпи европейските си владения на съюзниците. Този момент на общ триумф скоро е последван от раздор между България и Сърбия. Следващите няколко войни в които сме били врагове, не водят до нищо хубаво за никоя от страните. Но както виждаме – когато сме били заедно никакви крепости и империи не са били в състояние да ни спрат.