Третата атомна бомба, предназначена за Япония, всъщност убива двама американци

През август 1945 г. САЩ пускат две атомни бомби върху два японски града. Това остава, за щастие, и до днес единственият път, в който ядрени оръжия са използвани във военен конфликт. Двете бомби нанасят невероятно опустошение. Но всъщност трябваше да има трета бомба. За щастие, Япония се предава само дни преди тя да бъде използвана, спасявайки десетки хиляди животи. Въпреки това, докато тази бомба не избухва, плутониевото й ядро ​​убива двама американски физици, спечелвайки й прозвището „демоничното ядро“.

Взривовете над Хирошима и Нагасаки

Третата бомба

Лесно е да се предположи, че планът за проекта Манхатън – страшно мащабната програма на САЩ за проектиране и производство на атомни оръжия – през цялото време е бил за изграждане само на две атомни бомби. Но това не е така. Проектът се превръща в пълноценен конвейер за производство на атомно оръжие. По-голямата част от ресурсите, използвани при многомилиардната операция, отиват за събиране на обогатен уран и плутоний, които по онова време са изключително трудни за добиване.

До лятото на 1945 г. проектът произвежда достатъчно гориво за три бомби, а четвъртата е на път. Това гориво ще се използва в теста Тринити, бомбата Литъл бой и бомбата Фат мен.

Япония не се предава веднага след бомбардирането, което кара САЩ да подготвят и третата. Тя е планирана за пускане на 19 август. Япония обаче се предава на 16 август.

По това време малко хора от проекта Манхатън очакват да бъдат хвърлени само две бомби; мнозина смятат, че ще са необходими още много, само за да принудят Япония да се предаде, и дори да се предадат, има опасения, че войната лесно може да започне отново скоро след това.

Третата бомба обаче не е използвана, оставяйки САЩ с нейното плутониево ядро ​, тежко 6,2 кг и широко 9 см. Ядрото е преназначено за тестване.

Двамата физици Хари Даглиан (вляво в центъра) и Луис Слотин (вдясно в центъра) по време на теста Тринити. И двамата загиват след инциденти с „демоничното ядро“

Демоничното ядро

Ядрото от бомбата е използвано за експерименти през 1945 и 1946 г. Тъй като е предназначено за бомба, ядрото е конструирано така, че има изключително малко пречки пред това да достигне свръхкритичност.

Един от многото експерименти, проведени с него, се фокусира върху именно с достигането на свръхкритичност – моментът, в който един материал постига или е в състояние да постигне ядрена верижна реакция. В тези експерименти учените слагат около част от ядрото неутронни отразители, които да отразяват неутронити от реакцията на ядрено делене обратно в ядрото, стимулирайки реакцията допълнително.

Ако ядрото беше изцяло заобиколено от неутронни отражатели, то бързо щеше да навлезе в супер критичност, освобождавайки мощна светкавица радиация.

Заради ужасно ниските стандарти за безопасност по това време, учените провеждат тези експерименти на ръка.

И през 1945 г., докато физикът Хари Даглиан провежда този експеримент, нещата се е объркват фатално. Той поставя отразяващи неутрони блокове от волфрамов карбид около ядрото, за да го доближи до критичност, когато случайно пуска един от блоковете върху него. Даглиан го премахва възможно най-бързо, но е твърде късно. В този кратък момент ядрото стига суперкритичност и освобождава смъртоносно количество радиация.

Даглиан прекарва следващите три седмици в борба с радиационната болест, преди в крайна сметка да почине. След смъртта му са въведени много по-строги протоколи за безопасност, за да се предотвратят подобни инциденти.

На следващата година един от колегите на Даглиан, Луис Слотин, поема експериментите. Слотин е блестящ физик, но е и известен с това, че пренебрегва безопасността.

Експериментите на Слотин с ядрото са подобни на тези на Даглиан, но този път два полусферични неутронни отразителя се приближават постепенно около ядрото, за да се увеличи активността му. Въпреки това, за да се предотврати нова авария, между полусферите са поставени метални дистанциращи елементи, които да ги предпазят от пълното затваряне.

Любител на риска, Слотин игнорира протокола и премахва елементите, като вместо това използва свой собствен метод. Този метод е по-бърз, но и много по-опасен – той използва обикновена плоска отвертка, за да поддържа пролуката между отражателите, като я регулира на ръка, ако е необходимо. С времето става доста опитен в тази техника, а колегите му я наричат „гъделичкане на дракона по опашката“.

Илюстрация на подхода

Колегите на Слотин са наясно, че това, което прави, е изключително рисковано и дори се опитват да го предупредят, но той продължава.

На 21 май 1946 г. физикът извършва експеримента пред малка група хора в лаборатория в Лос Аламос. Използвайки обичайната си техника, той спуска двете неутронни отразителни полусфери около ядрото, като използва отвертката, за да ги държи да не се затворят напълно.

Този път обаче отвертката се плъзва леко, но напълно достатъчно, за да се затворят напълно двата неутронни отразителя около ядрото. То веднага достига суперкритичност, излъчвайки яркосиня светкавица светлина и залп от радиация.

Слотин бързо премахва рефлекторите, но подобно на Даглиан, щетите вече са нанесени – той вече е засегнат от изключително висока доза радиация. Докато се навежда над ядрото в момента на инцидента, той абсорбира голяма част от радиацията, като вероятно спасява живота на останалите в стаята.

Само няколко минути след инцидента Слотин вече показва признаци на радиационно отравяне. Почива 9 дни по -късно.

Именно след като плутониевата сфера отнема два живота, тя става известна като „демоничното ядро“. Предвиждаше се да се използва в ядрените тестове от операция Кросроудс, но това никога не се случва и в крайна сметка е разтопено и рециклирано за други ядра.