Ото фон Бисмарк успя да победи социалистите в тяхната игра
Годината е 1881 г. и германският канцлер Ото фон Бисмарк има сериозен проблем със социалистите. Той приема Антисоциалистическия закон през 1878 г., който забранява социалдемократическите събрания, сдружения и вестници, но не може да премахне партията направо от Райхстага – социалистите имат твърде много избиратели.
Политическият климат на епохата е резултат от обединението на Германия – период който продължава през 19 век и завършва през 1871 г., когато 26 малки държави, княжества, херцогства и територии се обединяват в Германската империя. Но благодарение на конституцията на държавата, Бисмарк не трябва да се тревожи, за да угоди на населението, защото канцлерството му се одобрява единствено от Вилхелм I. С влошаващата се европейската икономика, почти успешен опит за покушение над кайзера и краткотрайно, но кърваво социалистическо въстание във Франция, Бисмарк е решен да удари партията, която вижда като опасност.
Така Железният канцлер измисли план: да победи социалистите в собствената им игра – като предложи здравна осигуряване на работническата класа.
Бисмарк не се интересува как се нарича програмата – Закон за здравното осигуряване (Krankenversicherungsgesetz) – или как е описана, стига гражданите да знаят, че държавата – неговата държава – измисля идеята. „Наричайте го социализъм или каквото ви харесва“, казва Бисмарк по време на дебатите за публичната политика и бюджета на Райхстага за 1881 г., „за мен е все едно“.
С приемането на Закона за здравното осигуряване през 1883 г., Бисмарк превръща Германия в социална държава – всичко, за да укроти социалистите. Сега и работодатели, и служители правят влогове в осигурителни фондове, а германското правителство следи за записването на работниците, като сравнява трудовите договори със списъците във фондовете, заплашвайки работодателите на неосигурените работници с глоби.
През следващите няколко десетилетия първоначалният закон ще бъде разширен със застраховка срещу злополуки през 1884 г., застраховка за инвалидност през 1889 г. и застраховка за безработица през 1927 г. – и не след дълго останалата част от Европа започва да се запознава с програмата на Германия. Освен Великобритания, която тръгва в друга посока – законите й за здравеопазване предвиждат лечението да се финансира от правителството чрез данъци.
Застрахователната схема на Бисмарк не е напълно оригинална идея. Европейските правителства прилагат мерки за обществено здраве още от 14 век, когато италианските градове-държави предприемат мерки за контрол на разпространението на бубонната чума чрез карантините. А групи за здравно осигуряване, организирани от различни общности, се появяват по едно и също време в определени професии. Миньорите в Бохемия, например, имат Миньорски каси (Knappschaftskassen), чиито членове събират пари в общ фонд. Парите отива за болници и грижи за вдовици и сираци на миньори, които са загинали в трудови злополуки. Идеята набира популярност по време на Индустриалната революция, която драматично променя работната сила. По времето, когато Бисмарк прави предложението си, 5 века по-късно, между 25 и 30 процента от работниците в Северозападна Европа разполагат със здравни каси.
Наличието на по-големи капитали в гъсто населените градове улеснява логистично организирането на болнични каси. Земеделските стопани и други работници като домашната прислуга често получават възнаграждение под формата на стоките, които произвеждат, или под формата на стая и легло, а не с пари в брой, което прави плащането на здравен фонд много по-сложно.
Тези препятствия по пътя на универсалното здравеопазване остават нерешени от закона на Бисмарк. Всеки, който спечели прехраната си с обезщетение в натура (като земеделските производители), не се изисква да се присъединява към застрахователна група. Но докато населението расте в градовете, покритието също се увеличава. През 1885 г. са записани 4,3 милиона немци, а през 1913 г. този брой вече е 13,6 милиона. И това дойде с редица изненадващи последствия.
През 19 век Германия е един от най-големите износители на работна ръка в Европа като повече от 1 милион напускат страната само между 1851 и 1860 година. Повечето отиват в САЩ. Ефектите на индустриализацията и войната срещу Франция създават нова чувствителност към последиците от миграцията, както в икономическо, така и във военно отношение. Осигурявайки на работниците здравни осигуровки – нещо, което не могат да намерят никъде другаде – Германия става по-привлекателна за своите граждани. Така емиграцията намалява драстично през годините преди Първата световна война, отчасти защото работниците могат да си вземат болнични дни, ако останат в Германия.
Междувременно Съединените щати започва да организират фондове едва през 70-те години на 19 век, а компенсацията за работниците при работни произшествия е ограничена преди Първата световна война. Чак със Закона за социалното осигуряване през 1935 г. федералното правителство се включва по смислен начин и дори тогава повечето здравни осигуровки са базирани на заетост, не за разлика от системата на Бисмарк, но без правителствени мандати. Нивото на защита на американските работници от основните заплахи е много ниско преди Голямата депресия и почти не съществува преди Първата световна война. За разлика от това, повечето германски работници са подсигурени от механизмите за социално си осигуряване до 1913 г.
Всичко на всичко, системата на Бисмарк има страхотен успех – освен в едно отношение. Целта му да задържи Социалдемократическата партия извън властта напълно се проваля. Гласовете за нея се увеличават и до 1912 г. те са най-голямата партия в Райхстага. Може би за щастие на Бисмарк, него вече го няма, за да види възхода им. Той умира през 1898 г.
А това, че Бисмарк изобщо успява да създаде системата, е благодарение на поредица от малко вероятни събития. Той остава на власт достатъчно дълго, за да успее да установи закона, само заради дълголетието на Вилхелм I – който оцелява при множество опити за убийство и доживява 90-годишна възраст в период, когато продължителността на живота е била около 40. Ако кайзерът беше умрял по-рано, наследникът му веднага би заменил Бисмарк, вероятно с по-малко консервативен канцлер и кой знае какво би станало със закона за здравеопазването.
