Кой е първият учен в историята

Когато се замислите кой би могъл да бъде първият учен в света, вероятно предполагате, че това ще е някое голямо име като Платон или Питагор. И вероятно не очаквате той да е някакъв пич на име Уилям Уевел, който е починал преди по-малко от 160 години.

Но ето, че това е така. Защото, технически погледнато, да бъдеш „учен“ не е било нещо преди Уилям Уевел да измисли този термин в началото на 30-те години на XIX век. Разбира се, и преди това е имало хора, които са се занимавали с наука – имало е химици, ботаници и електротехници, например – но не е имало общ термин, който да описва практиката като цяло.

Всъщност това си е проблем. „Тенденцията на науките отдавна е към все по-голямо разделяне и разчленяване“, пише анонимен рецензент на книгата на математичката и астрономка Мери Самървил „За връзката на физическите науки“ през март 1834 г.

„Математикът се отдръпва от химика, а химикът – от естествознаенето“, оплаква се той, „математикът пък само по себе си се разделя на чист математик и смесен математик; химикът може би е химик по електрохимия, а ако е така, той оставя общия химичен анализ на други… И така науката, дори обикновената физическа наука, губи всички следи на единство.“

Тази липса на единство дотолкова дразни учените от онова време, че те започват разгорещено да обсъждат как биха могли да се наричат – докато, пише рецензентът, на среща на Британската асоциация за развитие на науката „някакъв гениален джентълмен [т.е. въпросният Уевел] предложи по аналогия с художника да се образува думата „учен“ [тоест „scientist“]“.

Еврика!, може да си кажете – но не всички са доволни от новата дума. В САЩ я приемат доста бързо, но за много британски учени тя е твърде неугледна, твърде американска и в списанията и вестниците заваляват оплаквания, а англоговорящите учени предлагат алтернативи.

За известно време изглежда, че „савант“ може да се окаже по-популярна дума, но в крайна сметка тя бе изоставен с мотива, че е твърде френски. Мнозина предпочитат по-стари термини като „естествоизпитател“ или „философ“, въпреки че тези думи вече означават различни неща към онзи момент.

В крайна сметка „учен“ побеждава като почти единствената разумна опция – но това отнема много повече време, отколкото може да се очаква. „Кралското общество в Лондон, Британската асоциация за развитие на науката, Кралският институт и Университетското издателство в Кеймбридж отхвърлят думата от 1924 г.“ – отбелязва Мелинда Болдуин, доцент по история в Университета на Мериленд.

„Едва след Втората световна война … „scientist“ ще се възприеме като британски термин за човек, който се занимава с научни изследвания.“

Уилям Уевел

Създаване на научния метод

Нека бъдем реалисти: Уилям може и да е бил учен, може и да е измислил думата, но далеч не е първият истински учен, както разбираме термина днес.

Ако искаме да определим кой е бил такъв, първо трябва да уточним какво точно разбираме под „учен“ – и, в този смисъл, под „наука“.

Ако смятаме, че те означават използването на научния метод – т.е. веригата хипотеза, проверка, извод, повторна хипотеза – тогава повечето хора биха казали, че Франсис Бейкън трябва да получи титлата. Той се смята за първия човек, който кодифицира научния метод: в книгата си „Novum Organum“ от 1620 г., където инструктира читателите „най-напред да подготвят естествена и експериментална история, изчерпателна и достоверна; и това е основата на всичко, защото ние не трябва да си въобразяваме или да предполагаме, а трябва да откриваме какво прави или какво може природата“.

Всъщност обаче методите на Бейкън не са били точно това, което днес бихме считали за научно. Но това не означава, че той не е бил новатор: като отхвърля изрично тогавашната стандартна практика „прочети малко Аристотел, прочети Библията, опитай се да измислиш начин, по който двете да се съчетаят“, той със сигурност ни е дал духа, ако ли не и детайлите, на съвременната наука.

„Франсис Бейкън отправи призив да се възроди науката, като се основава на изследователските познания за природата“, пише историкът Клиф Конър в книгата си „Човешка история на науката“ от 2005 г. „Бейкън е запомнен като най-ефективния критик на традиционната наука, разпространявана от елитните институции по негово време.“

Но също като Уилял, Франсис вероятно само е формализирал нещо, което вече е съществувало – или поне е било на път да съществува. „В познатото учебникарско обяснение на важните моменти в научната революция“, отбелязва Конър, заслугата е на „поредицата европейски мислители“… Франсис Бейкън, Николай Коперник, Тихо Брахе, Уилям Гилбърт, Йохан Кеплер, Галилео Галилей, Рене Декарт и Исак Нютон. Дейността и идеите на тези мъже доминират в традиционния разказ.“

Определено е вярно, че всички тези мъже са се отличавали с ранно внедряване на експерименталните изследвания, но всъщност никой от тях не може да претендира, че е първият, който го прави.

С няколкостотин години ги е изпреварила една личност, за която може би не сте чували: Абу Али ал-Хасан Ибн ал-Хайтам. Роден около 965 г. в днешен Ирак, Ибн ал-Хайтам живее точно в средата на ислямския Златен век – периодът, който дава на света алгебрата (първоначално ал-джабр), алгоритмите (първоначално ал-Хорезми), значителни пробиви в химията (първоначално ал-кимиа), постижения в астрономията като първото известно споменаване на галактиката Андромеда и много, много други.

Но „сред многото гении от този период Ибн ал-Хайтам стои по-високо от всички останали“, пише през 2009 г. Джим Ал-Халили, професор по теоретична физика и ръководител на катедрата по обществена ангажираност в науката в Университета в Съри.

Мюсюлманският учен изпреварва Исак Нютон в областта на оптиката с няколко века: той разделя светлината на съставните ѝ цветове и открива законите за пречупване; доказва експериментално, че не излъчваме светлинни лъчи от очите си, за да виждаме нещата; дори изобретява стенопеичния фотоапарат.

Той пише и по медицина, астрономия и математика. „Това, което той направи, което никой друг учен не беше опитвал преди, беше да използва математиката, за да опише и докаже този процес“, коментира Ал-Халили. „Така че той може да се смята и за първия теоретичен физик.“

„С акцента си върху експерименталните данни и възпроизводимостта на резултатите, той често е наричан „първият истински учен в света“.

Абу Али ал-Хасан Ибн ал-Хайтам

Началото

И така, какво е „учен“? Някой, който следва научния метод? Или нещо по-просто – човек, който вместо да приеме свръхестествено обяснение на дадено явление, се опитва да го обясни рационално и емпирично?

Ако изберем последния вариант, тогава има една фигура, която може би отговаря на понятието „първият учен в света“ – и трябва да се върнем много, много назад, за да я открием.

Талес от Милет е бил древен грък и като казваме древен, имаме предвид древен. Той е живял в края на VII и началото на VI в. пр. н. е. – достатъчно отдавна, за да бъде вече легенда по времето, когато се е родил Аристотел. Обикновено го смятат за първия човек, за когото е известно, че се занимава с наука, математика, философия и дедуктивни разсъждения; според Херодот, който е живял около век след Талес, той правилно е предсказал слънчевото затъмнение на 28 май 585 г. пр. н. е., но никой не знае как го е направил.

Разбира се, не е бил прав за всичко – най-голямата му теория е, че всичко е направено от вода, и за съжаление е бил плоскоземец. Но генерално е схванал духа на нещата и правилната посока на мислене. А понякога в науката това е всичко, от което човек има нужда.