Спортни хроники: Когато фашистите дойдоха, искаха да ни избият. Но аз реших да стана олимпийска шампионка

Едно сиво око и едно кафяво искаха да ме убият. Едно сиво око и едно кафяво ме наградиха.

Фашистите идват за Ева Шекели през зимата на 1944 година, когато тя е на 17. „Казаха ми да легна на земята и да се правя на болна“, спомня си Ева. „Хайде! Вървете!“, крещеше лидерът им. „Тогава баща ми им каза: „Тя е болна, не виждате ли, че не може да ходи!“, а той му отговори: „Няма да й се наложи да върви дълго.“ Само до близкия бряг на Дунав, където се случваха убийствата.

„И тогава с някакво провидение баща ми изкрещя: „Не я взимайте, тя е шампионка по плуване на Унгария и един ден ще сте щастлив, че сте спасили живота й. Кажи им името си.“ Тогава той ме погледна и аз – него. Имаше едно сиво и едно кафяво око. Тогава казах как се казвам. Така останах жива – благодарение на татко, който каза, че съм шампионка по плуване и че ще помнят, че са ме оставили жива.“

Шекели почина миналата събота. Беше на 92. Тя счупи шест световни рекорда, спечели 44 национални титли, златен медал на 200 метра бруст на Олимпиадата в Хелзинки през 1952-ра и сребро в същата дисциплина в Мелбърн четири години по-късно. „Въпреки успехите ми, никой не ме признаваше – пише тя по-късно. – Никой не ме прие напълно, въпреки че с цялото си сърце и душа се чувствах като част от обществото, което постоянно се стараеше да ме кара да се чувствам като аутсайдер.“

Шекели решава, че иска да стане плувкиня през 1936-а, когато слуша по радиото олимпийските игри в Берлин. Чува как Ференц Чик печели състезанието на 100 м свободен стил. „Тогава си обещах, че някой ден и аз ще стана световна шампионка“, казваше тя. Записва се да тренира в местния плувен басейн и скоро помага на за спечелването на отборната титла на държавното първенство. Два месеца по-късно я изритват, защото не била желана. Само на 14, Ева вече е била свикнала с антисемитизма. Среща го и в училище, където стига до бой със съученик, който пише на дъската: „Евреите са мошеници! Омитайте се!“

Баща й я уверявал, че това е само временно. „Бях унгарка и когато целият кошмар приключи, религията на човек не трябваше да бъде от значение.“ Но през следващите пет години „кошмарът“ продължава. Забраняват й да се състезава. Въпреки това не спира да преследва детската си мечта. Това се превръща в причината й да живее. „Когато германците дойдоха, искаха ни избият, но аз реших да стана олимпийска шампионка.“ Причислена е към трудовите войски, но успява да избяга и да се прибере при семейството си, което по онова време вече се намира в тайно убежище.

Така Шекели поддържа формата си с тренировки по стълбите. Пет етажа на горе и пет етажа надолу. По 100 пъти на ден. В убежището живеели 42-ма души. В две стаи. Когато пристигат да им кажат, че войната е приключила, и да ги освободят, едва 10 от тях са оцелели. А когато Шекели печели златния си олимпийски медал през 1952-ра, не плува само за себе си, а и за онези 32-ма и заради хилядите, убити на брега на Дунава, както и за милионите други, загинали в лагерите на смъртта.

Жени се за великия ватерполист Дежо Гярмати, който извежда Унгария до три олимпийски триумфа през 1952, 1956 и 1964 г. За Игрите през 1956-а в Мелбърн двойката оставя дъщеричката си Андреа в Будапеща. Революцията избухва, докато двамата не са в страната. Шекели сваля пет килограма от притеснение. И все пак успява да спечели среброто. Следващата година семейството се мести в САЩ, но за кратко. Решават да се върнат в Унгария, за да се грижат за нейните родители. А след това властите им казват, че само един от двамата ще получи разрешение да се състезава на Олимпиадата в Рим през 1960-а.

Така Шекели се отказва от състезателната си кариера и става треньор. Философията й, че „спортът е дар и наградата, а не работа“. Дъщеря й живее според тази философия и самата тя печели сребърен медал на 100 м бътерфлай в Мюнхен през 1972-ра. Ева е заедно с нея по време на Мюнхенското клане. Ден преди трагедията дори пие кафе с една от жертвите – треньора по борба Моше Вайнберг, който е убит в битка в опит да спре терористите. Казал й, че не искал да ходи в Германия, но „момчетата го умолявали“. И така умира – опитвайки се да ги предпази.

В годините след това Шекели разказва на дълго и широко историята си и води битка за защита правата на евреите в Унгария. През 2004-та получава наградата за спортист на нацията. Но една от историите, които разказваше, ще остане завинаги в паметта на всички.

През 1950-а Шекели участва на международен турнир на о-в Маргит в Будапеща. „Плувах много, много добре там. Когато обявяваха победителите на 100 м свободен стил, се изправих. Казаха, че златният медал ще ми бъде връчен от председателя на асоциацията по плуване и че ще получа специална наградата от майор от комунистическата политическа полиция.

И, представете си, стоях на подиума с ваза в ръцете си, а тогава ме погледна един мъж…“ Ева осъзнава, че вече е гледала в очите този мъж. В същите тези очи – едното сиво, а другото кафяво.