Спортни хроники: Българския Гаринча – По-талантлив от Гунди, но натирен от властта и погубен от алкохола

| от Chronicle.bg |

Великите футболисти в историята на Левски са много, но не всички от тях са толкова ценени и помнени в годините напред, колкото заслужават. Днес се спираме на една безспорно обичана на „Герена“ фигура, чиято съдба обаче е трагична.

Георги Соколов – Соколето е блестящо крило и добива слава на един от най-забележителните таланти, които българският футбол е виждал. Качествата му са несъмнени, макар че той не успява напълно да развие потенциала си.

Със страхотния си дрибъл и с техниката си е способен да пробие всяка защита, притежава топовен удар и изкусно подаване. Виртуоз с топката в краката и с афинитет към ефектните изпълнения и импровизацията, нищо чудно, че той се превръща в голяма атракция в мачовете на Левски и е от този тип футболисти, заради които публиката ходи по стадионите.

Навремето за Соколов казват, че е по-талантлив от самия Гунди и го наричат „Любовта на народа“, подобно на великия Гаринча, с когото неведнъж е сравняван.

Другият му прякор е Йогата заради забележителната му гъвкавост и заради един зашеметяващ плонж на мач между Левски и Милан в София.

Още на 17 години Соколето вече е титуляр в Левски и национал на България. Изгонването му от футбола и алкохолът обаче го съсипват. Говори се, че след всеки мач талантът обича да празнува в кварталната кръчма, а футболната му кариера приключва незаслужено още преди да е навършил 27.

Георги Соколов е син на един от най-добрите български вратари, Апостол Соколов, също легенда на Левски. От съвсем малък Жоро е с топката в краката под наставленията на неумолимо строгия си баща и започва кариерата си именно под ръководството на баща си в Спартак Пловдив.

На такъв голям талант не му отнема дълго, за да стигне до ниво мъжки футбол и още на 15 години и 5 месеца става най-младият дебютант в българския футболен елит.

В началото на 1958 г. Соколов е привлечен в Левски от треньора Георги Пачеджиев и изиграва първия си мач за своя нов отбор в приятелска среща с английския Челси.

За „сините“ дебютира в „А“ група едва на 16 години и 2 месеца. През пролетта на 1959-а пък Соколето е водеща фигура в юношеския национален отбор, спечелил европейска титла на турнира в София.

Скоро след този триумф нападателят се утвърждава като титуляр и в Левски. За мъжкия национален тим също дебютира рекордно рано – на 16 години и 10 месеца.

Следват 11 сезона с екипа на Левски, през които Соколов е сред най-обожаваните от публиката играчи и навърта 186 мача с 58 гола за първенство. Получава шанса да играе за националния при първото участие на България на Световно първенство – през 1962-ра в Чили.

4 години по-късно е в стихията си, но тежка контузия го спира да вземе участие и на Мондиала в Англия. С Левски Георги Соколов става два пъти шампион на България и два пъти носител на купата на страната. Още един исторически момент завинаги ще остане обвързан с неговото име – Соколето е автор на първия гол за Левски в евротурнирите срещу шведския Юргорден за КЕШ през 1965 г.

Нападателят води фриволен начин на живот и не го крие, защото очевидно това не му пречи да е звезда на терена. Сам признава, че преди да вкара едно от знаменитите си попадения на ЦСКА е ударил 200 грама коняк.

За съжаление, през 1969 г. започва и неговото падение, а причината е изгонването му от Левски, когато клубът е насилствено обединен с милиционерския Спартак. Соколето е едва на 26 и е сред най-добрите футболисти тогава, но е неудобен на новите милиционерски шефове.

Соколов така и не става партиен член на БКП, а дядо му Златан Соколов е запомнен като телеграфист на цар Борис III. Затова комунистическата власт има защо да недолюбва фамилията му. Всички футболисти на новоучредения Левски-Спартак получават офицерско звание, но Соколов е считан за човек от „царско“ семейство и някъде по високите етажи решават да го зачеркнат.

Соколето е и човек, който не се страхува да казва каквото мисли – веднъж даже нарича селекционера на националния отбор Рудолф Витлачил „чешка въртигъзка“. В онези времена обаче фриволните характери биват мачкани от системата. Така се случва и със Соколов.

В прекрасна за един футболист възраст той се оказва без отбор и тогава изненадващо получава предложение от ЦСКА, което е готов да приеме.

„Исках да играя в ЦСКА. Хората много ме уважиха. Дойдоха вкъщи, поканиха ме най-любезно. Аз не трябваше да им отказвам, защото те също са голям отбор. Не играх в ЦСКА, защото не ми разрешиха от Българската футболна федерация. Казаха, че освен в Левски, а то Левски вече нямаше, беше станал Левски-Спартак, няма другаде да играя. И така се свърши с мен“.

„Загубих цялото си самочувствие. Много загубих. Побеля ми косата на 27-28 години…“, разказва по-късно Соколов.

„Всичко за мене беше футбол. Трябваше да играя поне 15-16 години, защото чувствах огромна сила. След като измина период от 1-2 години, в които бях абсолютно депресиран, така ми се искаше отново да вляза да играя. Давах си живота, само да вляза вътре да играя. Публиката безкрайно много ме обичаше и аз го чувствах“.

„Аз за себе си, като спрях да играя, все едно бях починал, това е“, признава още Соколето.

Оставил спорта зад гърба си, той започва да търси препитание другаде и сменя няколко работи – шофира такси, кара и цистерна с нафта, продава сироп близо до борсата на Солни пазар.

Започва да търси утеха в алкохола, с времето все повече е измъчван от дископатия и болки в краката. В първите години след промените често може да бъде забелязан в заведението на бившия му съотборник Меци Веселинов на пазара „Иван Вазов“.

Здравето му обаче съвсем се влошава и в един момент Георги Соколов се оказва обездвижен в софийския си апартамент при колелото на трамвай №1. Там приключва животът му на 27 юни 2002 г. – в болки, самота и забвение.

Така този футболен артист, творец и импровизатор се оказва един от българските футболисти с най-незаслужено тежка съдба.

Разбира се, Георги Соколов си остава легенда на Левски, но никога не успява да достигне висините, които съответстват на таланта и възможностите му. И макар че усеща любовта на „синята“ агитка, така и не получава подобаващото признание.

 
 
Коментарите са изключени за Спортни хроники: Българския Гаринча – По-талантлив от Гунди, но натирен от властта и погубен от алкохола