Боксът в цифри – една красива трагедия за милиони долари
Боят с пестници, както го описва Омир в своята „Илиада“ е древно занимание, което и до днес привлича милиони почитатели. Той е суров и варварски за хората, които го гледат за първи път, но дори и в размяната на юмруците има наука, тактика и стратегия за опознаването на противника. Почитателите стават свидетели на гладиаторски битки, организаторите прибират милиони долари, а за лекарите остава една много тежка задача – да направят този спорт по-безопасен. Причината? Никой не се интересува от бившите боксьори, за тях най-важният мач започва едва сега.
Звучи странно, но повечето боксьори знаят съдбата си, те приемат факта, че в един момент ще бъдат развалина, че унищожават тялото си по-бързо, отколкото хероинът, но с тази разлика, че наркотикът ще доведе до бърз край. Въпреки всичко това, на ринга атлетите се чувстват живи, щастливи и по-будни от всякога. За точно тези ефекти говори Трис Диксън, автор на няколко книги за боксовия свят, в които не пропуска да говори за хронична травматична енцефалопатия – състояние, което се случва в следствие на многобройните удари по главата. Същото се диагностицира много лесно – забавена реч, нелогични двигателни способности, загуба на памет, рязка промяна на настроението, депресия и още много други.
Неговият фокус не е толкова насочен към ринга, колкото към боксовите вдовици, като дори те осъзнават, че много рано ще се разделят с половинките си. Такава е историята с Аарон Прайор, познат на света като „Ястребът“. Двукратният световен шампион в лека категория има кариера от близо 14 години на ринга. Печели около 39 от 40-те си битки, включително и две незабравими срещу легендата Алексис Аргуельо. Също като Мохамед Али, Прайор започва да усеща тежестта на ринга в последствие. Умира през 2016 г. на 60-годишна възраст, като в последните няколко е забравял името си, губил се е из квартала, пропускал най-обикновени думи и никога не бил в настроение. За неговата съпруга, той е имал поведението на ходещ мъртвец, сякаш душата му го е напуснала отдавна, оставяйки една развалина след себе си. Някои боксьори решават да направят по-ранното пенсиониране. Такъв е случаят на Тони Джефрис.
На 36 години, той решава да остави ръкавиците, да отвори няколко боксови зали в Лос Анджелис и да преподава наученото. Спечелил е бронзов медал от Олимпийските игри през 2008 г. и остава непобеден в 10 професионални битки след това. Ръцете му не са чак толкова силни за по-сериозна кариера и бързо се отказва от този спорт през 2011 г. Непосредствено след този момент решава да направи пълен преглед на главата си. Статистически погледнато, той е удрян между 40 и 50 хиляди пъти – това не е печатна грешка.
Както самият автор, така и много лекари, придружени с още повече опечалени от спорта, искат да повдигнат темата и да променят правилата. Пенсионираните атлети заслужават по-добър живот, а такъв може да има едва с някои кардинални промени. Една от причините за липса на адекватна реакция е и фактът, че самите боксьори не се интересуват толкова много от крайния резултат, за тях е важно да приберат бързо милионите, вместо да се интересуват от каквото и да било друго. Контактните спортни дисциплини са известни с тези проблеми. Подобни истории могат да се прочетат и за американския футбол, който по правила има доста прилики с ръгбито. Историята на Майк Уебстър е много показателна.
През 70-те години същият печели Супер Боул и е на върха на кариерата си, за да може да се срине до нулата и накрая да живее в автомобила си. Днес в този спорт се говори за защита, за по-добри правила и за метод, който да не лишава почитатели от удоволствието, но при боксът няма и следа от подобни идеи. Според легендата за синдрома на пияния боксьор, спортните асоциации използват един много стар научен труд на д-р Харисън Мартленд, който заявява, че въпросното заболяване може да се забележи предимно и само върху посредствените боксьори – написан е през далечната 1928 г. и още се смята за светило, макар и науката да е направила един много по-висок скок напред.
С други думи, ако някой трупа милиони от мачове, той е напълно защитен и тялото му ще се справи с хилядите удари. За много критици, Мохамед Али не е просто звезда на ринга, но и пример за всичко, което идва след славната кариера. Самият Али ще признае след няколко години, че състоянието му е следствие от всеки един мач, който е изиграл. Интересен факт е, че дори след смъртта му, семейството на легендата заявява, че отключването на Паркинсън няма нищо общо с бокса. След като Аарон започва рязко да променя настроението си, да става по-агресивен с всеки изминат ден, съпругата му го води при редица невролози през 1994 г.
До този момент „Ястребът“ е усмихнат, жизнен, рядко повишавал тон на някого и винаги се опитвал да реши проблемите мирно, тихо и разумно. След края на кариерата му няма и следа от онзи характер. При проверка с ядреномагнитен резонанс, лекарите констатират перманентно увреждане на темпоралния дял на мозъка – обяснението за резките промени. С времето дори се влошава. Аарон се обърквал, когато някой ставал от масата, за да отиде до тоалетната, не разбирал дори функциите на дистанционното, което някога използвал без дори да се замисли. Какво е решението на този толкова стар проблем? Образование и запознаване на всеки един ревностен и страстен атлет за пътя, по който върви.
По-сериозни и детайлни прегледи, които да следят състоянието им, както и наличието на комисия, която да спира на време кариерата на онези, преминали границата на разумното, ако изобщо съществува такава. Разбира се, тук идва и другата стигма – усещането за загубата на единственото, в което един човек е добър. Голяма част от боксьорите идват от бедни семейства и именно юмруците им са златната карта за излизане от блатото. Точно тази цена отнема половината от живота им, но за по-добрата половина ще открием, че всеки е готов да направи немислимото. Тони Джефрис плаща точно тази цена, неговата кариера започва на 10-годишна възраст. Първият му нокдаун по време на спаринг е описан като черна светкавица, която подкосява цялото му тяло. След това отваря очи, за да види треньорът над него. Мохамед Али също разказва такива истории за черни светкавици в главата си. Това усещане не е непознато, както самият Тони ще разкаже.
На 12-годишна възраст плаче от болка, но това не го спира да продължи напред в професионалната си кариера. На едно европейско първенство излиза срещу грък, който дори като аматьор можел да нокаутира своите опоненти и на въпросното първенство успява да свали абсолютно всички, включително и Джефрис. При един от тежките удари, Тони усеща, че краката му стават на желе, затваря очите си за малко и когато ги отваря, реферът отброява числото 8. Попарен от потенциалната загуба, той се изправя като на автопилот и побеждава, но дори 20 минути по-късно, когато му дават златния медал, не може да си спомни къде се намира, дали наистина е победил и какво се случва в този момент. Години по-късно, когато заболяването започва да се усеща, Тони не може да познае съпругата си по телефона.
Нека обаче поговорим за цифрите. Боксьорът споделя, че има зад гърба си 106 аматьорски мача, като всеки от тях е по четири рунда средно. Общо това прави 424 рунда. Средната стойност на рунд е около 7 удара в главата. Общият брой прави 2698 удара в цялата му кариера. За всяка една среща се правят около 10 спаринга, като там рундовете са по 6, следователно 6360 и като добавим 7-те удара в главата – общият брой е 44 520. Понеже говорим за средни стойности, аматьорът решава, че числото е между 40 и 50 хиляди. Без значение дали играе професионален или аматьорски мач, атлетът признава, че след всеки спаринг започва да усеща разцепващото главоболие.
До 12-годишна възраст е ударен повече от 4000 пъти в главата, а обикновено до 14-годишна възраст самият мозък се развива. На 31-годишна възраст, Тони отива при специалист, който след обстоен преглед заявява, че главата му е наред, но препоръчва срещите да бъдат по-чести, защото промените настъпват внезапно и се отразяват драстично в последствие. Самодисциплината помага, Джефрис не е пил алкохол, храни се здравословно, поддържа режим и се стреми да бъде във всички норми, единственият въпрос е: дали това наистина ще помогне?
Повечето наранявания не идват от самия мач, а от спарингите. Около 99% от боксьорите излизат с леко сътресение и други щети за официалния мач, преди това са изтезавали тялото си достатъчно жестоко. Дори и на този етап има експерти, които виждат най-различни варианти за превенция. Един такъв е правилната категория, забраняването на алкохола, както и всички допълнителни медицински средства за подобряването на формата. Един добър пример за всички положителни практики е Флойд Мейуедър Джуниър. Боксьорът показва висока отговорност и може да се похвали като човек, който никога не излиза от форма, не консумира алкохол и най-важното – прави възможно по-малко спаринг срещи от своите колеги. Може би точно това му позволява да остане толкова дълго време във форма, а може би е толкова добър, приема се и съчетание между двете. За изненада на мнозина, друг такъв пример е Джордж Форман.
Макар и да изгуби прословутата битка в Заир срещу Мохамед Али, същият успя да стане в шампион отново при това на 45-годишна възраст, което до този момент го прави един от най-успешните възрастни боксьори. Последната добра идея е лекарите да започнат да се намесват много по-рано в една среща. Те имат правото да спират мачове, когато забележат, че един боксьор няма поведението и възможността да се защитава. Това обаче е проблем, защото знаем и основната практика, ако един лекар развали удоволствието на милиони, той няма да бъде поканен отново на ринга. Не е трудно да видим какво се случи в мача между Тайсън Фюри и Дионтей Уайлдър.
Един точен и свиреп удар го постави в безпомощно състояние, камерите уловиха кървящото ухо – един много притеснителен белег в медицината, но въпреки това боксьорите продължиха да се сражават още малко, поставяйки под риск левиатана. Със сигурност това е спорт с милиони почитатели, но професионалният бокс може да се смята за един много сериозен проблем, който в последствие ще постави мнозина под риск.
