Стивън Спилбърг съжалява как „Челюсти“ повлиява на акулите в реалния свят
Носителят на Оскар Стивън Спилбърг казва, че „истински съжалява“ за това, че кръвожадното изображение на големите бели акули в неговия емблематичен филм „Челюсти“ от 1975 г. е допринесло за рязкото намаляване на популацията на тези животни.
В радио предаването „Desert Island Discs“ на BBC Radio 4, Спилбърг отговаря на въпрос как би се чувствал, ако беше на самотен остров, заобиколен от вода, гъмжаща от акули.
„Това е едно от нещата, от които все още се страхувам – не да не бъда изяден от акула, а че акулите някак са ми сърдити заради лудостта на лудите спортни рибари, която се случи след 1975 г.“, казва Спилбърг. „Наистина и до днес съжалявам за унищожаването на популацията на акулите заради книгата и филма.“
„Челюсти“ предизвиква „колективен прилив на тестостерон“ сред рибарите по Източното крайбрежие на Съединените щати, което кара хиляди от тях да хващат акули за спорта, както Джордж Бърджис, бивш директор на Програмата за изследване на акулите във Флорида, казва пред BBC през 2015 г.
През годините след пускането на филма броят на акулите във водите на изток от Северна Америка е намалял с около 50%.
Спечелилият Оскар трилър проследява полицейски началник, морски биолог и капитан на кораб, докато преследват бяла акула-убиец, която напада посетителите на измислен летен курорт в Ню Йорк.
„В съзнанието на обществото страхът от акули, който първоначално вдъхновява „Челюсти“, скоро бе заменен от очарование, което продължава и до днес“, пишат Нанси Ноултън и Уенди Бенчли за списание Smithsonian през 2014 г. „За съжаление, това очарование е съчетано с отчаяние през последните няколко десетилетия, тъй като се натрупаха доказателства, че популациите от акули рязко намаляват, заради прекомерен улов.“
Според Червения списък на застрашените видове на Международния съюз за опазване на природата над 1/3 от всички видове акули и около 75% от океанските видове са изправени пред заплаха от изчезване, съобщава Guardian.
Някои експерти обаче са по-склонни да снемат от Спилбърг вината за тежкото положение на тези животни. Да се обвинява „Челюсти“ за цялостния им упадък е „даване на твърде голяма заслуга на филма“, казва Пол Кокс, главен изпълнителен директор на Shark Trust, пред Guardian. „Причините за намаляване на популацията са много ясни – прекомерен риболов.“
Все пак филмът предизвиква страх от акули. Голяма част от напрежението в лентата произтича от факта, че зрителите почти никога не виждат заплахата. Това е умишлен подход, направен отчасти за изграждане на напрежение, но и в резултат на техническите трудности с механичната акула. „Трябваше да бъда изобретателен, за да измисля как да създам напрежение и ужас, без да се вижда самата акула“, казва Спилбърг пред BBC Radio 4. „Беше чист късмет, че акулата се чупеше постоянно. Беше късмет за мен, но мисля, че беше късмет и за публиката, защото филмът е по-страшен, без да се вижда толкова много от акулата.“
Специалистът по фобии Кристофър Пол Джоунс казва пред Guardian, че голяма част от силата на филма идва от емоциите, които създава. И допълва, че хора, които е срещал със селакофобия – страх от акули – често изтъкват филми като „Челюсти“ като основа на своя страх, тъй като повечето от тях не са виждали акула в дивата природа. „Трудно можете да видите акула под водата, а и музиката създава чувство на страх“, казва специалистът. „Филмите са много добри в достигането до всяко сетиво – визуално, звуково – и могат да окажат силно въздействие върху това как се чувстваме.“
„Челюсти“ изигра основна роля в утвърждаването на статута на Спилбърг като известно име, след като той режисира култовата класика само на 27 години. Филмографията му включва също „E.T. The Extra-Terrestrial“ (1982), „Jurassic Park“ (1993), „Indiana Jones and the Last Crusade“ (1989) и, най-скоро, „The Fabelmans“ (2022).
Питър Бенчли, покойният автор на книгата „Челюсти“ от 1974 г., която вдъхновява филма на Спилбърг, също се извинява публично за въздействието, което произведението му е оказало върху популациите. Бенчли всъщност става природозащитник, който подкрепя защитата на животните.
„Акулите не нападат целенасочено човешки същества и със сигурност не таят някаква злоба“, казва писателят пред London Daily Express през 2006 г. „Няма такова нещо като акула-човекоядец с апетит към човешката плът. Всъщност акулите рядко поглъщат повече от една хапка от хората, защото сме прекалено слаби и неапетитни за тях.“
