Островът, който хората така и не успяха да превземат

Остров Свети Матей е най-отдалеченото място в Аляска. Запокитен в Берингово море по средата на пътя за Сибир, той е на над 300 километра и 24 часа път с кораб от най-близките населени места.

Най-старата структура на острова е останките от къща на 400 години, частично вкопана в земята, за да се пази от стихиите. Това е най-старият човешки знак на острова и единствената къща, създавана на острова. В сравнение с по-защитените заливи и плажове от източната страна на острова, тази част е относително сурово място за заселване. Бурите редовно пляскат това крайбрежие с пълната сила на открития океан. Около 300 полярни мечки летуват там, преди руснаци и американци да ги изгонят в края на 19 век. Доказателствата сочат, че обитателите на къщата вероятно не са я използвали повече от един сезон, според Денис Грифин, археолог, който работи на острова през 2002 г. Разкопките на обекта са достатъчно, за да се предположи, че обитателите на къщата са от културата Туле – предшественици на инуитите и юпиките, които сега обитават северозападните брегове на Аляска.

Примерен дом на Туле

Унанганите, или алеутите, хората от Алеутските и Прибилофските острови на юг разказват история за сина на вожд, който открива необитаемите тогава Прибилофи, след като силни ветрове го отклоняват от курса му. Той зимува там, а след това се прибра у дома с каяк на следващата пролет. Юпиките от остров Сейнт Лорънс на север имат подобна история, за ловци, попаднали на странен остров. Грифин вярва, че нещо подобно може да е сполетяло хората, които изравят къщата, и се подслоняват в нея, докато им падне шанс да напуснат. Може би идва, може би не: „Може и да ги е изяла полярна мечка.“

В Северна Америка много хора смятат за „дива природа“ е място, предимно недокоснато от човека; Съединените щати дори я определят по този начин в законодателството си. Тази идея е продукт на близкото колониално минало. Преди европейското нашествие коренните народи живеят в, ловуват на и управляват повечето диви земи на континента. Архипелагът Свети Матей, определен през 1970 г. като официална „дива природа“ и като част от Национално убежище за диви животни в Аляска през 1980 г., също би могъл да предложи много: сладководни езера, пълни с риба, много от същите растения, които се ядат на континента, достатъчно морски птици и морски бозайници за лов. И все пак, тъй като Свети Матей е толкова отдалечен и усамотен, дори по-адаптираните морски коренни народи на Аляска никога не са повече от случайни посетители там. Други пък след тях пристигнат с помощта на значителна инфраструктура или институции. Никой обаче не остава дълго.

Някога тези острови са планини, точки на Берингия (сухопътна територия, свързваща някога Североизточна Азия и Северозападна Северна Америка). След това обаче океанът поглъща земята около върховете и ги скрива в гъста мъгла да седят самотни.

Тъй като няма хора, които се застояват достатъчно дълго, за да създадат общество, селище и култура, тази земя се превръща в един вид място със силно текучество на „откривателите“ му. Лейтенант Иван Синд от руския флот, забравяйки за останките от къщата, вярва, че той пръв открива най-големия остров от архипелага през 1766 г. и го кръщава на християнския апостол Матей. Капитан Джеймс Кук пък вярва, че той го е открил през 1778 г. и го нарича Гор. Китоловците, които попадат на архипелага, по-късно го наричат просто Мечите острови.

Около зимата на 1809–1810 г. група руснаци и унангани се оттеглят там, за да ловуват мечки за козината. В зависимост с кой източника се консултирате, много от руснаците умрат от скорбут, докато унанганите оцеляват. Или известна част или по-голямата част от групата загива, когато морските бозайници, на които разчитат за прехрана, излизат извън ловния им обхват. Или всички са толкова тормозени от полярните мечки, че трябва да напуснат. Всъщност, когато изследователят Хенри Елиът посещава островите през 1874 г., той ги открива претъпкани с мечки: „Разберете нашата изненада, когато открихме стотици големи полярни мечки, лениво спящи из тревистите котловини или копаещи трева и други корени, или разхождащи се като прасета“. Излиза обаче, че освен интересни мечките са също и вкусни. След като неговата група убива част от тях, той отбеляза, че пържолите са с „отлично качество“.

Полярни мечки

Но дори след изчезването на мечките архипелагът остава трудно място за хората. Мъглата е безкрайна; времето е ужасно; изолацията, екстремността…

През 1916 г. арктическата шхуна Голямата мечка се забива в тази мъгла. Екипажът разтоварва около 20 тона провизии на Сейнт Матей, за да направи лагер и да изчака помощ. Човек на име Н. Х. Бокум успява да изгради нещо като предавател от подръчни средства и всяка вечер се качва на връх, за да предава SOS сигнали, но по-късно се отказва, след като заключава, че влажния въздух пречи на работата му. След известно време мъжете започват да се карат за храната, която готвачът се опитва да нормира. Ако не бяха спасени след 18 дни, собственикът на Голямата мечка Джон Бордън каза по-късно, че отчаянието щеше да бъде „първият залък на това, което зимата щеше да ни донесе“.