Невероятната воля на Хенри Мортън Стенли

През 1887 г. Хенри Мортън Стенли се изкачва по река Конго и по невнимание започва един катастрофален експеримент. Това става много време след първото му пътуване до Африка като журналист за американски вестник през 1871 г., когато става известен като намира шотландски мисионер и произнася прословутите думи при срещата им: „Доктор Ливингстън, предполагам?“ Сега, на 46 години, Стенли ръководи третата си африканска експедиция. Той се насочва към неизследвана територия от гората и оставя част от експедицията да чака за провизии.

„Доктор Ливингстън, предполагам?“

Стенли и неговата част от експедицията прекарват месеци в борбата да намерят път през гъстата гора на Итури. Валят ги проливни дъждове, мъчи ги глад, имат гнойни рани, малария и дизентерия, нападнати са от туземци с отровени стрели и копия… От онези, които тръгват със Стенли в този поход из „най-мрачната Африка“, както той нарича тази слънчева просторна джунгла, оцеляват по-малко от една трета.

Стенли също оцелява, което кара европейските му спътници да се чудят на неговата „сила на волята“. Африканците го наричат Була Матари – Разрушител на скалите. „За себе си – пише той в писмо от 1890 г. до Times – не претендирам за да имам някаква изключителна чистота в природата си; но казвам като човек с тежко начало в живота, необразован и нетърпелив, че получих своето обучение в многото си африкански преживявания, за които някои казват, че сами по себе си са в ущърб на европейския характер.“

По онова време подвизите на Стенли възхищават обществеността. Марк Твен пише: „Когато сравня постигнатото в моя измеримо кратък живот с това, което Стенли е постигнал в неговия вероятно по-кратък, ефектът е да разруша десетиетажното здание на собствената си самооценка и да оставя нищо, освен мазето.“ Антон Чехов вижда „упорития непобедим стремеж на Стенли към определена цел, без значение какви лишения, опасности и изкушения ще му коства“, като „олицетворение на най-високата морална сила“.

Но през следващия век репутацията му спада, когато историците го разкритикуват за връзката му в началото на 1880 г. с крал Леополд II, белгийски монарх, чиито търговци на слонова кост по-късно ще дадат вдъхновение за „Сърцето на мрака“ на Джоузеф Конрад. Със замирането на колониализма и викторианското възхваляване на твърдия характер губи своята благосклонност, Стенли вече е представен като брутален експлоататор и безмилостен империалист, който посече и простреля пътя си из Африка.

Но скоро се появява друг Стенли, нито безстрашен герой, нито безмилостен изрод. Той надделява над дивата природа не защото волята му е неизменима, а защото има предвид своите човешки ограничения и използва дългосрочни стратегии, които социалните учени едва сега започват да разбират.

Тази нова версия на Стенли е намерена по стечение на обстоятелствата именно от биографа на доктор Ливингстън – Тим Джейл, британски романист и експерт по въпросите на викторианската епоха. Джейл чете хиляди писма и документи на Стенли, открити през последното десетилетие, и показва един човек с много недостатъци.

Хенри Мортън Стенли

Ако самоконтролът отчасти е наследствена черта – което изглежда вероятно – тогава Стенли започва живота си от губеща позиция. Той е роден в Уелс, майка му е неомъжена 18-годишна жена, която след него има още четири незаконни деца от поне двама други мъже. Никога не е познавал баща си. Майка му го оставя на дядо му, който се грижи за него, докато не умира, когато момчето е на 5. Друго семейство го гледа за кратко, но след това един от новите настойници на момчето го отвежда в сиропиталище (където по това време във Великобритания децата получават грижи срещу труд) и възрастният Стенли никога няма да забрави как в момента, в който го оставят и вратата се затваря, той „изпита за първи път ужасното чувство на пълна пустота“.

Момчето, тогава носещо името Джон Роулъндс, преминава през живота, опитвайки се да скрие срама от това къде е отраснал и стигмата от раждането си. След като напуска сиропиталището, на 15 години, където чисти и се поддържа счетоводството, а по-късно заминава за Ню Орлиънс, той започна да се преструва на американец. Нарече себе си Хенри Мортън Стенли и казва, че е взел името на осиновителя си – човек, когото той описва като добър, трудолюбив търговец на памук в Ню Орлиънс. „Моралната съпротива му беше любима тема“, пише Стенли за своя измислен баща в посмъртно публикувана автобиография. „Той казваше, че тя дава енергичност на волята, която изисква толкова, колкото мускулите. Волята трябваше да бъде калявана, за да се противопостави на нечестивите желания и ниските страсти, и е един от най-добрите съюзници, които съвестта можеше да има.“ На 11-годишна възраст, в сиропиталището в Уелс, той вече „експериментира с волята“ си като си налага допълнителни трудности. „Бих обещал да се въздържа от желанието за повече храна и, за да покажа как презирам стомаха и болките му, реших да разделя едно хранене от всеки три хранения със съседите си: половината от моята пудинг отива за Фофулкс, който беше болен от алчност, и ако някога притежавах нещо, което възбужда завистта у друг човек, веднага му го давах.“

Години по-късно, когато Стенли за първи път научава за жестокостите на британските колонизатори, той отбеляза в своя дневник, че повечето хора погрешно правят заключението, че мъжете са „изначално нечестиви“. Хората от по-цивилизованите държави, осъзна той, не могат да си представят промените, които претърпяват хора, „лишени от месо и хляб, и вино, книги, вестници, обществото си и влиянието на своите приятели. Треска ги завладява, разрушава умовете и телата им. Добрите нрави са прогонени от тревожност, докато от човеците не останат само сенки, морално и физически, от това, което са били в английското общество.“

Стенли за първи път се е сблъсквал с нещастията в Африка на 30-годишна възраст, когато New York Herald го праща през 1871 г. да намери Ливингстън, от когото няма ни вест, ни кост от две години. Първата част от пътуването Стенли прекарва в блато и се бори с маларията, след което експедицията на косъм избягва да бъде убита по време на местна гражданска война. След шест месеца толкова много мъже вече са загинали или напускат, че екипът е вече 34 човека – едва четвърт от първоначалния си размер – което е опасно малък брой хора за пътуване през враждебната територия, която им предстои.

Но една вечер, когато треската го отпуска за момент, той написва бележка на самия себе си: „Положих тържествена, вечна клетва, клетва, която трябва да се спазва, докато най-малката надежда за живот остава в мен, да не се изкушавам да наруша създадената от мен резолюция, никога да не се отказвам от търсенето, докато не намеря Ливингстън жив, или не намеря мъртвото му тяло. Никой жив човек или пък хора няма да ме спрат, само смъртта може да направи това. Но дори – дори тя не. Няма да умра, няма бива да умирам, не мога да умра!“