Какво представлява мимикрията на Бейтс?

При тази мимикрия един безобиден вид еволюира така, че да прилича на по-опасен вид, за да отблъсква потенциалните си врагове.

За много двойки хищник-жертва еволюцията е битка, която продължаваща няколко поколения. Жертвата развива твърда черупка, а хищникът – по-силна захапка; жертвата развива токсин в кръвта си, а хищникът – антитоксин…

Някои видове жертви прикриват своите адаптации, но други искат да ги покажат възможно най-ясно на хищниците: Така еволюира апосематизмът – физическите предупредителни знаци, развити от някои видове, за да предупреждават хищниците.

Atelopus zeteki

Да вземем за пример прекрасния, привличащ вниманието нюанс на златната жаба (Atelopus zeteki). Ярката боичка на това същество намеква, че то е и пълно с токсини. И намекът е истина – в големи дози отровата ѝ предизвикват припадъци, последвани от колапс на кръвоносната и дихателната система.

Змиите или други хищници, които решат да изядат жабата, бързо ще умрат – което пък ще научи останалите да избягват такава ярко оцветена плячка.

Съществуват и някои доказателства, че апосематизмът използва изначално вродена особеност на някои хищници да избягват ярките цветове – което би обяснило как оцветяването може да еволюира, преди хищниците да се научат да свързват оцветяването с риска.

Мимикрията на Бейтс е наречена на името на естествоизпитателя от XIX в. Хенри Уолтър Бейтс, който провежда пионерските си изследвания в Южна Америка.

Ameerega bilinguis

Там хищниците са се научили да треперят от страх при вида на еквадорската отровна жаба (Ameerega bilinguis). Но в същия регион се среща и сангвиничната отровна жаба (Allobates zaparo), която прилича изключително много на еквадорската, като споделя характерната ѝ двуцветна окраска. Само еквадорската жаба обаче е действително токсична; сангвиничната използва мимикрията на Бейтс, приемайки окраската на далечната си братовчедка.

Трябва да се отбележи, че измамата работи само ако тя поддържа деликатен баланс с братовчедката. Ако сангвиничната жаба стане широко разпространена, хищниците, които поемат риска и я ядат, е по-вероятно да оцелеят. Което с течение на времето ще доведе до по-интензивни нападения, което ще се отрази на популациите и на двете жаби.

Има и Мимикрия на Мюлер, при която два истински вредоносни вида с общи врагове развиват едни и същи белези, за да сигнализират своята токсичност. Ползата тук е, че хищниците се нуждаят само от една неприятна среща с един член от някой от двата вида, за да се научат да избягват тази окраска.