Как един писател тръгна на бой срещу меланхолията
Робърт Бъртън завършва своята първа и единствена книга на 5 декември 1620 г. Не е особено щастлив, за разлика от много други автори, които ще бъдат щастливи, той се критикува и най-вече, защото няма как да знае какво мислят всички и няма как да открие начин за облекчаване на всички. И въпреки страданието, книгата „Анатомия на Меланхолията“ ще бъде добра основа, която ще помогне на мнозина и ще се опита да даде разумен отговор на мистериозното заболяване – меланхолия. Дълго време се смята, че точно това е проблем на тялото, ума и духа на един човек. Трудно е да се направи анализ през XVI и XVII век и да се даде отговор на казуса – дисбаланс в хормоналните нива и още един куп други психологични отношения.
Малцина знаят, че Бъртън започва да пише едва след среща с големите томове в Оксфордската библиотека и опит да направи поне някакви контури. След като преживява същото заболяване, решава да започне и да търси отговор на въпроса, като в редовете ще сподели и своите основни методи за самолечение. Наскоро същата книга празнува своя 400-ен рожден ден и остава енциклопедия, която работи и се превежда на редица езици. До днес също се вади от лекарските библиотеки, за да помогне на още много други страдалци. Има място в нея и за извличане на философия, история, поезия и дори теология. В нея Бъртън слага анекдоти, истории и дори поезия, която да даде някакви отговори. Там се срещат Аристотел и компания, които някога най-вероятно са се изправяли пред същия бич.
С използването на сатира, история и дори астрология, авторът ще продължава да слага онзи лек и приятен хумор, за да не притеснява читателя, а да покаже, че има светлина в тунела. Понякога дори ще се опита да намери отговор на въпроса, защо когато един човек се прозее и друг ще го направи – най-вероятно се прозявате точно сега, докато тези редове се четат, макар и ние да направихме същото. Ако се чудите, организмът има нужда от много повече кислород и веднага активира идеята и за останалите, като точно това може да накара феновете да се насладят на идеята. И докато един учебник има идеята да опише заболяването, да говори за симптомите и да покаже как се взима решение, авторът има желанието да направи още нещо – да извади огледалото и да го насочи към читателя.
И точно както Бъртън разкрива нещо от себе си в тези страници, така и читателят може да погледне и да потърси същото. Както споделя много пъти, като жертва на любовницата Меланхолия, той е бил привлечен, но след това е намерил успокоение на душата си, едва след като открива себе си в писането, това отпускало мозъка. Благодарение на голямото желание да пише на хартия, една книга съдържа повече от 350 000 написани думи.
След три години се появява и удължен вариант. До смъртта на автора през 1640 г. ще се появят още три издания, всяко следващо е по-голямо от предишното. 11 години след смъртта му ще дойде едно 6-то издание, отново на тази тема. До последните му думи относно меланхолията, той не само успява да напише повече от половин милион думи, но и да помогне на стотици хора. Бъртън предупреждава своите читатели, че меланхолията винаги дебне зад ъгъла и докато не и обръщаме внимание, тя ще се опита да се разпростре навсякъде, докато не превземе завинаги.
Един човек може да започне с удоволствието да бъде сам в леглото си и да се наслаждава на своята собствена компания, докато бавно и сигурно не започне да се затваря. След време ще започне да се разхожда сам и да е доволен от това. Дори ще ни разкаже как Демокрит е търсил болестта меланхолия в телата на животни, които убивал и след дисекцията не откривал какъв е този паразит. По негово време става ясно, че също така има и други проблеми, хората не можели да се отварят и философът продължавал с животни. Античните теории били, че това е заболяване само на тялото.
Според хората, когато хуморът е жълто биле, което като се почерни, разваля всички сетива и започва да носи само страдание. Истината е, че просто меланхоликът започва да вижда всичко черно. В ренесанса се предлага и следващото лечение – да не се прави опит за директен съвет, а за заобикаляне на това напрежение. Още повече, меланхоличния човек не се притеснява и няма никакви проблеми да се чувства слаб и тъжен, за него това е напълно нормално. По тази причина започва и следващото изпитание, лекуващият трябва да опознае меланхолията, да я търси от началото до момента на първата среща. За съжаление пациентите често се чувстват героично, когато казват, че обичат меланхолията, а това може само да се влоши и да създаде още повече проблеми. Другото предложение за музиката, което често се появява в тази посока, може да подейства регресивно – тоест да разгневи пациента. Един мъж в Сиена се убедил, че ако продължи да уринира, градът ще бъде залян от потоп.
Ето защо накрая всички се съгласили да направят огън, да бият камбаните за пожар и да го убедят, че само той може да спаси града, като изгаси огъня. Тази история е добавена при Бъртън. Успехът е факт и пикльото наистина успява да се излекува и дори да се чувства малко геройски. С подобни самоубеждения, повечето пациенти продължават да се държат по този начин. Най-важното е, че макар и авторът да няма никаква представа от медицина, използва методите на Хипократ и наблюдава и търси, разказва и споделя това, което е успял да открие, давайки само истината. И това очевидно работи, защото една книга е успяла да спести много главоболия на всички останали.
