Великите любовни истории: Дамян Дамянов и Надежда Захариева -“Живот и смърт, и злост, и обич…”
Седя си днес и си мисля за тези героични хора, които прекарват цял един живот – от люлката до гроба – физически ограничени, премазани, изпитващи постоянна болка и ярост към създателя, който ги е направил такива, и въпреки това успяват да погледнат отвисоко на личната си драма, да й се надсмеят, да се разграничат от нея и да живеят много по-пълноценно и по-смислено от много “нормални.”
Нашият герой днес е буквално такъв герой, а жената до него – дори два пъти по̀ героиня, защото въпреки предизвикателствата, които представлява съжителството с човек с недъзи и въпреки нуждата му да има за любовница не само поезията, но и други жени, тя прекарва 35 години плътно до него – като негов негова съпруга, майка на децата му и негов личен асистент.
Това е историята на двама души, влюбени в словото и един в друг – може би най-четеният съвременен български поет, Дамян Дамянов, и Надежда Захариева – също поетеса, прозаик и текстописец.
Болезнената нужда да обичаш
Може и да не сте чували за Станко Михайлов, поет, актьор, сценарист и народен представител, и това не е кой знае какъв пропуск. Обаче за нашия герой той е бил особено важен човек в живота му, защото е бил най-добрият му приятел. Двамата се срещат за първи път през 1964-а, когато Станко занася в редакцията на “Народна младеж” свои стихове, за да ги “погледне” тогавашният литературен консултант на вестника, а именно Дамян Дамянов. С времето двамата си стават толкова близки, че са денонощно заедно.
Станко се превръща в изповедник на поета, който обаче, въпреки инвалидизиращото го заболяване, не му пречи да търси любов и интимна близост с представителките на противоположния пол. Често Дамян разказва на приятеля си, че в мислите му постоянно е една, доста по-възрастна от него жена, в която се влюбва още като 19-годишен студент по българска филология в Софийския университет.
Така и не можел да я забрави, въпреки че била омъжена и нямало шанс да се съберат. Не мога, братко, вайкал се той, не мога да престана да я желая. “Иде ми да отида при нея и да й кажа, че ми е студено и искам да се гушна при нея.” Изобщо била бомба жена – от старата аристокрация, фина и начетена, “с маниери и красиви лафове,” както я описва.
Обаче не само тази матрона занимава мислите на болезнено чувствителния Дамян ден и нощ. В спомените си за нея той преплита и разкази за една друга негова любов – нея обаче желаел само плътски, докато другата обичал по всеки възможен начин.
И тъкмо когато Станко почвал да се обърква в лабиринта на Дамяновите любовни чувства, един ден през 1962 г. на вратата на кабинета му почукала бъдещата му съпруга и майка на трите му деца.
Да се омъжиш по въображение
Неведнъж злонамерени люде са обвинявали Надежда Захариева, че се е омъжила едва 20-годишна за “сакатия” поет единствено заради славата, парите му и тънката сметка, че ще я издигне в писателските среди като свое протеже. Надежда обаче никога не е обръщала внимание на подобни обвинения. Единственото обяснение за избора си на партньор в живота прави в романа си “Тя и тримата” (2003), слагайки следната реплика в устата на героинята си: “Омъжих се по въображение.”
Но да се върнем в онзи ден преди почти шест десетилетия, когато на прага на Дамяновия кабинет застава едно върлинесто и слабо девойче – начинаеща поетеса от бедно, многодетно семейство, което идва от родния Сандански в София, не за да счупи веригите на задушаващия провинциализъм, а за търси романтични преживявания.
Само че много бързо животът в столицата я разочарова. 18-годишната романтичка търси духовно сливане, а вместо това все попада на мъже, които не ги интересува нищо друго освен да я вкарат в леглото. Късметът й проработва, когато среща Дамян, понеже и той се оказва играч от нейния отбор – разочарован от жените и прясно приключил голямата си любов.
Така и така са се намерили, такива едни лузъри, както бихме казали в днешно време, та защо да не се вземат? Навръх новата 64-та Дамян изненадва Надежда с не чак толкова романтично поднесеното предложение: “Абе, добро момиче си, що не се оженим?”
Можела ли е наивната провинциалистка да се довери на мъж, който, само няколко дни преди срещата с нея е молил доверения си приятел Станко да издири някаква студентка в квартал “Иван Вазов”, по която много си падал?
Явно да, понеже много скоро след това Дамян споделя на Станко, че нещата с новото момиче отиват на сватба и затова, вместо да търси разни засукани студентки по кварталите, по-добре да почне да търси музиканти, кумове и всичко останало, което си трябва за една венчавка.
Шест месеца по-късно, на 23 юли, Дамян и надежда си разменят брачни халки и клетви.
Ти баща, ти майка, ти любовница, ти социален асистент
Така накратко може да се обобщят съпружеските задължения на момичето от Сандански през следващите повече от три десетилетия от живота й. Дали е била наясно с какво се захваща, когато казва заветното “Да” на един мъж, който не е като другите, не можем да знаем. Знаем обаче със сигурност, че от деня на сватбата им до деня на смъртта на Дамянов, Надежда неотклонно и с достоен за възхищение стоицизъм ще извършва съпружеските си задължения.
Отначало колегите и приятелите на поета приемат постъпката й като висша форма на саможертва – все пак не всеки би бил склонен да се обвърже с човек с толкова сериозно и необратимо физическо увреждане. Но с времето хората от близкото им обкръжение осъзнават, че за Надежда това не е тегоба, не е кръст, който мъкне на гърба си като мъченица. Защото за една обичаща и отдадена жена никой човешки недъг не е наказание. Нито пък билет за рая.
Въпреки че сама избира съдбата да бъде в сянката на талантливия си съпруг, Надежда никога не дава признаци, че това я принижава като човек и творец. “Сама избрах да бъда в сянка, защото той беше много деликатен човек,” казва тя в едно интервю от 2005 г. ”Имах чувството, че всеки комплимент по мой адрес му причиняваше страх, че ще си навиря носа и ще го изоставя.”
Тя обаче не само че никога не го изоставя, но и му ражда три деца.
Той и другите жени
При “нормалните” мъже нещата често се свеждат до там, че когато им е писнало от семейния живот или просто когато ги “сърби”, във всеки един момент могат да си вземат шапката и да си тръгнат. Да се махнат, да отидат при друга жена, да създадат за себе си друг живот. Дамян обаче няма тази свобода, защото не е ходил сам от дете. Недъгът му обаче в никой случай не му пречи да жадува и да фантазира за други любови, за еротични и духовни изживявания с други жени, без непременно да принизява или отрича чувствата, която има към съпругата си.
Надежда знае за копнежите му и те не я притесняват ни най-малко. Нито го упреква. Дори когато разбира, че негов приятел му е помагал да осъществява връзки с други жени, водейки го при тях! Тя е практична жена, тя е мъдра жена и й е ясно, че за човек в положението на Дамян му е не просто важно, а направо необходимо някой друг извън семейното легло да му дава самочувствие. Питат я как приема факта, че мъжът й е писал любовни стихове за други жени, а тя казва, че не й е било приятно, разбира се, обаче сцените на ревност не влизат в представите й за достойно поведение.
Отстрани погледнато, не изглежда, че Дамянов е благодарен за живота, който има, и то най-вече заради постоянните грижи на жена си, защото в автобиграфичната си книга “Таванът. Почти роман” (1983) не я представя в особено добра светлина. Освен това Дамянов често обича да се шегува, че 23 юли са убити двама български поети – Вапцаров, когато е разстрелян. И Дамянов, когато се е оженил. Надежда гордо премълчава яда и разочарованието си тогава, но болката от предателството продължава да разяжда душата й години наред. Но идва момент, когато същата се пука като цирей.
През 1994 г. Надежда издава романа си “Смет за сливи”, в който дава своята версия за брака си. И отмъщава по свой начин на мъжа си за “Таванът” и то в рамките на едно изречение: “Отношението на Дамян към мен беше от Богородица до пачавра.”
Тя не издържа. Тя живее
Да, на великия поет му е позволено да бъде ненаситен за признание и любов. Позволено му е да бъде циничен. Позволено му е дори да бъде зъл. А на всички около него не им е позволено да го изоставят. Защото картата на таланта и величието винаги бие тази на дребнавата човешка суета. Затова и Надежда не си тръгва. Въпреки “Таванът”. Въпреки многобройните кръшвания. Въпреки яростта, породена от непобедимата болест, която превръща всяка любов в омраза. Дамян често псува Господ, че го е създал такъв. Надежда го укорява за това и казва, че ако има някой, който трябва да кълне Бог, това е тя самата. Когато той се самобичува с думите, че няма нищо по-лошо на земята от това да си в неговото тяло, тя пак контрира: “Има. По-лошото е мен да ме няма.”
Такава е Надежда – вечният страж, застанал до неговото рамо. И не го играе жертва, защото знае, че е пратена на този свят, защото, както самата тя казва, “трябвала съм на едно момченце.”
Когато я питат как издържа да съжителства с човек, който не само че е инвалид, ами и чепат характер, тя отговаря спокойно и кратко: “Аз не издържам. Аз живея. Това е моят живот.”
“Извинявай, че съм още жив”
Малко от почитателите на поета знаят, че освен от вродения си недъг Дамянов страда от още един, нелечим проблем – липса на самочувствие, че е добър поет. Дали заради комплексите си, че е увреден физически, или заради нещо друго можем само да гадаем, но е факт, че преди излизането на всяка негова книга кара Надежда да ходят до Рупите, за да питат баба Ванга дали книгата ще има успех. И въпреки, че всеки път пророчицата отговаря: “Ке има,” думите й му носят само временно облекчение и спокойствие.
Когато през 93-а здравето му се влошава и трябва да постъпи за лечение във ВМА, Надежда знае, че единственото нещо, което ще му попречи да падне духом е, ако види новата си книга отпечатана. Затова се обажда на Иван Гранитски и го пита кога ще излезе, понеже, така и така, Дамян е в болница и в момента му трябва някаква радост. Книжното тяло било готово, но корицата – още не, бил отговорът. Тогава Надежда поръчва да й подвържат няколко екземпляра с подръчни материали и да й ги пратят в болницата. Ефектът е очакваният: Дамян се посъвзема и когато вече може да седи в леглото, написва на една от импровизираните книги: “Наде, извинявай, че съм още жив. Ти си виновна. Както и за появата на тази книга. Твой изедник, Дамян.”
Последните месеци от живота си Дамян Дамянов прекарва прикован към легло, закачен към кислороден апарат. Въпреки че общуването с него е крайно затруднено, Надежда все пак измисля начин да го прави – посредством азбука, написана на парче картон.
Идеалист и мечтател за по-добър свят, весел и гневен, праведен и грешен, на 64-годишна възраст поетът, написал едни от най-красивите любовни и философски стихове в българската литература, издъхва на 6 юни 1999 г.
В интервю за “Труд” през 2018 г. запитана кои са най-хубавите й общи спомени, вдовицата Надежда Захариева казва: “Когато човекът го няма, всеки спомен, дори неприятният, зазвучава някак приятно. Просто защото човекът възкръсва.”
