Великите авантюристи: Ивайло – момчето, което стана цар
Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.
Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.
Средновековието – епоха вдъхновила поколения писатели, музиканти и филмови дейци. Време на битки, насилие, религиозен фанатизъм и нашествия. Разбира се, тезата за така наречените Тъмни векове вече отдавна е отхвърлена от сериозната наука. Повече от ясно е, че Средните векове не са просто времето между Античността и Ренесанса, а са пълнокръвен, интригуващ и забележителен етап от човешкото развитие. Това разбира се не премахва частта с насилието, религиозният фанатизъм и нашествията.
Кръстът на Матилда, изработен по средновековни техники
В края на XIII век, Европа е на прага на нов етап от своето развитие. Политическият ред в източните предели на континента е пометен от монголските нашествия, в Светите земи арабите прогонват окончателно кръстоносците, а далеч на запад, португалците започват да отправят плахи погледи отвъд хоризонта в търсене на нови земи. В тази бурна обстановка, на Балканите се води ожесточена надпревара за надмощие. В нея участват няколко основни сили – възродената през 1264 г. Византийска империя, България и Сърбия.
Над тях тегне вечната монголска заплаха, засилването на Унгария и домогванията на Венеция. В тази взирвоопасна обстановка, България изпада в тежка политическа криза след смъртта на великият Йоан Асен II. Въпреки проблемите през 40-те и 50-те години, управлението на Константин Асен (1257-1277 г.) предлага известна стабилност и стабилизиране на границите след понесените тежки териториални загуби. Въпреки това, постоянните татарски нашествия, боричканията за власт между деспотите, византийските домогвания и неразбориите в столицата провокират дълбокото народно недоволство.
.jpeg)
Ногай в битката при река Терек
След 1270-та година, византийската дипломация успява да убеди повелителят на ногаите – едно от подразделенията на Златната Орда, да пренасочи атаките си към българските земи. Името му е Ногай, внук на Чингиз хан и де факто владетел на Златната Орда. Татарите извършват две опустошителни нашествия през 1271-ва и 1274-та година, което окончателно ликвидира авторитета на централната власт в Търново. Между тези две нашествия продължават и ежегодни, по-малки по мащаб рейдове. Търпението на населението в Източна България е изчерпано. Бунтът назрява, въпросът е само кой да застане начело.
Името Ивайло от поколения е символ на борбата на обикновения българин срещу чуждата заплаха и вътрешната политическа несправедливост. Проблемът, на първо време е дали това наистина е името на този забележителен мъж. Иречек оставя „Ивайло“ като версията, която остава най-популярна и до сега, но е факт че това име не присъства сред българите до края на XIX век. Според съвременни изследователи, всъщност водачът на въстанието се наричал Иваил или Въло. Кое от трите версии на името ще се наложи в крайна сметка е въпрос на решение на научните институции у нас.
За животът на Ивайло преди 1277 г. не се знае абсолютно нищо сигурно. Част от изворите го определят като свиневъд (Георги Пахимер), докато други го определят като овчар (Никифор Григора). На база на косвени предположения и с оглед хода на неговата кампания между 1277-79 г., учените правят няколко заключения за възможният произход и история на Ивайло. В тази статия е формулирана една от тях.
Ивайло бил роден вероятно в първата половина на XIII век, между 1230 и 1240 г. Според Йордан Андреев, центърът на неговото въстани били земите в Източна България и по-специално териториите около Стара Планина. Това навежда на мисълта, че Ивайло бил част от специализираното население, наричано войнуци, които през Средните векове били ангажирани с охраната на граничните територии.
Тази практика съществувала в България още от нейното установяване на юг от Дунав през 681 г. По време на византийското владичество, ромеите запазили планинските специални поселения с оглед защита на проходите от нашествията на степните народи узи, печенези и кумани, идващи от Мизия към Тракия. Те били интегрирани и в системата с темите на Византия и по-специално темата Паристрион. В хода на Второто Българско царство, тези планинци продължили да охраняват проходите и подстъпите към Мизия, този път от нашественици идващи от юг. Системата остава толкова устойчива, че е запазена дори от османските турци.
Съгласно средновековното право, жителите на тези селища били освободени от данъци и успоредно с това се прехранвали със земеделие, като в замяна на доходите от имота си, те трябвало да осигуряват въоръжение и да бъдат готови да откликнат на призив за мобилизация. В този смисъл е повече от логично Ивайло да е притежавал стада от овце и свине – основен селскостопански износ на Балканските земи до края на XIX век. Успоредно със селското стопанство вървял и войнският занаят, който се предавал от баща на син. Отделно, тези селища били обвързани в силни местни задруги и структури, както всички планинци в онази епоха (например Швейцария, Албания, Черна Гора, Шотландия).
Константин Асен и Ирина, изобразени в Боянската черква
През 60-те години на XIII век, Ивайло, вече поне 20 и няколко годишен, вероятно получава бойното си кръщене по време на походите на Константин Асен срещу Византия. В тези походи, българите участвали редом с татарите. Така в хода на 60-те и 70-те години, Ивайло получава възможност от първа ръка да се запознае с бойните умения на татари и византийци. Към 1276 г., когато той започва да организира своите следовници, улегналият вече мъж, вероятно в своето четвърто десетилетие, вече е твърдо решен да вземе нещата в свои ръце. Византийските извори влизат в сериозно противоречие относно Ивайло.
От една страна те отчаяно се опитват да го представят като обикновен селяни, – прост, нечистоплътен и бездарен. В последствие пак същите извори разказват как се качвал на кон, размахвал дръзко меч, водел цяла армия в битка, бил хитър и умеел да взема властта. За да разберем този парадокс е важно да помним, че социалното разслоение в онази епоха е много по-силно от днес. За изтъкнатите първенци и висшата интелигенция, към които принадлежат хронистите, издигането на обикновен човек до върховете на властта е кощунство. Такъв човек несъмнено трябвало да бъде обезличен и по възможност забравен за да не нарушава с примера си ясно установената социална стратификация.
Реалността подсказва друго. Ивайло бил образован в четмо и писмо. Познавал Светото писание, което често цитирал и умеел да борави с вярванията на хората, като ги убеждавал че е получил божие провидение. За разлика от Жана Д’Арк, подкрепяна от френските висши аристократи, Ивайло се облягал на своя собствен авторитет и връзки и трудно може да бъде определен като фигурант, изпълняващ нечии чужди интереси. Бойният опит през 60-те и 70-те години ясно се доказва на практика в хода на военните действия.
Освен това, Ивайло издига около себе си няколко „генерали“, които са част от най-приближения му кръг. Това навежда на мисълта, че Ивайло и хората му заемали водещи позиции (на днешен език офицерски) сред войниците в Източна България. Именно чрез войнишката подкрепа Ивайло успява да реализира първия етап от своя план. След като събира сили през есента и зимата на 1276 г., през пролетта и лятото, неговото войнство пресреща няколко татарски отряда, нахлули в Добруджа и ги разгромява. Победата моментално изстрелва рейтинга му във висините и под знамената му започват да се стичат все повече хора, в това число и аристократи, припознали в него възможност за издигане до висшите ешелони на властта.
Важен въпрос е как трябва да наричаме народното движение, оглавено от Ивайло. Социалистическата историография го разглежда като класическо антифеодално въстание на угнетения пролетариат. В съвременните интерпретации се използват термини като „въстание“ или „селска война“. Един паралел с движението на хуситите в Чехия, разиграло се век и половина по-късно, може да ни предложи по-адекватна формула. Опростяването на бунта като „селски“ е твърде лековат и наивен начин за интерпретиране на историята.
В действителност, вълната от недоволство, на чийто гребен застава Ивайло, обхваща всички слоеве на населението на България и представлява върховен израз на натрупаните от повсеместната криза социални и политически проблеми и недоволство. Движението на Ивайло би следвало да се разглежда като бунт, който прераства в гражданска война. Всеки следващ успех на бунтовниците само разширява спектъра на политическите им искания, като в крайна сметка, тези искания прерастват в желание за поемане на пълен контрол над страната.
През есента на 1277 г., цар Константин Асен се опитва да организира своите собствени сили и да се справи с бунтовниците. Двете войски се срещат някъде в днешна Шуменска или Разградска област. След кърваво сражение, Ивайло успява да залови и убие „като жертвено животно“ царя, а остатъкът от армията му (вероятно по-голямата част) се присъединява към въстаниците. Царят е мъртъв, да живее царя. Това перифразиране на популярната френска формула е съвсем удачно. През средните векове, владетелското достойнство се заслужава не само по наследство но и по правото на оръжието. Правото на наследството на Ивайло е, разбира се, нищожно – макар и изтъкнат войнук, той няма никаква или почти никаква аристократична кръв в себе си. Правото на оръжието обаче е неоспоримо или както казват римляните „законите мълчат когато говорят оръжията“.
Царица Мария
Положението на Ивайло остава обаче несигурно. Византийският император Михаил VIII се разполага с войските си в Одрин и изчаква развитието на ситуацията в България, надявайки се да сложи на трона свой човек – т.нар. Йоан Асен III. Междувременно, в Търново все още властва царица Мария Палеологина – племенница на василевса. Зимата заварва Ивайло и неговата пъстра армия от войници, селско опълчение и новозаклели се аристократи под стените на столицата. В ход не по-малко авантюристичен от действията на самия Ивайло, царица Мария решава да пренебрегне дипломатите, пратени от чичо й, да пусне Ивайло в Търново и да го признае за цар. Ходът шокира владетелите в целия регион, а Ивайло се превръща в първия човек с ниско потекло, окичен с императорска корона от времето на Стария Рим.
За да подсигури тила си, Ивайло изпраща своите приближени войводи Момчил, Куман, Стан, Дамян и Кънчо, които поемат контрола над старопланинските крепости, вероятно начело на войнишките отряди, които се завръщат по родните си места. Междувременно, царят се отправя на север за да пресрещне нова поредица от татарски рейдове, които са разгромени през пролетта и лятото на 1278 г. В Стара планина, воеводите на Ивайло успяват да парират опитите на талантливия византийски пълководец Михаил Глава да нахлуе в Мизия. В този момент, Ивайло е на върха на славата си. Изиграл е картите си правилно, надиграл е всичките си опоненти на масата и е на път да обере плодовете на своята брилянтна „ръка“.
Останал е обаче един играч, който още не е разкрил картите си – Ногай. Великият татарски генерал, потомък на Чингиз и фактически повелител на Ордата не може повече да допуска един издигнал се от прахта войник да предизвиква огромната Орда и да громи частите й. Татарите събират своята елитна войска, нахлуват в Добруджа и разбиват силите на Ивайло. Царят успява да се скрие зад стените на Дръстър, но политическите му позиции са сринати. Приближените, които е оставил в столицата са избити от старите аристократични родове, които издигат за владетел пристигналият от Византия Йоан Асен III. През зимата на 1278/79 г., след като не успяват да вземат Дръстър, монголите се оттеглят, а Ивайло реорганизира силите си и отново застава под стените на Търново.
Йоан Асен III
За да спаси своето протеже в България, Михаил VIII Палеолог изпраща голяма войска от около 10 000 души, начело с протовестиарият Мурин. Ромеите навлизат в Котленския проход в средата на юли и се разполагат на лагер край крепостта Девина. Там, Ивайло, който е успял да подсили войските си и с един татарски наемнически отряд, воден от Касим бей, атакува изненадващо ромеите, обкръжава ги и избива цялата армия. Месец по-късно, войските му прихващат и унищожават още една армия, в състав 5 000 души, водена от Априн. Докато Ивайло жъне победи в Балкана, в Търново Йоан Асен III е прогонен, аристократите издигат свой послушен кандидат – Георги I Тертер – един от най-богатите и влиятелни първенци но същевременно и крайно зависим от волята на хората, които го издигат на трона.
В тази ситуация, изтощената от битки бунтовническа армия започва да се разпада, а Ивайло, който не вижда реална възможност да постигне успех, е принуден да бяга. Спасява се на най-неочакваното място – в двора на Ногай. Надявал се с помощта на татарския принц да успее да си върне престола. Михаил VIII обаче изпратил вест до своя съюзник че Ивайло трябва да бъде премахнат и по време на пиршество, напомнящо за Кървавата сватба в „Игра на Тронове“, Ивайло и приближените му били изклани. Така завършил животът на най-големият авантюрист в средновековната българска история и единственият човек с обикновено потекло, който седнал на императорски трон за цялата Средновековна история на Европа.
